Арджуна бил един от рода на Пандавите. Баща му - Панду, бил син на Амбалика и мъдрецът, написал "Махабхарата" и систематизирал в четири части свещените Веди - Вед Вяса. Панду бил отличен стрелец с лък и управлявал царство Хастинапур. Той разширил своите владения като завзел териториите на Каши, Калинга, Магадха, Анга и Ванга. Взел за жена Мадри, сестра на царя на Мадра - Шалия, земите, на който обхващали територията на Бахлика или Бактрия. Друга негова жена била Кунти - сестра на бащата на Кришна Васудева и дъщеря на Шурасена - крал на Матхура.
Веднъж Панду отишъл на лов и по погрешка убил отшелника Киндама, който можел да се превръща в различни животни и неговата съпруга, като ги сметнал за скрили се в храстите елени. Преди да умре, отшелникът проклел Панду да намери смъртта си в момента, когато се опита да люби жена си. Отчаян от своята участ, владетелят се оттеглил от властта и на негово място дошъл брат му Дритраштра, който бил сляп. Като видяла колко страда съпругът й от липсата на наследници, Кунти използвала дарбата, дарена й от отшелника Дурваса чрез специална мантра да призовава онзи бог, от който би искала да има деца, и така, от Ваю - богът на вятъра се родил Бхима, от Индра - богът на бурите се родил Арджуна, от Дхарма - богът на мъдростта, се родил Юдистира, а от Ашвинете - ведическите божества на изгрева и залеза и укротителите на коне, се родили Накула и Сахадева, които били синове на Мадри.
Учител на Арджуна по стрелба с лък бил мъдрият брамин Дрона. Той виждал изключителните възможности на момчето и неговата амбиция и старание, ето защо то било любимият му ученик. Един ден Дрона решил да провери уменията, които постигнали обучаваните от него принцове. Учителят закачил високо в клоните на дърво в гората дървена птица и помолил учениците си да се прицелят в окото й. От разстоянието, на което се намирали, птичката едва се виждала, но всеки един от принцовете бил уверен, че ще успее да я улучи. Пръв вдигнал лъка Юдиштира. Дрона застанал до него и го запитал:
„Виждаш ли птичката добре? Кажи ми какво виждаш?”.
„Виждам клоните на дървото, листата, които се движат, птичката сред клоните, небето, тревата, другите дървета, поточето и тебе, учителю.” - заизреждало момчето.
„Свали лъка - ти няма да можеш да улучиш целта” - извикал ядосано браминът.
Дошъл ред на Дюродхан, Бхима и Накула. Те се прицелили внимателно и зачакали заповедите на учителя си.
„Какво виждате?” - попитал отново Дрона.
„Виждаме лъковете си, ръцете си, които ги опъват, небето над нас и птицата на дървото...” - отвърнали принцовете.
„Върнете се на местата си, още не сте готови да стреляте по целта” - наредил им браминът.
Последният опит се паднал на Арджуна. Той опънал тетивата и съсредоточеният му поглед се отправил право към закачената на дървото птица.
„Какво виждаш?” - за трети път задал въпроса си Дрона.
„Виждам окото на птицата” - рекъл момъкът.
„Не виждаш ли листата, клоните, небето... ?” - обърнал се към него учителят.
„Не, не ги виждам!” - уверено отсякъл принцът.
„Защо не можеш да ги видиш?” - полюбопитствал Дрона.
„Защото виждам единствено окото на дървената птица” - повторил отговора си Арджуна.
„Стреляй тогава!” - с възхита се провикнал браминът.
Принцът пуснал стрелата и тя полетяла със свистене към мишената, като се забила право в окото на поставената на дървото птица.
От изпитанието, пред което Дрона поставил своите ученици те разбрали, че ако искат да постигнат целта си, те трябва да вървят право към нея, без да се отклоняват от своя път и без да позволяват сетивата им да се разсейват.
Като син на Индра - господарят на боговете, Арджуна често гостувал в небесните палати. При едно от тези негови посещения безсмъртните го дарили с различни оръжия.
Кубера - богът повелител на духовете, пазещи съкровищата на земята, му подарил Antarddhana: „Това оръжие е използвано от бог Шива, за да победи демоните и да разруши града им Трипура. Ти си достоен да го носиш. То ще погубва всички твои врагове със своята божествена енергия.” - обяснил на героя богът.
Варуна - богът на небето и космическия океан, му подарил оръжието, наречено „paśāstra" и примката с дълго въже, с която често си служел като му рекъл:
„Тези оръжия са изработени от учителя на боговете - Брихаспати и са използвани от мен в битката ми с демоните Дайтияс, които завидяха на славата на безсмъртните. Вземи ги и нека ти донесат победа... !”.
Богът на мъртвите - Яма, подарил на Арджуна боздугана си - daṇḍāstra и с гръмовен глас извикал:
„О принце, ти ще изпълниш съдбата, която ти е предначертана. В предишния си живот си бил велик Риши - мъдрец, прославил се със своите познания и благочестивост. Беше приятел и спътник на бога на вселенското равновесие - Вишну, когато той прие човешки образ, почти победи Шива в двубой, нещо, което никой не беше правил и спечели неговото благоразположение. В знак на моето уважение към твоята смелост, ти давам своя боздуган.”.
След като му подарил своето оръжие - vajra, Индра качил сина си в златната си колесница и го отвел в красивия си дворец. Повелителят на боговете помолил своя син да остане за известно време при него в царството му, скрито зад Луната, за да го научи на военно изкуство, музика и философия, а също да си служи добре с подарените му оръжия. Сред небесата Арджуна видял прекрасните градини на апсарите, множество безсмъртни мъдреци, отшелници, постигнали чрез аскетизма райския живот, своите предци, заслужили с героичните си дела мястото си сред безсмъртните.
С гордост богът на бурите наблюдавал с каква лекота Арджуна общува с небесните същества и колко добре е приет от тях заради героичните му подвизи. Индра поставил сина си да седи редом с него, когато сядал на златния си трон - чест, която не била оказвана на никого до сега. Веднъж той забелязал, че Арджуна наблюдава с възхищение най-красивата от небесните апсари - Урваши. Господарят на боговете повикал при себе си приятеля на своя син и негов учител по музика и танци - Читрасена и го запитал:
„Видя ли как Арджуна следеше с поглед Урваши днес, докато тя се разхождаше из двореца?”.
„Наистина, господарю, и ми се струва, че момъкът е поразен от стрелите на бога на любовта Кама...” - отвърнал Читрасена.
Индра, който искал да омъжи Арджуна за подходящо момиче, се зарадвал и заповядал на учителя по музика:
„Върви да съобщиш тази новина на апсарата! Кажи й, че ще бъда доволен, ако спечели сърцето на такъв герой като сина ми и той се влюби в нея...”.
