Абул Музафар Уд-дин Мухамад Аурангзеб - един самотен странник

Това е тъжната история за един отдавна живял принц - Абул Музафар Мухи Уд-дин Мухаммад Аурангзеб, на който съдбата предопределя жребия да доведе до гибел процъфтяващата до негово време империя на Великите Мугали.
Абул бил шестото дете на най-романтичният мугалски император Шах Джахан и неговата съпруга, мъдрата и състрадателна Мумтаз Махал. Като малък той се обучавал при везира на императора - Сайдулах Исмаил Хан и при придворния калиграф, историк, философ и личен биограф на Шах Джахан - Мухаммад Салех Камбох.
Принцът имал пъргав ум и усвоявал бързо, това, което четял. Той овладял арабския, персийския и научил чагатайски, докато бил на служба в провинция Кандахар. Аурангзеб пишел с лекота писма и молби, рецитирал стихове от Корана и бил изкусен калиграф. Два богато илюстрирани и подвързани манускрипти, писани от него, днес се намират в Мека и Медина.
Абул имал за свой духовен учител суфиста Каваджа Мухаммад Масоом и бил последовател на един от големите суфистки ордени - Нагшбанди-Муджадидди.
Още от малък принцът проявявал своя твърд характер и понякога безразсъдна смелост. Когато бил на петнадесет години, той се изправил срещу голям боен слон, налетял на мугалския военен лагер. Абул тръгнал право към разяреното животно и го убил, намушквайки го с копието си. Това едва не му струвало живота и за проявената храброст баща му го наградил с титлата Бахадур (герой) и го претеглил в злато, а после устроил празненство в негова чест.
През 1634 г. Аурангзеб придружава Шах Джахан в похода му в Кашмир като императора му поверява армия от 10 000 конници и 4000 пешаци и му разрешава да използва червена палатка, която е право само на владетеля. Виждайки войнолюбивия дух на Абул, Шах Джахан имал намерение да го издигне до най-висшите кръгове на армията.
Амбициозен по характер, принцът се отличава като способен военен при обсадата на Орча в 1635 г. За да накаже разбунтувалите се раджпути от клана Бундела, мугалският император решава да обгради Орча от три страни: Сайед Хан-и-Джахан с 10 500 души откъм Бадаун, Абдулах Хан Бахадур Фируз Джанг с 6000 войни от север, Кхан-и-Дауран с 6000 души от югозапад. В тази жестока битка владетелят бил заместен от шестнадесетгодишния си син, който станал командир на 10 000-на армия, 1000 стрелци с лък и 1000 конници. Въпреки, че все още нямал много опит, Ауранзеб успява да се справи с тежката задача и града на клана Бундела е превзет.
Една година по-късно, в 1635 г., принцът поема поста на управител на Декан като започва изграждането на град Аурангабад и разгромява династията Низам Шахи. За неговите заслуги при управлението на Декан, баща му му подарява прекрасно изработена сабя (Талвар) с име „Alamgir” “(„победител на света”) - име, с което по-късно Абул нарича себе си.
Отношенията между мугалския император и Ауранзеб се влошават през 1644 г. след инцидент, случил се на любимата дъщеря на Шах Джахан - Джаханара Бегум Сахиб. Докато присъствала на градинско увеселение, според едни историци, парфюмираните дрехи на принцесата се запалили от пламъците на огън, близко, до който седяла. Според други изследователи, инцидентът станал в килера с дрехи, в който Джаханара се обличала. Девойката едва не изгаряла, а след като я спасява, императорът се грижи за нея до оздравяването й. По случай възстановяването на принцесата, той й подарява красив диамант, бижута и приходите от пристанището Сурат.
По негова заповед, в деня на подпалването, принц Абул е извикан в двореца, но вместо да пристигне веднага, братът на Джаханара идва три седмици след случилото се и влиза в покоите й с военни дрехи и снаряжение. Заради постъпката му, Шах Джахан го лишава от управлението на Декан и му отнема възможността да се настанява в червена шатра по време на поход. Този приоритет той дава на другия си син Дара Шико, а на Аурангзеб е забранено дори носенето на символите на мугалската армия. На следващата година - 1645, синът на императора е отстранен от царския двор за седем месеца, но по молба на Джаханара, баща му връща благоразположението си към него и го обявява за губернатор на Гуджарат, а по-късно заради отличната му служба като такъв, Шах Джахан го назначава за губернатор на Балкх и Бадакхшан.
