картинка-1 картинка-2 картинка-3
Виж галерия

Бхарата - митичният владетел на Индия

Легендите твърдят, че Бхарата бил велик владетел на Индия, който включил в своите територии земите на днешния Индийски субконтинент, Пакистан, Афганистан, Иран, Таджикистан, Туркменистан, Киргистан, Узбекистан, Северозападен Тибет и Бангладеш. Неговата огромна империя носела името му, което на санскрит означавало „грижовност, грижа”. Бхарата и до днес е второто официално название на Индия (санскрит - „Земя на реките”, „Тяло от вода”).
Императорът бил син на крал Душанта от Хастинапур и дъщерята на апсарата Менака - Шакунтала и наследник на Лунната династия на Чандраваншите. За раждането на майката на Бхарата съществува предание, според което Вишвамитра бил цар, прочул се със своята смелост в битките. Един ден той посетил дома на учителя Вашиста, който бил миролюбив, интелигентен и безкористен човек. Мъдрецът притежавал крава Нандини, която можела да създаде храна, достатъчна за цяла армия. Вишвамитра завидял на учителя за тази придобивка и поискал да получи вълшебното животно. Отначало опитал да придума Вашиста да му я даде с добро, но когато възрастният човек отказал, царят си послужил със сила. Опитите да вземе Нандини били напразни, защото не можел да се противопостави на неподозираните умения на мъдреца. Заслепен от гняв и алчност, Вишвамитра изпросил от Шива и Брахма могъщи оръжия и нападнал отново ашрма на Вашиста, но и този път бил отблъснат от него. Тогава царят разбрал, че духовната сила е по-голяма от физическата и решил да постигне същите духовни умения като мъдреца, заживявайки като отшелник.
Досетил се за намеренията му стане равен на безсмъртните риши (свещеници) и дори да придобие духовните сили на боговете, Индра изпратил при него апсарата Менака, която да отклони царя от отшелническия му живот като й казал: „Иди при отшелника и го разсей от неговата медитация, защото, както вървят нещата, като нищо може да ме измести от небесния престол...”.
Боейки се от силата, която Вишвамитра притежавал, апсарата помолила царя на боговете да й даде за помощници бога на любовта Кама и бога на вятъра, за да улеснят изпълнението на нейната задача: „Едва ли мога да го съблазня само с хубостта си. Този отшелник може да срине планините и да промени посоките на света, само да го поиска. Той контролира всяко свое желание с желязна воля. Дори великият бог на смъртта Яма се страхува от него, а що остава за нимфа като мен... имам нужда от помощници, за да го накарам да забрави за желанията си...” - рекла Менака.
Придружена от двамата богове, дошли с нея по повеля на Индра, апсарата се спуснала на земята и пътят я отвел право пред колибата на Вишвамитра. В тази част от деня, той седял на поляната пред дома си, унесен в медитация и не забелязал появата на нимфата. Тя изчакала той да отвори очи и затанцувала пред него най-прелестния си танц. Във въздуха се разнесъл сладък аромат на цветя, листата на дърветата зашепнали, нежна мелодия достигнала до слуха на монаха, а вятърът увил около снагата на Менака полупрозрачната й дреха, изтъкана от лунни лъчи и мъгла. Вишвамитра гледал очарован прекрасните, плавни движения на девойката, които го карали да забрави не само за мечтите си за власт, но и за света около него. Силите му сякаш го напуснали, а волята му се пречупила и отшелникът се подал на красотата и съблазънта на Менака. Вишвамитра заживял с красивата нимфа и скоро им се родило момиче, което тя нарекла Шакунтала.
На детето не било писано да остане дълго време с майка си, защото след неговото раждане Вишвамитра разбрал за хитростта на Индра и разярен от постъпката на бога, обърнал гръб на апсарата и своята дъщеря.
Преди да се върне в небесния дворец, Менака оставила Шакунтала в гората, където я намерил мъдрецът Канва. Той я отгледал като своя собствена дъщеря.