Щом Читрасена предал това съобщени на Урваши, поласкана, тя облекла най-красивите си дрехи, сложила изящни бижута, напръскала се с най-нежния парфюм и се отправила към покоите на Арджуна. Когато влязла при него, той бил толкова възхитен от нейната външност, че стоял безмълвен и не знаел какво да направи.
„Идвам при теб по молба на баща ти и водена от моите собствени чувства. Направи това, което да бъде приемливо за теб, мен и Индра, постъпи като мъж, пред който седи една жена, изпълнена с любов към него...!” - казала апсарата.
Арджуна свел очи към земята, запушил с ръце ушите си и се обърнал към Урваши с думите:
„Не мога да повярвам, че чувам това от теб, винаги съм те смятал за стояща над мене, уважавал съм те, както уважавам моята майка - Кунти ...! Не произнасяй слова, които ме боли да чуя!”.
„Що за глупост! Ти си мъж, а аз съм жена. Разкривам ти моите най-съкровени мисли, моите желания, страстта си ... Сърцето ми копнее за твоята прегръдка. Да не мислиш, че не видях как очите ти ме следяха в палата? Индра, та дори и Читрасена, се досетиха какво става в душата ти ... , а сега се отвръщаш от мен като от грозна змия ...” - проплакала Урваши.
„Спри! Не ме измъчвай така ...! Признавам, че желанието ми да те притежавам се промъкна в моя поглед, докато наблюдавах твоя танц днес ...! Ти си била съпруга на моя прародител и основателя на Лунната династия Пурорава и аз съм твой наследник. Боготворя теб така, както почитам майка си - Кунти и жената на Индра ... Съжалявам, че с моето поведение съм накарал баща ми и теб да таите погрешни мисли за мен. Приеми ме като твой син и се отнасяй към мен по този начин.” - изрекъл задъхан принцът.
„Ти грешиш, сине на Индра! Ние, безсмъртните апсари, сме свободни същества и не се привързваме към никой, както правят смъртните. Аз не съм твоя майка, а ти не си мой наследник, защото отношенията ми със синовете и внуците от рода на Пурорава се свеждат до забавления, непознаващи греха ...Аз съм само една девойка, която те желае ... Връзката ни не води до грях ...Тя ще бъде само израз на разразилите се в нас чувства!” - гордо произнесла Урваши.
„Прекрасна богиньо, нека безсмъртните са ми свидетели, че както Кунти, Мадри и Индрани са мои майки, такава си и ти и се надявам да ме защитаваш като твой син!” - отвърнал Арджуна.
Вместо да се зарадва на онова, което чула, апсарата изпитала неописуем гняв:
„След като обръщаш гръб на жената, дошла при теб по собствено желание, пренебрегваш нейната саможертва и срам заради това, че признава така открито своите желания - нека се превърнеш в евнух и да останеш такъв до края на живота си ...!” - проклела Урваши героя, преди да напусне покоите му.
Принцът стоял на прага, стъписан от проклятието на небесната нимфа и не знаел какво да направи. По-късно, по съвет на учителя си по музика Читрасена, Арджуна разказал за случилото се на баща си, който след като го изслушал, възкликнал:
„Винаги съм знаел, че си смел войн, но днес успя да ме изненадаш с достойнството и мъдростта си. Дори светите учители на боговете, великите Риши, известни със своя самоконтрол, не са успявали да устоят на съблазните на Урваши, а ти не само устоя на тях, но и прояви търпение, галантност, запазвайки собствената си чест и тази на нимфата. Поради това аз ще направя така, че проклятието да тегне над теб само една година, вместо през целия ти живот и ще ти позволя сам да определиш коя да бъде тази година.”
С тези думи Индра успокоил разтревожения Арджуна и напуснал покоите си, изпълнен с радост и гордост от делата, думите и доброто сърце на своя син.
С положителните си качества, синът на царя на боговете успял да спечели сърцето на красивата принцеса Драупади. Тя била дъщеря на крал Драупад от Панчала. Принцесата се славела с красота, ума и сърдечния си характер. Когато станало време да се омъжи, баща й намислил да й намери подходящ съпруг и организирал swayamvara. На тържеството били поканени всички знатни принцове от цялата страна. Те дошли облечени в най-красивите си дрехи, а блясъкът на златото и скъпоценните камъни, с които били накичени, огрявал цялата арена. Заедно със знатните особи на избора на принцесата, присъствали брамини от далечни краища, които трябвало да благословят начинанието и самата Драупади. Дори боговете от небесните палати и прекрасните апсари се присъединили към това великолепно тържество. Всички с нетърпение очаквали да се появи дъщерята на владетеля и да обяви своите условия. Звукът на барабаните възвестил пристигането на Драупади. Тя вървяла гордо изправена, грациозна, загърната в златотъкано сари със златна диадема в косите, предизвиквайки възхитата на събралото се множество. Един уважаван свещеник запалил пред нея свещения огън и хвърлил в него пречистено масло и благоуханни треви, изричайки древни мантри, умилостивяващи боговете. След този ритуал, състезанието можело да започне. Слугите изнесли огромен лък, а принцесата посочвайки го, рекла:
„Онзи, който може да вдигне този лък и да уцели с него окото на рибката, поставена на висок стълб, пред който се върти колело със спици като се прицелва не в рибката, а в нейното отражение в езерото край стълба, ще стане мой съпруг.”
Принцовете се редували да опитват късмета си, но никой от тях не успявал дори да вдигне тежкия лък. Дошъл редът на Дюродан. Той вдигнал тежкия лък, изпънал с всички сили тетивата му, но повлечен от тежестта на оръжието, се сринал в прахта. Тогава Карна - синът на бога на слънцето Сурия и Кунти, излязъл напред, взел в ръце лъка и се прицелил в целта. По всичко личало, че младежът ще спечели, но не така му било писано. Драупади, която знаела, че той е изоставен от своята майка и отгледан от Адиратха - колесничаря на царя на Хастинапур - Дритаращра, спряла ръката на Карна с думите:
„Аз съм дъщеря на владетеля на Панчала и няма да взема за съпруг човек от по-низша каста и син на колесничар.”.
Огорчен, младежът се оттеглил, подвластен на волята на принцесата. Изглеждало така, че нито един нямало да се окаже достоен да получи ръката на Драупади и когато баща й - крал Драупад, започнал да се безпокои за изхода на съревнованието, пред лъка застанал Арджуна, преоблечен като брахман. Той с лекота вдигнал тежкото оръжие, отправил молба към боговете и зачакал разрешението на царската дъщеря.
„Може ли младеж и то брахман да извърши подвига, който толкова смели войни не можаха да извършат? Ами ако посрами брахманското съсловие?” - питали се побелелите мъдреци.
„Той знае какво прави, ако не беше сигурен в успеха, нямаше да иска да опита.” - говорели хората, насядали край арената.