Аурангзеб успява да заеме поста на управител на Мултан и Сидх, след като проявява изключителни военни качества в Мугало-сафавидските войни. След дълга борба, той отново получава старата си длъжност - губернатор на Декан и в 1687 г. завзема богатата с диамантени мини крепост Голконда.
В същата година Шах Джахан се разболява тежко и това води до кръвопролитна война за трона между синовете му: Дара Шико, Аурангзеб, Шах Суджа и Мурад Бакш.
От всички тях, Дара бил избраникът на императора за негов наследник, заради своята неповторима и изумителна натура. Той съчетавал в себе си неутолимата жажда за знания, наследена от император Хумаюн и хуманизма, миролюбието и толерантността към всички религии, предадени му по наследство от великия мугалски владетел - Акбар. Принцът се славел като блестящ поет, написал сборник от поеми „Iksir-i ‘Azam”, художник със своеобразен изразен стил и покровител на архитектурата и танцовото изкуство. В 1640 г. Дара се обръща към идеите на суфизма като подкрепя известния тогава суфистки орден - „Qadiri” като приема за свой духовен водач видния суфистки философ Баба Сайн Мир Мохаммед Сахиб. Той прекарва дълги часове в библиотеката, изучавайки мистичните учения и философските принципи на суфизма и тези на представителите на суфисткия орден „Qadiri”. Плод на този негов труд са книгите му: „Safinat-ul-Auliya”, „Risala’i Haq Numa”, „Tariqat-ul-Haqiqat”, „Hasanat-ul-Arifin”.
Мугалският принц бил привърженик на свободния избор на религия и посветил по-голяма част от живота си на желанието да постигне мир и съгласие между хиндуизма и исляма. За целта Дара започнал да изучава санскрит и с помощта на пандити от Варанаси превел древните текстове на „Упадишадите” под името „Sirr-e-Akbar” - („Голямата тайна”), поемата „Бхагават-гита” и „Йога Васишта на Персийски”.
Едно от най-известните произведения на принца, свързано с неговите проучвания на хиндуисткото учение, е „Majma ul-Bahrain” („Смесването на двата океана”), в което се търсят допирните точки между хиндуизма и исляма. По своята същност и до днес тази книга е най-блестящият научен труд в областта на сравняването на религиите в целия Индийски субконтинент. Книгата представлява опит за диалог между теолозите от двете религиозни направления и отразява гнева на Дара срещу нетолерантността на обществото, в което живее.
Заради неговата доброта, хуманни възгледи, артистичност и знания, Шах Джахан дава на своя син титлите „Носител на слава” и „Shah-e-Buland Iqba” („Крал на великата съдба”) като в 1642 г. обявява, че той ще бъде негов наследник на трона.
Младият принц е блестящ учен и е надарен с множество артистични таланти, но не притежава умението да води война, заради което е победен от брат си Аурангзеб в битката при Самугарх в 1658 г. и е принуден да бяга от Агра в Лахоре, а от там в Мултан, Татта и Кативар.
Губернаторът на Гуджарат - Шах Наваз Хан предлага на Дара пари и армия, принцът получава подкрепа и от управника на Марвар - Махараджа Джасвант Сингх, но въпреки всичко търпи повторен разгром от войската на неговия брат в битката при Деорай през март 1659 г.
Дара търси подслон и съдействие при военачалника Малик Дживан, който го предава в ръцете на Аурангзеб. Любимият син на Шах Джахан е докаран в Делхи на гърба на мръсен слон и е развеждан по улиците на града, окован във вериги. Обвинен в заплаха срещу исляма и нарушаване на обществения мир, Дара е екзекутиран пред очите на собствения му син, а главата му е увита в златен тюрбан и изпратена на баща му с послание от Аурангзеб: „Твоят син ти изпраща това, за да видиш, че не те е забравил!”