Веднъж цар Душанта, който се славел като мъдър и справедлив владетел и смел войн дошъл на лов в гората, където се намирал ашрама на Канва. Край него се издигали високи дървета, отрупани с цветове, реката тихо ромоляла, пауните се разхождали и гордо показвали разперените си опашки, птиците пеели, жужали пчели, разнасяли се гласовете на монасите, изпълняващи своите мантри, а по тревата се бил разстлал килим от нападали цветни листенца. Всичко било толкова красиво и умиротворено, че душата на владетеля се изпълнила с неизказан покой.
Когато стигнал до дома на отшелника, Душанта надникнал през вратата, за да види дали Канва не е в сумрачната стая, но с учудване погледа му спрял на прекрасното лице на Шакунтала: „Коя си ти, прелестна девойко и защо живееш в тази схлупена хижа заедно с монасите - аскети?” - полюбопитствал царят.
Момичето му отвърнало, че е дъщеря на отшелника Канва и докато чакали той да се прибере от гората, където бил отишъл да събира плодове, тя му разказала историята на нейното раждане.
Покорен от нежните черти на Шакунтала, от нейната свенливост и достойнство, владетелят я помолил да му стане жена: „Кажи какъв дар искаш: перли, златошити дрехи, брилянтни обеци, златни гривни или блестяща корона, за да се омъжиш за мен начаса?” - попитал девойката Душанта.
„Почакай да се прибере баща ми, за да поискаш ръката ми от него, защото той най-добре знае кое е по-добро за мен.
В моминството родителят е закрилник на момичето, след брака закрилник на жената е нейният съпруг, а в старостта неин пазител е синът. Не бива да мамя Канва, ще поискам благословията му за нашия съюз, за да не събудя гнева му и този на боговете.” - мъдро отсякла дъщерята на отшелника.
„Зачитам твоята скромност, но влюбените трябва да слушат и сърцето си. Ако то предпочита мен, тогава защо да не се оженим веднага.” - продължил да настоява царят, като виждал, че Шакунтала не е безразлична към него.
След дълги увещания, дъщерята на Канва се омъжила за Душанта, по обичая на Гандхарвите, при който свидетел на брачния съюз е само свещеният огън и той се сключва с взаимното съгласие на мъжа и жената. След сватбата, владетелят се отправил към своето царство, като обещал на съпругата си да дойде и да я отведе в неговия палат с подходящи почести. Докато пътувал към земите си, той си мислел какво ли ще направи отшелника, когато разбере за тайния брак на девойката. Не по-малко притеснена била и Шакунтала, но разбирайки за случилото се, баща й одобрил нейната постъпка като предрекъл, че от връзката им ще се роди син, който ще управлява Индия като велик цар.
Докато очаквала Душанта да се върне за нея, девойката била толкова обсебена от мисълта за него, че когато отшелника Дурваса, познат с избухливия си характер, посетил ашрама на Канва, тя забравила да го поздрави подобаващо. Ядосан от непочтителното й поведение, мъдрецът я проклел, нейният съпруг да я забрави. По молба на приятелите на момичето, Дурваса смекчил проклятието си като добавил, че Душанта ще си спомни за нея, ако тя му покаже пръстена, който той и бил подарил.
Минали години и Шакунтала родила син. В деня на неговото раждане, самият бог на бурите Индра слязъл на земята, за да благослови детето: „В трите свята няма да има равен по красота и смелост на твоя син. Той ще царува над всички люде по земята и ще бъде скъпоценният камък не само на своята раса, но и на целия човешки род.” - развълнувано изрекъл богът пред щастливата майка.
Нарекли детето Бхарата и то растяло здраво и силно, но цар Душанта така и не се появявал, за да види сина си и да отведе своята жена в неговото царство. Като не можела да чака повече, Шакунтала решила да отиде при своя съпруг, заедно с детето си.