Никой не посмял да го спре, със затаен дъх зрителите наблюдавали как Арджуна опъва тетивата и се прицелва внимателно в мишената. Стрелата изсвистяла във въздуха, преминала през спиците на колелото и рибката паднала на земята с пронизано око. Трибуните избухнали в тържествени възгласи, веели се разноцветни шалове и върху главата на победителя се сипели цветя. Драупади се приближила до младия принц и с усмивка окачила на врата му разкошен сватбен гирлянд. Обидени, останалите участници в състезанието се нахвърлили върху цар Драупад:
„Този брахман ни унизи, накара ни да се чувстваме като ненужна трева в джунглата. Дъщерята на владетеля трябва да избере за съпруг някой от кастата на кшатриите, въпреки че произхода на брамините е свещен!”.
С извадени мечове, ядосаните принцове се втурнали към Арджуна, за да му отмъстят, но подкрепата на неговите братя - Пандавите, му помогнала да се измъкне невредим. При сблъсъка Карна, който срещнал яростната съпротива на младежа, се провикнал:
„Кой си ти - бог в човешки образ ли? Никой брахман не би устоял на моята атака, нито обикновен човек. Единствено Арджуна може да се мери с мен по бойни умения.”.
„Не съм нито бог, нито герой, а обикновен брахман, дошъл тук да опита да си послужи с тежкото оръжие, за да смири гордостта ви и вашата надменност ...” - отвърнал принцът на Карна.
След тези думи той качил Драупади на своята колесница и последван от нейните братя, които искали да разберат кой е всъщност, се отправил към своя дом.
„Виж каква награда сме спечелили днес!” - още от вратата започнали да се хвалят на майка си Кунти Пандавите. Мислейки, че са получили храна или някакви дарове, майка им рекла
„Разпределете наградата по равно между петимата ...!”.
По обичаите от онези времена, Пандавите трябвало да се подчиняват на всяка дума на майка им, така дъщерята на цар Драупад станала не само жена на Арджуна, но и на останалите му четирима братя.
След време, бог Кришна обяснил на Кунти, която била обезпокоена от този брак, че в миналото принцесата се молила на бог Шива да й намери съпруг с пет благородни качества, в отговор на нейната молба той и обещал петима съпрузи с по едно от желаните от нея качества. Със същото обяснение се утешил и бащата на Драупади, който смятал, че брака на неговата дъщеря е незаконен, според светите писания. Сватбата на принцесата била отпразнувана с големи тържества.
Още когато Арджуна бил ученик на Дрона, той се сприятелил с Гада, който му разказала красотата на сестрата на Кришна и Баларама Супхадра. По време на обиколките си из страната, принцът решил да мине през Дварака, където живеела девойката и да се запознае с нея. За да не го познаят жителите на градчето, той се преоблякъл като скитащ отшелник, последовател на Шива и си направил подслон под едно голямо дърво в покрайнините на Дварака. Кришна, който разбрал за посещението на Арджуна, а и бил запознат с неговите чувства към Супхадра, поискал да помогне на своя приятел. През една тъмна, дъждовна нощ, богът дошъл при баяновото дърво, където медитирал принцът и като седнал до него, му казал:
„Много ще се радвам да те видя оженен за Супхадра, но Баларама има други планове за нейния брак. Предлагам ти да я накараш да се влюби в теб, което не вярвам да е трудно заради твоята красота и после да я отвлечеш и да се ожениш за нея. Утре ще доведа брат си при теб, не му разкривай кой си, а просто следвай моите напътствия.”.
На следващия ден, Кришна запознал Баларама с Арджуна. Баларама бил толкова впечатлен от младия отшелник и неговата воля да се отрече от материалния свят и удоволствията в него, че го поканил да живее в самия град и да гостува в дома му.
„Този скитащ монах е дал обет да не влиза в къщата на нито един човек и да прекарва дните си сред природата” - обяснил Кришна на брат си.
„О, благословени, няма да те карам да нарушаваш обета си като те приютявам под покрива си, ще те заведа в градината на моята сестра - Супхадра, а тя ще се грижи за теб, защото вярвам, че присъствието на свят човек като теб ще й донесе щастие и дълъг живот. Моля те, почети с присъствието си нашето семейство!” - обърнал се с молба към Арджуна Баларама. Разменяйки поглед с Кришна, след кратък размисъл, принцът приел предложението на неговия брат. За да бъде още по-убедителен, богът придърпал Баларама настрани и му рекъл:
„Братко, ти си по-голям от мен и сигурно разбираш, че ако доведеш този брамин в градините на сестра ни, тя ще бъде изкушена от неговата младост и красота. Помисли добре, преди да си постъпил неправилно ...!”.
„Как смееш да говориш така, какви непочтени мисли ти минават през главата? Не външният му вид ще накара хората да се прекланят пред отшелника, а неговата душа ...Не трябва да храниш такива опасения в съзнанието си. Нашата сестра се нуждае от благословията му и ще я получи ...!” - отвърнал сопнато на Кришна неговият брат.
Не след дълго Арджуна бил настанен в градината на Супхадра. Ден след ден, той можел да се наслаждава на красотата на девойката и приятните разговори с нея. Веднъж сестрата на Кришна го запитала за Арджуна, за който тя била слушала толкова много истории. Принцът бил раздвоен - от една страна искал да изтъкне заложбите си, за да се хареса на момичето, а от друга, заради стеснителността си, избягвал да се хвали с онова, на което бил способен. Нямало как - подтикван от любопитството на Сухадра, младежът лека-полека разказал за своите битки, подвизи, връзката му с боговете, точната стрелба с лък.
„Разбрах, че ти можеш да виждаш в бъдещето, аз съм влюбена във великия Арджуна - кажи ми дали желанията на моето сърце ще се изпълнят и ще го срещна някога?” - попитала отшелника девойката, без да подозира кой седи срещу нея.
Това било признанието, което принцът очаквал да чуе. Той и разкрил истинската си самоличност, а Супхадра била притеснена и се чудела какво ли впечатление е направила на младежа с въпросите, които му задавала и с онова, което разкрила пред него. Арджуна разсеял всичките й съмнения като й признал, че отдавна таи любов към нея в душата си и е дошъл в Дварака, воден от желанието да се запознаят. Радостта на двамата от споделените им чувства била неописуема и те започнали да планират своето бъдеще. Кришна бил щастлив да види сестра си и своя приятел заедно, но не можел да скрие страховете си, че Баларама предпочитал да омъжи Супхадра за някой от рода на Кауравите.
„Сестра ми ходи да се моли в храма на Рудра, ще ти оставя моята златна колесница, отвлечи я от там и се ожени за Супхадра в своето царство.” - посъветвал богът Арджуна.
На другия ден, както били планирали, принцът отвлякъл сестрата на Кришна от храма, качил я на бързата златна колесница, която го чакала отвън и поел към столицата на Пандавите - Индрапраста.