При тази гледка Шах Джахан припада и дни наред не може да проговори или да помръдне. Той, заедно с дъщеря си Джаханара е затворен в кулата „Мусаман Бурджу”, служила някога за покои на любимата му жена - Мумтаз Махал.
Там, сломен от старостта и лошото си здраве, до своята смърт, императорът бил безпомощен наблюдател на безмилостната борба на децата си за власт.
Аурангзеб бил толкова обсебен от желанието си да се възкачи на престола, че когато получил вестта за смъртта на баща си изпратил хора да се уверят, че той е наистина мъртъв. Заповетта, която издал, била да прокарат нажежено желязо по петите на Шах Джахан и ако не помръдне, за да бъдат абсолютно сигурни в това, че си е отишъл, да пробият дупка в черепа му. Аурангзеб наредил също погребението да не се извършва, докато той самият не се върне в двореца.
Дъщерята на императора Джаханара искала баща и да бъде погребан с полагащите се на велик мугалски император почести, но тя също била затворничка и не можела да издава заповеди. Въпреки нарежданията на сина му, в ранните часове на деня през 1666 г. тялото на владетеля, носено от група незначителни слуги, напуснало крепостта през една малка странична врата и било поставено в криптата на Тадж Махал близо до тялото на любимата му жена.
Запазените писмени източници разказват, че Аурангзеб се върнал в Агра 25 дни след погребението на баща си като побързал да разиграе трогателна сцена на печал и съжаление от смъртта на владетеля и да изкаже съболезнования на сестра си Джаханара, която била негова затворничка толкова дълго време.
Не по-лека била участта на другите двама братя на принц Абул Музафар - Шах Суджа и Мурад Бакш. Мурад подкрепил Аурангзеб в борбата му против Дара, без да подозира за коварните му планове. По време на един прием след битката при Самугарх, Абул упоил брат си и го затворил в тъмницата на крепостта Гвалиор. Срещу Мурад бил проведен процес и той бил осъден на смърт заради убийството на представителя на дворцовия съвет - Али Наги.
Шах Суджа успял да избегне смъртта, която застигнала двамата му братя - Дара и Мурад. След разгрома на армията му от Аурангзеб в битката при Кхаджава 1658 г., той избягал в Бенгалия, а оттам потърсил помощ в Аракан. Владетелят на Аракан - Санда Тхудама му обещал няколко кораба, с които Суджа да отплува за Мека, но после нарушил обещанието си и избил хората на мугалския принц.
Знаейки, че брат му е изпратил хора да намерят Суджа, приближените на принца пускат слух, че е загинал при Аракан, докато той се крие в една пещера край Манипур. От тук следите му се губят и историците и до днес не знаят каква е била по-нататъшната му съдба.
Като безскрупулно разчиства пътя си към трона, Аурангзеб се обявява за император на 15 юни 1659 г. С идването му на власт, демократичността на управление и религиозната търпимост, градени с много усилия от неговите предци - Акбар, Джахангир, Шах Джахан и брат му Дара изчезват и са заменени с консерватизма, налагането на Шериата и придържането към исляма.
Със закон са забранени: алкохолизма, робството, кастрацията, използването на наркотични вещества, хазартните игри, назначаването на евнуси, разгулните тържества, песните, танците и всякакви артистични представления. С цел да се прекратят сблъсъците между враждуващи групи под въздействието на алкохол и наркотични напитки, императорът забранил панаирите по време на хиндуистките религиозни празници.
Други забрани засягали обичая „Сати”, както и обичаите „Jaharoka Darshan” и „Tuladan” или премерването на владетеля в злато.
Аскетичният живот на Аурангзеб оформил неговото разбиране за това, че чрез „Jaharoka Darshan” се създава култ към личността на управника, който народът бил задължен да приветства всяка сутрин при неговата поява на балкона на двореца. Понякога отсъствието на владетеля се тълкувало неправилно, тръгвали слухове, че е починал, които често водели до бунтове. Обичаят „Tuladan” бил отменен заради излишната показност на богатство и власт. Възвърнат бил отменения по времето на Акбар данък при религиозни поклонения - „Джиза”, който се плащал само от немюсюлманите.