Докато пътувала към палата на владетеля, пръстенът, подарен й от него, паднал във водите на океана и бил погълнат от една риба. Щом пристигнала в Хастинапур, дъщерята на Канва разбрала, че проклятието на Дурваса се било изпълнило и нейният съпруг не я помнел. Той не само отправил обидни думи към нея, но и се опитал да я изгони от двореца си. Натъжена, майката на Бхарата извикала:
„Защо ме пренебрегваш, владетелю? Жената е онази, която помага на мъжа си да премине през океана на живота, без да пострада. Тя ражда и отглежда синовете му, които ще отворят вратите на рая пред баща си. Нейният смях и топлина носят радост на дома. Жената утешава съпруга си в трудните за него мигове, тя е негова довереница и опора, тя измолва дълъг живот и благословия за него пред свещения огън. Когато съпругът й почине, тя го следва с преданост и обич в отвъдното. Дори бедният изгнаник се чувства богат, когато се прибере при жена си у дома. Защо отхвърляш сина си? Та той е отражение на теб самия. Така, както човек оглежда лика си в езерните води, виж себе си в своето дете. Аз ще се върна в гората, но остави Бхарата при себе си и му дай своята благословия, та той да бъде твоята опора и слава, защото ти се раждаш отново чрез него. На твоя син богът на бурите Индра предрече, че след теб ще царува над цяла Индия, а неговото име ще остане в историята заедно с твоето.".
Така казала Шакунтала и си тръгнала със сълзи в очите. Преди да излезе от тронната зала, тя се сблъскала с беден рибар, който бил доведен, за да предаде на царя намерения от него пръстен с владетелския печат, открит в стомаха на уловената от него риба. Взимайки в ръце пръстена, Душанта възвърнал паметта си и разкайвайки се за грубото си държание, прегърнал своята съпруга и Бхарата и те заживели щастливо заедно.
След като владетелят починал, престолът му бил наследен от неговия син, който се прославил със завоюването на много земи и със своята мъдрост и справедливост. Бхарата почитал не само закона, но отдавал дължимата почит и на боговете и брамините. Той закрилял и направлявал своите поданици и се отнасял към тях като към собствени деца. Вярвайки, че всички живи същества са част от бога, владетелят ги дарявал със справедливост и състрадание.
Когато почувствал, че е вече стар, императорът посочил за свой наследник принц Бюманию. Бхарата имал девет сина, но нито един от тях не бил достоен да наследи своя баща. Още от малък императорът проявил своята смелост, като без страх отворил устата на един лъв, за да преброи неговите зъби. Като юноша той показал качествата си на неустрашим войн, а като владетел разширил териториите на своето кралство и го управлявал справедливо и мъдро. Дошло време да намери подходящ човек, който да го замести на трона и да се грижи за просперитета и щастието на неговите поданици, да защитава териториите на империята по същия начин, както го правел и Бхарата. Ако въздигнел някой от синовете си, щял да разруши всичко, което бил градил толкова дълги години.
Докато мислел как да постъпи, в паметта му изплувал образа на едно момче - Бюманию, което нямало благороден произход, но било силно и смело и следвало пътя на истината. В негово лице кралят видял бъдещият достоен владетел на страната. На другия ден Бхарата свикал кралския съвет и пред всички обявил своето решение. Старейшините и синовете му застинали в недоумение: „Как, при толкова наследници, царят осиновява чуждо дете и го поставя на престола? Как може един обикновен човек да се мери с благородниците и да приеме върховната власт?” - такива въпроси си задавали синовете на императора и неговите съветници, но щом обърнали очи към младежа, сами намерили отговор.
Бюманию стоял гордо изправен пред тях, а по лицето му се четели благородство, непреклонност, дързост, воля да се изправи пред всички трудности и да ги победи. Той приличал на Бхарата, който цял живот се борел за добруването на своето царство и бащински закрилял народа си.
За да даде кураж на момчето, владетелят се приближил до него и пошепнал на ухото му: „Аз съм баща, но и справедлив крал. Само защото моите синове искат да ме наследят, не мога да ги допусна до властта. Това кралство заслужава някой, който да обича хората, да се грижи за тях и да пази земите от настъпващите врагове. Ти си единственият достоен за тази чест...”.
Като изрекъл тези думи, Бхарата хванал ръката на момчето и вдигайки я към небето, извикал: „Да живее новият ми наследник!”.