Някой от стражите разпознали Арджуна, скрит под образа на отшелника, отвличащ девойката и съобщили за това на Баларама. Разгневен, той поискал да отиде и да отмъсти на принца за неговата постъпка, но бил разубеден от своя брат:
„Супхадра тръгна след Арджуна по своя воля и това не е чудно, защото той е най-красивият сред мъжете, които са се раждали и най-добрият стрелец с лък сред тях. Предупредих те, че ще стане така още от самото начало. Нека отидем в Индрапраста с мир и да празнуваме тяхната сватба. Няма да намерим по-достоен съпруг за сестра си.”.
С пристигането си в столицата на Пандавите, Супхадра успяла да спечели приятелството на Драупади, която дала съгласието си на девойката да се омъжи за Арджуна. На тържеството Баларама донесъл множество дарове за младоженците, а Кришна останал дълго време в Индрапраста, за да сподели с тях радостта от брака им.
Арджуна обичал усамотението и общуването с отшелниците, от което придобивал мъдрост. В една легенда се разказва как веднъж той посетил група свети мъже в Хималаите, за да сподели с тях отшелничеството и религиозните им ритуали. По време на тези ритуали, младежът бил забелязан от дъщерята на краля на Нагите (змиите) - принцеса Улупи. Девойката харесала красивия принц и решила да го направи свой съпруг. Тя изчакала Арджуна да влезе във водите на реката, за да се пречисти от греховете си, хванала го и го завлякла в дълбините, където се намирало змийското царство - Patala или Naga-loka. Там принцесата го помолила да се ожени за нея. От брака им се родил техния син - Ираван, но връзката им не продължила дълго. Затъжен за света на хората, Арджуна помолил жена си да му разреши да напусне подводния дворец и да се върне при своите братя. На сбогуване с него Улупи му дала способността да бъде непобедим под водата, да подчинява всички животни, живеещи в нея и да бъде недосегаем за тях.
Тази способност принцът използвал, за да победи крокодилите, живеещи в една река, близо до лагера на отшелници, при които Арджуна често гостувал. Хищниците били превърнали реката в свой дом и не допускали никой до нея. Това пречело на ежедневните ритуали на светите хора и те, знаейки за дарбата на принца, получена от Улупи, го помолили да им помогне. Арджуна влязъл смело във водата и извадил от нея един по един всички крокодили. Щом ги оставил на брега, те се превърнали в красиви девойки, които обяснили на героя, че били нимфи от палата на бога, пазител на богатствата на земните недра - Кубера, прокълнати да живеят като крокодили, докато някой смел войн не ги освободи от проклятието им. Освен на отшелниците Арджуна помагал и на боговете, когато това било нужно. От неговата помощ се възползвал и бога на огъня Агни. Около столицата на Пандавите - Индрапраста, се простирала гъста гора, наречена Кандава. Докато лагерували край нея, Арджуна и Кришна срещнали странен отшелник. Тялото на човека светело със собствена светлина, брадата му била жълтеникава, очите му искрели като пламъци, а под тях имало тъмни кръгове. Мъжът изглеждал измъчен и гладен. Принцът го съжалил, предложил му да седне до него и го заговорил:
„Всеки, който дойде в моето царство с някаква молба или жалба, бива изслушван и аз се стремя да му помогна, доколкото мога. Ако ми кажеш каква е причината за твоето нещастие, ще помогна и на теб. Ще ти дам и храна, за да не гладуваш никога повече ...”.
Трогнат от милосърдието на Арджуна, пред учудените очи на принца и неговия приятел, богът на огъня възвърнал истинския си вид и им разказал за събитията, които го довели в гората Кандава. Цар Светаки обичал да трупа дарове и благословии от боговете, като извършвал огнения ритуал Яджна. Колкото и дарове да имал, все не му стигали и искал още. В неговите владения се провеждали постоянни религиозни ритуали, но веднъж царят решил да извърши такова жертвоприношение, каквото никой друг не можел да направи и никога не било правено. Свещениците, които се занимавали с религиозните дела, били изморени от непрекъснатите церемонии, а очите им се възпалили от дима на жертвените клади и те не пожелали да изпълнят мечтата на владетеля. В опита си да ги придума да се подчинят на волята му, Светаки отишъл в селището на брахманите и се обърнал към тях с думите:
„Ако аз бях човек, неспазващ своите обещания и незачитащ боговете и религията, би било ваше право да се откажете да ми служите, но аз не съм такъв. Според древните писания, всеки брахман е задължен да боготвори безсмъртните и да им принася дарове чрез свещения огън на Яджната ...”.
„Царю, твоите жертвоприношения са безкрайни. Огньовете и техния дим увредиха очите ни, всяко нещо трябва да си има мярка ... Този път няма да ти се подчиним!” - отвърнали свещениците.
Като не намерил подкрепа от тях, царят си помислил, че може би Шива ще му помогне в неговото начинание. За да го накара да разговаря с него, Светаки дълго време постил и медитирал и ето че един ден, поласкан от почитта, която му оказвал владетеля, богът на разрушението и сътворението се появил пред него. Той изслушал молбата на Светаки и рекъл:
„Аз не мога да ръководя замисления от тебе ритуал, задължение на брахманите е да се грижат за това. Познавам брахмана Дурваса, който притежава част от моята божествена сила и ако се заемеш с тази Яджна и желаеш да направиш възлияние на пречистено масло в свещения огън, което да продължи цели дванадесет години без прекъсване, ще накарам светия човек да ти помогне.”.
Зарадван, Светаки се провикнал:
„Приемам твоето предложение, дай ми само малко време да подготвя необходимите за жертвоприношението неща ...”.
Щом всичко било готово, владетелят отново се помолил на Шива, а той отишъл при Дурваса и казал:
„Има един голям мой поклонник, който изисква помощта ми при извършването на невиждана досега Яджна. Обещах му, че ти ще ръководиш ритуала и ще се погрижиш той да протече правилно.”.
Брахманът изпълнил повелята на бога на сътворението и разрушението и дошъл в двореца на владетеля. Там, с негова помощ, Светаки започнал жертвоприношението. Цели дванадесет години царят изсипвал пречистено масло (гхи) в свещения огън, за да умилостиви безсмъртните. Яджната имала голям успех и когато след време царят починал заради своята набожност, отишъл направо на небето. Действията на Светаки обаче засегнали бога на огъня Агни. През дванадесетте години жертвоприношение, той като посредник между боговете и хората бил принуден да погълне голямо количество пречистено масло (гхи) и се преситил от него толкова много, че не искал да приема повече гхи. От това богът се почувствал зле и изгубил златния цвят на кожата си и своята сила. Неговото залиняване се отразило и на всички живи създания, защото той бил част от жизнената енергия на всяко едно от тях. В желанието си да се излекува Агни, отишъл при бога на сътворението на Вселената - Брахма да иска съвет от него как да постигне това.