Много хиндуистки храмове, между които „Каши Вишванат” и „Гопинат” в Бенарес, „Кришна Джанмастан” в Матхура и „Сомнат” в Гуджарат, били разрушени, а на тяхно място били построени джамии. Същата участ застигнала и хиндуистките училища. Забранени били погребалните клади край реките Сабармати и Ямуна, всички видове фойерверки, носенето на изшити със злато дрехи, паленето на маслени лампички в гробниците на светците и използването на златни и сребърни поставки за горене на тамян и ароматни пръчици.
Опитът на императора да наложи насилствено исляма на няколко пандити от Кашмир срещнал съпротива в лицето на сикха Гуру Текх Бахадур Сахиб Джи, който заради убежденията си бил хвърлен в тъмница и обезглавен.
По времена своето царуване, Аурангзеб предприема редица военни походи, с цел да се разширят границите на империята. Той завзема три мюсюлмански царства като побеждава низамите на Ахмеднагар, династията Адилшахи от Биджапури и династията Кутубшахи от Голконда.
По онова време Голконда била единствената диамантена мина, от която се изнасяли скъпоценни камъни за целия свят и дом на най-известните гравьори на диаманти. Абул Хасан Кутуб Шах, управникът на крепостта, отказал да се предаде и се укрепил зад мощните стени на цитаделата, вратите, на която били проектирани така, че да устоят на всяка атака на слонове. През осемте месеца на обсада на Голконда, мугалската армия била изправена пред множество военни трудности, които трябвало да преодолее. Под стените й намерил смъртта си един от най-добрите и опитни генерали на Аурангзеб - Килич Кхан Бахадур. След дълга съпротива и героична отбрана на 21 септември 1687 г., един от пълководците на Голконда - Абдула Пани, подкупен от мугалския владетел, отворил източната порта на крепостта и чрез предателството си я осъдил на разруха. В ръцете на мугалите попаднали най-ценните скъпоценни камъни от мината Колур: Нур-ол-Аин, диамантът Орлов, диамантът Кара, Хоуп, Дариа-е-Нур, Вителсбах и Регент. Земите на Абул Хасан Кутуб Шах били присъединени към мугалската империя, а благодарение на това свое завоевание Аламгир - „победителят на света”, както кръстил себе си императорът, станал един от най-богатите мугалски владетели.
По-голяма част от живота си Аламгир посветил на своите битки с владетеля на Маратхската империя - Чатрапати Шиваджи. Чатрапати поддържал мирни отношения с мугалската империя до 1657 г. Той дори предложил на императора помощ за завладяването на Биджапур като в замяна получил правото на власт над завладените от него фортове и села около града. Съюзът на двамата владетели се разпаднал заради последвалите нападения на хората на Шиваджи над териториите около Ахмеднагар и Джунар. В 1660 г., Аурангзеб назначил Шаиста Кхан за губернатор на Декан и го изпратил там със задачата да унищожи управника на Маратхската империя. Шаиста пристигнал в Аурангабад и от там се насочил към Пуне - център на владенията на Шиваджи. По пътя си той завладял крепостите Чакан, Калиан, Конкан и забранил на местните жители да влизат в град Пуне. През 1663 г. под прикритието на сватбена процесия, получила разрешение да влезе в града, Чатрапати заедно с част от своите войници, маскирани като музиканти и гости на сватбата проникват в Пуне. Останалата част от армията на Шиваджи влиза през прозорец на подземие, зазидан от дълго време с тухли от кал, който е отворен от влезлите преди това в крепостта „сватбари”. Под прикритието на нощта, Чатрапати се промъква към двореца Лал Махал, в който е отрасъл и в който спокойно спи нищо неподозиращият Шаиста Кхан. Започва кърваво клане, в което са убити стражите на двореца, четиридесет прислужника, шестте жени на губернатора, много робини и сина на Шаиста. Самият той губи три пръста от ръката си, но остава жив и е принуден да напусне форта, за да търси спасение. Така Шиваджи си възвръща честта и престижа, които той смятал за загубени след завземането на Пуна от мугалите. Бесен от позорното бягство на Шаиста Кхан, Аурангзеб го изпраща в Бенгалия като наказание.