Така започнало царуването на Бюманию, а от династията на Бхарата произлезли Пандавите, чиито живот е описан в епоса „Махабхарата”.

Оставяйки престола в сигурни ръце, императорът се оттеглил в планината, където си построил проста колиба от слама и дървета. Той заживял в нея, като медитирал и се хранел със събраните от него треви, диви плодове и корени. Един ден, край скромното му жилище минала сърна, която отивала да пие вода от близкия поток. Ненадейно животното било уплашено от рева на лъв, навъртащ се в близките храсти. В страха си сърната се опитала да прескочи потока, но тъй като била бременна, не успяла и паднала в него. Роденото в този миг сърне било понесено от течението и щяло да се удави, ако Бхарата не го бил спасил. Той така се привързал към своя питомец, че го носил на раменете си, когато се разхождал из гората, а вечер го държал в ръцете си докато сърнето заспи. Постепенно вниманието на владетеля се съсредоточавало все повече върху малкото животинче, отколкото върху служенето на боговете и той се молел то да расте здраво и щастливо. На смъртния си одър, Бхарата се сбогувал със своята душа, загледан в тъжните очи на сърнето. Вследствие на тази привързаност, кралят - отшелник се преродил в сърна.
В следващия си живот владетелят бил син на брахмана Ангираса. Освен Бхарата, брахманът имал още десет сина и една дъщеря. Ангираса обичал много момчето и се стремял да му предаде цялото познание, което притежавал. Царят помнел предишните си прераждания и не искал отново да попадне в неподходящо тяло или да продължи да се преражда и за това избягвал привързаността си към всички земни неща и чувствата си към заобикалящите го хора. Поради тази причина, той изглеждал отчужден от родителите си, мълчалив и незаинтересован от уроците, които му преподавал Ангираса.
След смъртта на брахмана, синовете му си поделили неговото богатство, а Бхарата започнали да третират като слуга, защото го мислели за глупак, неспособен да се приспособи към човешкото общество. Горкият младеж трябвало да върши цялата домакинска работа и да търпи гнева и подигравките на своите братя. Когато положението му ставало нетърпимо, той излизал от къщата и сядал под едно старо дърво пред вратата. Там чакал всичко да се успокои и чак тогава се връщал обратно, като не позволявал на лошите чувства в него да надделеят.
Веднъж, когато, както обикновено, Бхарата седял под дървото, край дома му минал местният владетел - Рахугана със своя паланкин. Носачите били много изморени и той заповядал на младежа да замени един от тях. Синът на брахмана се подчинил, но поради това, че не бил свикнал с тази работа, не можел да се справи добре и паланкина се накланял настрани. Царят се ядосал и се развикал: „Ах ти, мързеливецо, ако не изпълняваш задълженията се както трябва ще те накажа!”. При тези думи Бхарата прекъснал мълчанието си, което спазвал дълги години и рекъл: „Царю, твоите гневни слова са напразни. Аз не съм носач на паланкин, нито ти си владетел, както си мислиш. Онова, което изглежда, че сме, засяга само тялото, но не и душата ни. Кой е крал и кой слуга - тези неща могат да се променят, но душата никога не се променя. Тя е онази божествена същност, скрита толкова дълбоко в нас, че някои никога не я откриват. Атманът ни отличава от другите, но и ни прави едно цяло с Вселенския разум. Нито един мъдър човек не обърква материалното с духовното, както постъпваш ти... Всеки има своята карма - помисли, като наказваш мен, кого наказваш?”.
Чувайки това, Рахугана слязъл от паланкина, поклонил се пред мъдрия младеж и поискал той да стане негов учител. Не минало много време и под наставленията на Бхарата царят се променил напълно. Така, благодарение на разкаянието си и непривързаността си към материалния свят, синът на брахмана постигнал просветлението и се отърсил от колелото на прераждането.
Император Бхарата останал в паметта на своите поданици като смел войн, състрадателен и мъдър владетел, а името му се превърнало в официално име на Индия, която в миналото била наричана Бхарат.

Виж галерия..»