„Знам лек за теб. Гората Кандава е дом на демони, змии и врагове на боговете. Изгориш ли това място, заедно с неговите обитатели, ще бъдеш излекуван.” - посъветвал го Брахма.
Богът на огъня се отправил към гората, но Индра и богът на ветровете Ваю се опитали да го спрат, защото царят на змиите, който живеел в Кандава, бил техен приятел. Всеки път, щом Агни се опитвал да изгори леса, върху него се изсипвал пороен дъжд, който загасял пламъците.
„Моят глад ме убива и единствените, които могат да се опълчат на Индра сте вие - Арджуна и Кришна, но бихте ли застанали срещу него, когато царят на боговете е баща на един от вас?” - попитал богът на огъня, щом свършил своя разказ.
„Обещал съм да ти помогна и ще спазя обещанието си, но за да се боря с могъщия Индра ще ми е нужно специално оръжие и бърза колесница” - обяснил принцът.
„Ще ти донеса лъка Гандава, притежаван от бога на океаните Варуна, а за Кришна ще докарам златна колесница с красиви бели коне, които летят като вятъра ...” - обещал Агни.
Станало така, както бил казал богът на огъня. Арджуна държал в ръцете си лъка Гандава, предаван от един герой на друг, а Кришна получил колесница от масивно злато с два прекрасни бели коня, запрегнати в нея, боздуган и страшното оръжие на боговете - Sudarsana-Chakra - летящият диск с остриета. Добре въоръжени, тримата приятели се отправили към гората Кандава. Там Агни възвърнал предишния си вид и запалил огън, от който се разгорял пожарът. От своите вестоносци Индра научил за ставащото и изпратил буреносни облаци, които изсипали пороен дъжд над леса. В същото време Арджуна изстрелял в небето хиляди стрели, които образували огромен чадър и нито една капка от пороя не докоснала земята. Демоните, змиите и чудовищата, населяващи Кандава, дълго гледали с изумление как огнените езици поглъщат техния дом и накрая нападнали Арджуна и Кришна. Двамата герои, с помощта на Агни, тъкмо успели да се справят с тях, когато видели да се задава армията на сина на краля на Нагите (змиите) - Ашвасена, подпомагана от бога на смъртта Яма, бога на бурите - Индра, бога на океаните - Варуна и бога на богатството - Кубера. Битката с Ашвасена и безсмъртните била дълга и изтощителна и станало ясно, че боговете ще я изгубят. Тогава от небето се разнесъл глас:
„Индра, съдбата на тази гора е предначертана и тя ще изчезне. Твоят приятел - кралят на змиите, е тук и ще се спаси. Спри битката, преди да е станало късно и боговете да са се покрили със срама на техния разгром, защото никой не може да победи Кришна и Арджуна ...!”.
Какво ли щяло да стане? Принцът и неговия приятел чакали решението на царя на боговете, който слушал внимателно гласа, идващ от облаците. Изведнъж всичко утихнало, небето се прояснило и слънцето обляло земята с ярките си лъчи. Арджуна и Кришна се прегърнали. Те се били опълчили на великия повелител на безсмъртните и спечелили битката с него. Индра идвал към тях, но в очите му не се четяла омраза, а възхищение от смелостта на героите. Двамата приятели оставили своите оръжия и се поклонили пред него. Богът на бурите сложил ръце върху раменете на своя син и с гордост изрекъл:
„Ти ме накара да се възхищавам от теб и да съм щастлив, че съм баща на такъв силен войн. Ще ти дам за награда всички оръжия, които използват боговете и ще те науча да си служиш с тях ...”.
После Индра се обърнал към Кришна:
„Твоята награда ще бъде обещанието ми, че ще увековеча дружбата ти с Арджуна ...”.
След тези думи царят на боговете и останалите безсмъртни се оттеглили в небесните си палати.
Постепенно огънят започнал да стихва. Цялата гора Кандава била превърната в пепел, оцелели само великият архитект на асурите - Мая, спасен по молба на Арджуна, който се възхищавал от прекрасните неща, създадени от демона и малките птички от едно гнездо на Саранги. Пламъците на Агни ги подминали, защото богът бил трогнат от молитвите им и преклонението им пред него. Така, гладът на бога на огъня бил заситен, болестта му излекувана и той отново придобил предишния си сияещ образ. За благодарност към Арджуна, Мая построил в столицата на Пандавите приказен палат, невиждани до тогава фонтани и изкуствени езера, създал градини, които можели да се мерят по красота само с тези на боговете, превръщайки Индрапраста в най-прелестния град.
Смелостта на Арджуна му помогнала да спечели благоразположението на бога на сътворението и разрушението - Шива. Индра обещал на сина си да го дари с всички, принадлежащи на небесните богове оръжия и да го обучи да си служи с тях, само ако победи могъщия Шива. За да се срещне с него, принцът отишъл в Хималаите, седнал на полянката под един висок връх и започнал да медитира. Медитацията и молитвите му продължили толкова дълго, че земята под него се загряла, а димът, който се отделял от нея, достигнал до небесните селения. Разтревожени от случващото се, божествените мъдреци помолили бог Шива да навести Арджуна и да попречи действията му да нарушат равновесието на Вселената, застрашено от силата на молитвите на младежа. Предрешен като обикновен ловец, богът на сътворението и разрешението слязъл от небето и се приближил до мястото, където се намирал Арджуна. Заедно с него на земята дошла и жена му Парвати, заобиколена от своята свита от феи и гоблини. Под стъпките й цветята разцъфнали, дърветата се разлиствали, а планината се обляла в лъчи. Настъпила странна тишина. Поточетата и реките замлъкнали, вятърът спрял, а шумът на листата изчезнал. Вглъбен в себе с, принцът не усетил промяната край него. В същото време демонът Данава, превърнат в голям черен глиган, се приготвил да убие Арджуна. С див рев той връхлетял върху младежа, който прекъснал медитацията си, вдигнал лъка и се прицелил в разяреното животно. Едва тогава принцът видял ловеца, който също бил взел глигана на прицел.
„Тази плячка е моя, аз пръв я видях и се прицелих в нея!” - извикал Шива, но Арджуна не му обърнал внимание и освободил стрелата от тетивата на своето оръжие. Тя полетяла и пронизала демона, който се строполил на земята. Богът на сътворението и разрушението също изпратил стрела в тялото на глигана. Ракшасата се разделил с живота си с писък, който разтърсил планината. Принцът отправил поглед към ловеца и забелязал, че тялото му блести като заснежените върхове под светлината на слънцето.
„Кой си ти, дето предрешен като обикновен човек обикаляш гората с твоите спътници? Не се ли страхуваш и защо прониза животното, нарушавайки правилата на лова, които гласят, че плячката е на този, който пръв изпрати стрела по него?” - запитал младежът.