Отмъщението на владетеля на Маратхската империя за завзетите от Аламгир територии били някога негови, се проявило и в нападението му на богатия търговски център Сурат през 1664 г. Той завзел града и го подложил на тридневен грабеж като отнесъл със себе си всички възможни богатства на португалците и мугалите - злато, сребро, перли, диаманти, рубини и изумруди.
Разярен от действията на Шиваджи, Аурангзеб заповядал на раджпутския генерал Раджа Джай Сингх да сломи съпротивата на Маратхите на всяка цена.
Генералът преминал през владенията на Чатрапати като буря, която помита всичко след себе си. Селата били ограбени и подпалени, добитъкът иззет, а селяните били превръщани в роби. Крепостите падали една след друга, докато след двумесечни жестоки битки не се предала и крепостта Пуранда, в която се бил укрепил Шиваджи. Така Владетелят на Маратхите бил принуден да подпише споразумение, с което предавал 23 от общо 35-те си форта на императора на мугалите и да му помага във военните походи, когато се наложи. Той бил поканен да посети Аурангзеб в Агра заедно със своя син Самбаджи, но когато пристигнал там, бил поставен под домашен арест. Чатрапати убедил владетеля на мугалите, че иска да се помири с боговете като изпрати на брамините сладки и плодове. Под този претекст той използвал големите кошници, като заедно със сина си се скрил в тях, бил изнесен от Агра и се върнал в Декан. След своето завръщане, Шиваджи събрал голяма армия и успял да си върне всички предадени по време на завземането на Пурандар фортове. Владетелят на Маратхите бил наследен от сина си - Самбхаджи, чиито военни кампании срещу Аламгир не били така успешни като тези на неговия баща. В 1689 г., когато в Сангамешвар Самбхаджи кроял планове за изтласкването на Аурангзеб от Декан, бил предаден и заловен от мугалския военачалник Мугараб Кхан. По заповед на император Аламгир той бил измъчван до смърт, след като отказал да предаде всички Маратхски крепости, да назове имената на военните от мугалската армия, които му помагат и да приеме исляма. Инквизиторите извадили очите на Самбхаджи, отрязали езика, ръцете и краката му и одрали кожата му. Когато със зверствата си не могли да сломят духа на сина на Шиваджи, те го убили, а частите от разчлененото му тяло хвърлили в река Бхима.
След смъртта на Самбхаджи мугалският владетел продължава своята борба с Маратхите още четиринадесет години без всякакъв успех.
Отношенията на Аурангзеб с раджпутите били също обтегнати. Махараджата на Джотпур - Джасвант Сингх, който заемал и висок пост в мугалската армия, имал син - Притви Сингх. За да лиши царството на махараджата от наследник и да го отслаби, Аурангзеб изпратил на Притви пропита с отрова дреха, която при обличането й причинила ужасната смърт на младия принц. Когато по-късно Джасвант Сингх починал, мугалският император побързал да окупира неговото владение под претекст, че поради липсата на наследник ще помогне на раджпутите да защитят престола на своя махараджа от натрапници, желаещи да властват над Джотпур. Истинските намерения на императора излезли наяве, когато джотпурските служители били заменени с мугалски. В отговор на съпротивата на Дургадас и Радж Сингх, 173 храма в Удайпур и 63 храма в Читоргарх били разрушени, а статуите на боговете взети от тях, занесени в Делхи и поставени пред входа на джамията „Jama Masjid”, където били поругавани от мюсюлманите. Аурангзеб върнал и отменения от Акбар данък за поклонение „Джиза”, налаган на немюсюлманските поданици в Джотпур. Тези действия на мугалския владетел довели до недоволството на раджпутите, които въстанали против него. Една от жените на починалия Джасвант Сингх родила син, който нарекла Аджит Сингх. Верните на Джасвант служители се обединили под знамената на Аджит и сключили съюз с раджпутския клан Сисодия от Мевар за борба против своите врагове - мугалите. Войските се укрепили сред хълмовете на планинската верига Аравали, зад стените на своите мощни крепости и започнали да подготвят нападението срещу армията на Аламгир. В 1680 г. императорът предприел своето нападение срещу непокорната раджпутска войска. Той изпратил тримата си сина: Мухаммад Акбар, Мирза Азам Шах и Бахадур