„Не се грижи за мен, аз винаги съм живял сред природата, но какво е довело теб тук? Като те гледам произлизаш от царски род, какво те е накарало да станеш отшелник?” - полюбопитствал Шива.
„И аз съм живял в гората, а ръцете ми са силни. Виж как убих този демон, който искаше да убие мен.” - сопнал се на бога принцът.
„Не ти уби ракшасата, а аз. Не се възгордявай прекалено много с твоята сила. Ти ме обиди и сега ще трябва да понесеш наказанието си. Посрещни стрелите ми и се предпази от тях, ако можеш!” - предизвикал Арджуна богът на сътворението и разрушението.
Разярен от предизвикателството, младежът обсипал Шива с дъжд от стрели, но те не засегнали бога. Той са усмихнал и рекъл:
„Само това ли можеш? Намери стрели, които да прободат сърцето ми.” - провикнал се предрешеният като ловец Шива.
Арджуна изпратил срещу противника си всички стрели, които притежавал и с учудване наблюдавал как той дори не помръдвал от мястото си. Кой ли бил този човек? Дали не бил някой от безсмъртните? - мислел си принцът. Никой не би устоял на толкова много стрели. Но дори и да бил бог, Арджуна искал да го победи. Той извадил вълшебния си лък, дарен му от Агни и се прицелил. Пуснал тетивата и хиляди запалени стрели полетели към стоящия срещу него Шива, ударили се в тялото на бога на разрушението и сътворението и той ги погълнал така, както планината поглъща дъжда. Момъкът бил изумен, сега със сигурност знаел, че не се бори с обикновен смъртен. Това не го уплашило и той нападнал Шива с тежка тояга. Дървото се огънало и изчезнало все едно не било съществувало. С удвоени сили принцът стоварил огромния си меч върху главата на безсмъртния, но оръжието дори не го одраскало и се разбило на парчета. Като не му останало нищо друго, Арджуна вдигнал един голям скален къс и го запратил към ловеца. Скалата увиснала във въздуха и се стопила без следа. Когато оръжията свършили, двамата противници се вплели в яростна схватка. От телата им излизала пара и искри, но нито един от тях не побеждавал. Накрая Шива отблъснал Арджуна, който започнал да осъзнава, че може би се е борил с бога на сътворението и разрушението, защото никой друг не бил толкова силен като него. Младежът се отдръпнал и направил от пръст малка фигурка на Шива, а после я посипал с цветя. Цветята полетели и посипали главата на бога, който стоял и наблюдавал принца. Сега Арджуна бил сигурен, че ловецът бил самият Шива. Той се поклонил пред него и го помолил да му прости за проявената дързост и опита му да го победи:
„О, безсмъртни, от който извира цялата Вселена и боговете почитат като техен закрилник, прости на мен смъртния, че се борих с теб. Дойдох в планината, за да се срещнем и да почерпя от твоята мъдрост. Нямах намерение да става така ...”.
„Прощавам ти и ти се възхищавам, защото няма по-достоен и смел войн от тебе сред потомците на Бхарата. На света все още не се родил друг мъж като теб. Твоята сила е равна на моята. Връщам ти обратно лъка Гандива и нека стрелите в колчана ти никога не свършват. Искам да изпълня едно твое желание, кажи за какво мечтаеш и аз ще направя всичко, за да го имаш!” - с усмивка се обърнал към Арджуна Шива.
„Моля те да ми подариш твоето оръжие Пашупата, с което можеш да разрушиш Вселената в края на нейното сътворение и с което аз може би ще победя всички демони, зли небесни духове и наги ... , а и ще ми помогне в битките с моите врагове ...” - изрекъл желанието си принцът.
„Давам ти Пашупата, оръжието, което можеш да командваш с мисъл, поглед, думи или лък. Никой в трите свята, освен мен не знае как да борави с него. Ако това оръжие се използва срещу недостоен враг, по-слаб противник или за лоша цел, то може да разруши Вселената. С него могат да бъдат отблъснати само безсмъртните.” - предупредил героя бога на сътворението и разрушението.
Арджуна взел Пашупата и обещал, че ще си служи внимателно с него, а после се поклонил пред Шива и останал с наведена глава, докато богът се отдалечавал със своята свита.
Ритуалът Ashvamedha или жертвоприношението на кон бил широко разпространен в Индия през древността. Той символизирал мощта на владетелите, единството на обществото, плодородието, преклонението пред слънцето, единството на Вселената, единението на небето и земята и космическия дуализъм. От всички коне се избира най-красивия бял кон, поръсва се с вода, обръща се по посока североизток и се оставя да обикаля една година, където пожелае, като бива придружаван от смели войни и приближени на царя. В земите, където стъпи, владетелите са длъжни да отдадат почит на притежателя на животното и да признаят неговата власт, ако не го направят и като знак на нежеланието им да се подчинят и да предадат владенията си, пленят коня, то те са принудени да водят битка с придружителите на животното, за да защитят своето кралство и свобода. Победените крале се превръщат във васали на управника, на който принадлежи жертвеното животно. След изтичането на годината, коня се принася в жертва, заедно с много други животни, като се изпълнява специален, предназначен за целта, ритуал. При една такава обиколка, преди Ashvamedha, Арджуна намира смъртта си от ръката на своя собствен син - Бабрувахана, който бил владетел на Манипур.
След великата битка при Курукшетра, в която загинали много славни герои, Кришна посъветвал царя Юдистира да направи голямо жертвоприношение - Ashvamedha, с което да подчини на властта си всички съседни нему царства. Като придружители на коня, предназначен за жертва, били изпратени Арджуна, Бхима и Накула. Те успели да победят управниците на Тригарта, Праджияотишапура и приближили до царството Манипур. Негов владетел бил синът на Арджуна - Бабрувахана. В миналото принцесата на Манипур се влюбила в Арджуна, а той бил възхитен от умението, с което Читрангада размахвала своята сабя и от нейната красота. Принцът поискал ръката й от нейния баща, който го предупредил, че според законите на кралството нито дъщеря му, нито нейното бъдещо дете могат да напускат Манипур, защото те са наследници на трона. Приемайки това условие, Арджуна се оженил за Читрангада, а от брака им се родил Бабрувахана. Като разбрал, че баща му пристига в града, синът на Арджуна излязъл пред портите да го посрещне, следван от множество брахмани. Вместо да приветства подобаващо Бабрувахана, принцът се провикнал:
„Аз пристигам тук като защитник на жертвения кон на Юдистира, оспорвайки владението ти на трона. Защо ти, синко, не се изправиш срещу мен в битка както му е редът, а се държиш като жена и ме приемаш със смирение? Срамно е да търсиш мир, вместо да защитаваш владенията си!”.
Ядосана от арогантното държание на Арджуна, неговата съпруга, дъщерята на краля на Нагите - Улупи се приближила до Бабрувахана и прошепнала на ухото му:
„Бий се с този горд наследник на рода Бхарата, щом той иска да бъде така. Ако го победиш, ще се покриеш със слава ...”.
Младежът послушал своята мащеха и заповядал да докарат колесницата му, в която имало различни оръжия. Той впрегнал в нея конете си, които летели по-бързо от мисълта, издигнал знамето си със златен лъв върху него и се приготвил за битка. Арджуна атакувал сина си, обсипвайки го със стрели, които изстрелвал една след друга. Бабрувахана успял да отблъсне нападението и ранил баща си в рамото, като му причинил страшна болка и го накарал за миг да се опре на лъка си, за да не падне на земята. Въпреки всичко, Арджуна не се разсърдил, а похвалил младия войн за смелостта му:
„О, могъщи сине на Читрангада, ти зарадва душата ми със своите умения и сила ...Почакай да извадя стрелата, за да продължим двубоя си ...”.
Много стрели проболи сина на Индра, докато той пречупвал знамето на Бабрувахана и убивал конете му, но една от тях попаднала в сърцето на Арджуна и той се строполил мъртъв в праха. Върху него паднало покритото с рани тяло на сина му. Малко след страшната битка, на бойното поле се появила Читрангада, която започнала да оплаква загиналия си мъж и да отправя гневни думи към Улупи:
„О, Улупи, нашият съпруг загуби живота си от ръката на собствения му син. Вината за това нещастие е твоя. Дъще на змийския цар, ако имаш тази способност, върни го от мъртвите, защото иначе тъгата ще ни погълне...!”.
Докато царицата на Манипур говорела така, синът й се свестил и като видял мъртвия си баща и майка си, ридаещата над тялото му, той с мъка занареждал:
„Майсторът на боравенето с всички оръжия е мъртъв, този герой лежи повален от моята стрела. Има ли изкупление за сина, убил баща си в битка? Колко злочест и грешен човек съм аз ... О, Улупи, направих това, което ти искаше и не искам да продължавам да живея с тази вина върху раменете си. Ако ти не върнеш към живот Арджуна, то аз се заклевам да отнема своя живот бавно и мъчително като подложа тялото си на дълго гладуване и жажда.”.
Като казал това, Бабрувахана протегнал ръка, допрял я до близкото кладенче и се заклел във водите му да изпълни обещаното. Трогната от мъката на младежа, дъщерята на змийския крал решила да го успокои като рекла:
„Няма нужда да изпълняваш своята клетва, ще съживя баща ти с вълшебния си скъпоценен камък, щом ме молиш за това. Не се вини, че постъпи по този начин, битката се състоя, за да бъде изпитано мъжеството ти.”.
Улупи допряла скъпоценния камък до гърдите на Арджуна и той се надигнал, сякаш се събуждал от дълбок сън. Щастлив от съживяването му, Бабрувахана се приближил към него и като му се поклонил, го почел с множество молитви. В този момент, кралят на боговете - Индра, изсипал от небето дъжд от цветя и божествена музика се разнесла навсякъде, защото безсмъртните празнували завръщането на сина на техния повелител сред живите. Щом този кратък миг на радост отминал, Арджуна поискал да знае причината, довела Улупи в Манипур:
„Защо си тук, дъще на змиите, надявам се, че не си дошла със зъл умисъл, защото нито аз, нито моят син не сме те обидили с нещо.” - попитал героят.
„Не си ме обидил с нищо и не за това съм на бойното поле.” - отвърнала дъщерята на краля на Нагите. „Изслушай разказа ми и ще разбереш защо постъпих така. По време на войната Курукшетра ти уби сина на Шантану, прародителя на Пандавите и Кауравите и син на богинята Ганг - Бишма, който не желаеше злото на нито един от двата рода. Той падна поразен от стрелите ти, защото свали своето оръжие, когато пред него застана сина на Друпада - Шиканди, в чийто образ Шантану видя преродената принцеса Амба и не пожела да се бие с жена. След смъртта му, неговите седем божествени братя - Васус се молиха дълго край Ганг и с нейното съгласие те проклеха да умреш. Като разбрах за това проклятие, отидох при моя баща да искам съвет от него как да предотвратя предреченото от синовете на Ганг. Кралят на Нагите помолил братята Васус да отменят страшното си проклятие. Те му отвърнали, че ако ти загинеш от ръката на сина си, който е владетел на Манипур, ще можеш да се спасиш от прокобата, тегнеща над тебе. Ето защо аз подучих Бабрувахана да приеме битката.”.
Зарадван от думите на Улупи, Арджуна поканил нея, сина си и Читрангада да присъстват на Ashvamedha (жертвоприношението на коня) и продължил пътя си там, където жертвеното животно го повело.
Пътят му преминал през земите на Магадха, Чеди, Кошала, Анга, Кирата, където водил тежки битки с местните царе, докато накрая не се завърнал в Хастинапур. Там той бил посрещнат сърдечно от неговия брат и владетел на града - Юдистира, на който разказал как защитавал поверения му от него жертвен кон и колко територии завоювал за неговото царство. На жертвоприношението присъствали управници от цяла Индия и Кришна, заедно с брат му Баларама. Всички брахмани, както и бедните люде получили храна и скъпи подаръци, а боговете останали доволни от принесените им жертви.
След битката при Курукшетра, Кришна посетил Гандхари, майката на стоте принца от династията на Кауравите, а тя, страдайки за смъртта на своите синове, го проклела заради помощта му, оказана на Пандавите, да загуби целия си род в същата братоубийствена война, в която нейните деца намерили смъртта си.
Не минало много време и клетвата на Гандхари застигнала династията Яду. Веднъж в Дварака пристигнали няколко мъдреци: Вишвамитра, Асита, Канва, Дурваса, Бхригу, Ангира, Вамадева Атри, Вашиста, Нарада и Кашияпа, които трябвало да изпълнят сложен религиозен ритуал, отмиващ греховете на хората от епохата Кали Юга по целия свят. Те се настанили в дома на ръководителя на клана Яду и баща на Кришна - Васудева. Там били посъветвани от самия бог да проведат церемонията на свещеното място, наречено Пиндрака. Щом пристигнали, те били пресрещнати от Самба, сина на Джамбавати - дъщеря на царя на мечките, омъжена за Кришна. Младежът решил да се подиграе на светите мъже и облечен в женски дрехи се хвърлил в краката им, а останалите му придружители ги замолили:
„О, начетени брахмани, тази синеока жена, която всеки момент ще роди иска син. Вие, които можете да виждате в бъдещето, бихте ли могли да отгатнете пола на детето й и да й дадете отговор на въпроса, който си задава ... ?”.
Разбирайки намеренията на шумната компания, мъдреците се ядосали на неуважението, проявено спрямо тях и изрекли тежко проклятие:
„Глупаци, приятелят ви ще се сдобие с желязна тояга, която ще унищожи цялата династия Яду!”.