Шах да обградят със своите воини хълмовете на Аравли от три посоки. Раджпутите успели да пробият обсадата и да ги победят. Мухаммад Акбар, който имал задачата да подкупи раджпутските благородници и да ги привлече на страната на мугалите, се обърнал срещу баща си. Той осъзнал, че политиката, която води Аурангзеб, ще разклати устоите на държавата и ще предизвика множество религиозни сблъсъци и вълна от недоволство. Младият принц обещал, че ако получи подкрепа от раджпутите ще възстанови мира и толерантността, съществували при неговия знаменит предшественик - император Акбар. Като командир на военна дивизия, Мухаммад притежавал 12 000 кавалеристи. Към тях махараджата на Мевар добавил своите 6 000 воини, а по пътя за Аджмер към тази армия се присъединили и армиите на раджпутския клан Раторе и така общият брой на хората във войската на Акбар достигнал 25 000. През 1681 г., принцът се обявил за император и повел армията си срещу Аламгир. Както винаги, императорът прибягнал до хитрост. Той обещал на генерала на своя син Тахавур Кхан, че ако се предаде, предателството му ще бъде простено, а живота на жена му и сина му пощаден. Когато обаче Тахавур дошъл до шатрата на владетеля, той бил убит, а главата му отрязана. Последвало фалшиво писмо до принц Акбар, в което баща му го хвалел за постигнатия успех в привличането на раджпутите в неговата армия и го молел да довърши делото си като ги отведе до място, където войските им да попаднат под огъня на оръдията на принца и тези на Аламгир. Раджпутскете командири заподозрели, че писмото, попаднало в ръцете им може би е измама и се отправили към лагера на Акбар за обяснение. Там разбрали, че Тахавур Кхан е изчезнал и се усъмнили в най-лошото. Когато на другия ден мугалският принц се събудил, разбрал, че е изоставен от своите съюзници и собствената си армия.
Раджпутският благородник Дургадас Раторе завел сина на Аурангзеб в двора на владетеля на Маратхите - Самбаджи, където Акбар прекарал цели пет години като се надявал да събере войска, с която да отвоюва трона на Делхи от баща си.
През септември 1686 г., той бил принуден да отиде в изгнание в Персия. Там принцът се молел ден и нощ за смъртта на Аурангзеб. Научавайки за това, мугалският император му изпратил писмо, в което пишело: „Ще видим кой ще умре пръв - ти или аз...!” Акбар починал три години преди баща си - в 1704 г.
Борбата на мугалският владетел с непокорните раджпути продължила до смъртта му през 1707 г.
В 1672 г. избухва въстанието на Паштуните, провокирано от поведението на мугалските войници, които се подигравали на жените от клана Сафи. Бунтът бил ръководен от поета - войн Кхушал Кхан Каттак. Мугалската армия, предвождана от Амер Кхан, била обградена и разгромена от пащуните в Хайберския проход, свързващ днешните Афганистан и Пакистан. След разпространението на бунта, Аурангзеб бил принуден лично да се заеме с неговото потушаване. С подкупи и със силата на оръжието въстанието било частично потушено, но отслабило северозападната граница на мугалската империя.
В края на своя живот, мугалският император бил най-богатият и могъщ човек, живял някога на този свят. Той управлявал 150 милиона поданици, живеещи на територия от 1,25 милиона квадратни мили. Прочул се като единственият владетел, опитал да наложи законите на Шериата в немюсюлманска страна, Аурангзеб води почти непрекъснати войни, които източват хазната на държавата. Тежките данъци, с които са налагани хората от империята, непочтителното му отношение към немюсюлманите, насилственото налагане на исляма, възвръщането на данъка за поклонничество „Джиза”, бруталната разправа с онези, които не искат да се подчинят на волята на владетеля, неговите чести отсъствия от столицата, довеждат до загубата на доверие в Аламгир и неговото управление. Започва избухването на чести бунтове и натрупването на омраза, които подкопават основите на властта и отслабват силите на империята. Недоверието на Аурангзеб отчуждава от него всичките му приближени, синовете, жените и сестрите му. През цялото си царуване той не успява да разбере, че за да запази огромните си владения, е трябвало да спечели любовта, привързаността и подкрепата на поданиците си.