Момчетата, ужасени от чутото, раздрали дрехата на Самба и под нея намерили железен прът. Те го взели със себе си и се прибрали в града, където разказали на жителите на Дварака за случилото се. За да избегнат нещастието, старейшините наредили желязото да бъде нарязано на малки парчета и те да се хвърлят в океана. Едно от тези парчета обаче било погълнато от плуваща до него риба и чрез него се изпълнило предопределението на съдбата. Рибата се уловила в мрежите на стар рибар, който предал металния къс на ловеца Джара. От него той направил върха на стрелата, която по-късно щяла да погуби Кришна. След срещата на Самба с мъдреците, започнали да стават страни неща, които сякаш предричали гибелта на рода Яду. Улиците на града се напълнили с плъхове, граченето на гарваните на преставало нито денем, нито нощем, птиците падали мъртви от небето, а хората станали непочтителни, не уважавали брахманите, боговете и хулели своите учители, жените мамели мъжете си и мъжете мамели жените си, децата не зачитали своите родители, а слънцето било заобиколено от черен ореол. По всички тези признаци Кришна разбрал, че е дошло времето да се изпълни проклятието на Гандхари и единадесетте мъдреци и повикал при себе си всички представители на своя род. Застанал пред тях и с тъга им рекъл:
„О, вие предводители на рода Яду, считайте поличбите, които виждате за начало на нашата гибел. Ние не трябва да оставаме нито секунда в Дварака. Жените, децата и старците трябва да отидат в Санкходхара, там, където река Сарасвати тече на запад. Всички ние трябва да се пречистим във водите й, да очистим умовете си с медитация и да окъпем скулптурите на боговете си, а после да им поднесем подходящи дарове, за да ги умилостивим. Ще раздадем дарове и на брахманите: крави, места за живеене, дрехи, коне и злато, за да отменят нашата тежка орис.”.
Първенците на клана повели хората към океана и достигнали с лодките си до Прабхаса, където изпълнили всички ритуали така, както Кришна им бил наредил. Сигурни, че боговете са чули молбите им и ще им помогнат, предводителите се отдали на пиянство и веселби, които прераснали в братоубийствена схватка. Започнала битка, в която мнозина изгубили живота си. Заслепени от изпитото вино, войните подгонили Баларама, считайки го за свой враг. В стремежа си да се защити, той грабнал един железен прът и с него сразявал онези, които го нападали. Това бил краят на клана Яду, смелите войни лежали мъртви на бойното поле, а техните жени и деца останали без защита. Кришна изпратил Дарука да извести на Арджуна за кръвопролитието и да го помоли за помощ и после се завърнал в Дварака. Предвиждайки гибелта си, богът се сбогувал със своя баща Васудева, като го оставил за закрилник на останалите в града жени и техните деца и се оттеглил в близката гора, за да намери утеха в самотата. Там седнал под едно високо дърво и започнал да медитира, а ярките му дрехи и златните сандали блестели на слънцето. Същия ден, ловецът Джара минавал от там и съглеждайки блясъка на сандалите, идващ от храсталака, го объркал с блясъка в очите на елен, вдигнал своя лък, прицелил се, а стрелата му полетяла и се забила в крака на Кришна. Виждайки, че е ранил Кришна, смутен и изплашен, ловецът се опитал да му помогне, но богът го успокоил като му казал, че това, което се случва, е предопределено от съдбата. Когато затворил очи, от небето се спуснала златната колесница на Вишну и го отнесла в света на безсмъртните.
Арджуна пристигнал в Дварака след неговата смърт и онова, което заварил, натъжило сърцето му. Градът бил почти пуст, из прашните му улици се скитали само одърпани деца и самотни жени. В двореца, преди преливащ от радост и великолепие, принцът намерил проснатия по очи Васудева, който горко оплаквал смъртта на своя син:
„Не бих искал да продължа да живея без Кришна. Няма съмнение, че проклятието на мъдреците ни застигна, както и това на Гандхари. Как можа моят син да допусне всичко това да се случи ...Сега това кралство, богатството му и остатъка от моя народ, ти принадлежат. Довърши онова, което Кришна не можа и изпълни последната му воля!” - ридаел бащата на бога.
„Пуст е светът без моя приятел. Кралят Юдистира, Бхима, Накула и Драупади също тъгуват за него. Близко е оттеглянето ни от земния живот, но преди това ще изведа хората от клановете Вришни, Боджа и Андака от града, защото океанът ще го погълне.” - казал Арджуна.
На другия ден той погребал Васудева и неговите съпруги, които се хвърлили в погребалната клада на мъжа си, желаейки да го последват в отвъдното и след седемдневни приготовления повел жителите на Дварака към Индрапраста. Щом излезли извън стените на крепостта и се отдалечили от нея, океанските вълни се надигнали и скрили града на Кришна от човешките очи завинаги.
Дълг и труден бил пътят на бежанците, които минавали през много земи. Близко до едно селище те били нападнати от разбойници, които започнали да грабят храната и богатствата им и отвлекли част от жените. Арджуна се опитал да ги спре, сражавал се смело с тях, но когато опитал да използва дарените му от боговете оръжия разбрал, че това е невъзможно. Тогава героят усетил напускащата го сила и осъзнал, че дните му на този свят са преброени. С шепата останали живи хора от трите клана, той достигнал до Мартикават, където оставил една част от тях, а другата завел в Индрапраста. Осигурявайки им място за живеене, принцът се отправил към ашрама на мъдреца Вяса, за да потърси неговия съвет за бъдещето на Пандавите. Седнал в колибата му, Арджуна слушал мъдрите слова на брахмана:
„Ти и твоите братя изпълнихте предначертаното ви от съдбата. Не тъгувай за това, което се случи. Време е да напуснеш този свят - запомни: времето е онова, което създава живот и онова, което го отнема. Силата се получава и се губи, човек става господар, а господарят се превръща в роб. Твоите оръжия ти донесоха слава и после се върнаха при боговете ... Настъпил е мига да потърсиш най-висшата цел на съществуването - освобождаването на душата от веригите на материалното и нейното възвисяване. Отречи се от всичко свое, посвети сърцето си на бога и тръгни по пътя, от който няма връщане назад ...”.
След срещата си с Вяса, принцът предал волята му на своите братя и Драупади. Юдистира оставил на трона на Хастинапур своя наследник, захвърлил заедно с другите царските дрехи и всички, облечени в просто съшити кожи, излезли от вратите на града и се отправили на своето последно странстване. При бреговете на океана, по молба на бога на огъня Агни, Арджуна върнал вълшебния лък Гандава на бога на водите Варуна, като го хвърлил сред разпенените вълни и продължил пътя си към планината Меру. От най-високият й връх, той и неговите спътници се възкачили до небесното царство и останали да живеят там завинаги.