Освен архитектурното наследство: „Badshahi Mosque” - Лахоре, „Bibi ka Maqbara” - Аурангбад, „Zinat-ul-Masjid” - Делхи, „Katra Masjid” - Матхура, императорът оставя след себе си корумпирана и неефективна администрация, деморализирана армия, управленски апарат, изправен пред банкрут, религиозно разделено население и страна, разкъсвана от бунтове. Въпреки отшелническия си начин на живот, спазването на повелите на Корана, Аламгир е осъден на самота. Единственият човек от семейството му, който го подкрепял в неговите начинания, била сестра му Рошанара, но заради нейното свободомислие, фриволен начин на живот и нейната алчност, тя често била смъмряна от аскетичния си брат. Стигнало се до там, че той я изгонил от палата и я принудил да живее в уединение в нейния градински дворец в Делхи. Когато веднъж идвайки при сестра си, императорът я заварил с любовника й, заповядал да бъде отровена заедно с мъжа, когото обича. Подозрителността на Аурангзеб и страха да не загуби властта си го кара да държи далеч от себе си своите синове. Някои от тях - Мухаммад Маузам и Мухаммад Султан били държани в затвора за осем и шестнадесет години, а четвъртия му син Акбар умира в изгнание в Персия.
Самотен сред студените стени на крепостта в Ахмеднагар, в момент на разкаяние Аламгир пише на сина си принц Азам Шах:

„Аз станах стар и слаб. Когато се родих, покрай мен имаше толкова много хора, а сега съм сам. Дойдох като странник на този свят и като странник ще си отида. Не знам кой съм аз и какво е било моето предопределение. Оплаквам моментите, в които съм пропуснал да се обърна с молитва към Бог. Не се справих добре с управлението на страната и нейните хора. През цялото време Бог е бил в сърцето ми, но моите очи, потънали в мрак не разпознаха неговата светлина. Животът ни е преходен и изгубените мигове никога няма да се върнат. Няма надежда за мен в бъдещето. Без покой за сърцето сме далеч от Бога. Поданиците ми не знаят имат ли владетел или не. Няма да взема нищо с мен в отвъдното, освен теглото на греховете ми. Знам, че няма достатъчно тежко наказание за това, което съм сторил. Надявам се, че опрощението ми лежи в ръцете на Бог. Съжалявам за всички свои грехове. Щом съм загубил надежда за себе си, как мога да се надявам на другите? Гърбът ми е превит от слабост, краката ми едва се движат, дъхът ми си отива необратимо. Агонията на смъртта се приближава бързо към мен. Лодката ми се мята безпомощно по вълните....
Сбогом! Сбогом! Сбогом!”.

През последните си дни Аурангзеб разбира, че дните на мугалската империя са преброени и че именно той е посял семената на разрушението й. Малко преди душата му да отлети, той произнася пълните с горчивина думи:
„Azma fasad baqi” - „След мен ще настъпи хаос!”.
И наистина, след смъртта му неговите синове се впускат в кръвопролитна борба за престола на своя баща, а мугалската империя тръгва към своя залез. През 1857 г., последният мугалски владетел Сирадж уд-Дин Абул-Музаффар Мухаммад Зафар-Бахадур Шах II се предава на британската армия и е изпратен в изгнание. Така съществувалата три века империя на Великите Мугали загива завинаги, но оставя ярка следа в историята и културата на Индия.
Аурангзеб е погребан в град Кхулдабад в двора на храма на суфисткия светец Шаик Бурхам-уд-Дин Гариб, ученик на хуманиста суфист Низамуддин Аулия от суфисткия орден Чисти. За разлика от гробниците на другите мугалски владетели, напомнящи великолепни дворци, неговото място за вечен покой е под открито небе, скромно, покрито с бял плат и оградено от красив ажурен мраморен параван. Там завършва земният път на Абул Музафар Мухиу-д-Дин Мухаммад Аурангзеб, в който мракът бил повече от светлината, омразата повече от обичта, а злото повече от доброто.