Еклавия - родоначалникът на клана Бундела

Според „Махабхарата”, Еклавия бил принц от дравитското племе Нишадха, древно племе, което живеело сред джунглите на Индия и се смятало за нисша каста, поради смесения произход на хората от този клан. Той бил син на Виатрадж Хариниадхану, който бил войник от армията на царя на Магадха - легендарният Джарасандха. Докато другите деца играели и се наслаждавали на лова, Еклавия седял потънал в мисли.
Един ден, баща му го запитал: „Защо си толкова нещастен? Не дружиш с никой, не се забавляваш, не ловуваш - какво те измъчва?”.
„Знам, че произхождам от племе на ловци, но не искам да съм просто ловец, искам да стана стрелец с лък, да бъда ученик на великия Дрона, чието училище в Хастинапур е вълшебно място. Там малките момчета се превръщат в могъщи войни...” - отвърнал младежът.
Виатрадж мълчаливо слушал своя син. Той знаел, че мечтата на Еклавия не е лесноосъществима, но като любящ родител не искал да попречи на желанието на детето си, ето защо му дал благословията си и му позволил да тръгне да търси Дрона.
Учителят Дрона бил брахман по произход и бил нает от кралското семейство на Хастинапур да обучава младите принцове от рода на Пандавите и Кауравите на философия и военни умения, едно, от които, било стрелбата с лък. Той преподавал в своя гурукул - място, където учениците му живеели заедно под един покрив със своя учител. Те участвали не само в процеса на обучение, а и помагали в домашните задължения на гуруто. Училището се състояло от група къщурки, заобиколени от кичести дървета и обширен двор за упражнения по стрелба с лък.
Щом момчето пристигнало в гурукула в Хастинапур, то започнало да търси с поглед Дрона. Къде ли бил той? Щял ли да го открие? Без него, всяко начинание на младежа щяло да изгуби смисъл. Не му се наложило да се оглежда дълго. Учителят седял в края на двора, под едно старо дърво и наставлявал принц Арджуна. Еклавия се приближил до брахмана, поклонил се и му рекъл: „Учителю, аз съм син на Виатрадж - войн и племенен вожд на племето Нишадха, от западните гори на Хастинапур. Моля те, приеми ме като свой ученик и ме научи на невероятното умение да се борави с лък.”.
Дрона останал впечатлен от амбицията на момчето, а уменията, които показало, го възхитили, но кастовото разделение и предразсъдъците на обществото по онова време, го накарали да отхвърли молбата на Еклавия с думите: „Ти си горски ловец, принадлежиш към нисшата каста на Шудрите, а аз съм от най-висшата каста на брахманите, не мога да обучавам момче като теб.”.
Синът на Виатрадж бил огорчен и от поведението на Арджуна, който извикал: „Учителят Дрона е нает от краля, за да обучава нас - принцовете, родени да управляваме. Как смееш да идваш в гурукула и да го търсиш? Напусни веднага!”.
Еклавия бил син на племенен вожд, но никога не се отнасял с по-нисшите по този начин. Сърцето му било наранено от поведението на брахмана и това на младия принц и той си мислел: „Господ е дал знанията за всички, но хората сами създават различията помежду си. Принадлежността ми към кастата на Шудрите не ме прави по-малко амбициозен и способен от принцовете, които се учат при учителя. Ако тренирам всеки ден, може би ще стана много по-добър стрелец с лък от тях.”.
С такива размишления и безкрайно разочарование, момчето се върнало в джунглата, където живеело, взело глина от близката река и направило от нея малка статуя на Дрона, която поставило пред колибата си.
Всяка сутрин то ставало, още преди слънцето да е изгряло, отдавало почит на скулптурата на учителя и се заемало с тренировките си. Ден след ден, упоритият Еклавия се превръщал в дисциплиниран войн и необикновен стрелец, боравещ блестящо с лъка.
Минали години и се случило се така, че принцовете на Хастинапур, заедно с Дрона, дошли на лов в гората, обитавана от момчето и направили там лагер, където да пренощуват. Било безлунна нощ и непрогледен мрак обвивал джунглата. Едно диво куче надавало пронизителен вой, който не давал покой на лагеруващите и пропъждал съня от очите им. Принцовете се уплашили и въпреки безсънието, което ги гнетяло, не смеели да излязат навън и да се разправят с кучето. Изведнъж, като по чудо воят спрял, удавен от свистенето на стрела и стона на умиращото животно.
На сутринта, пред палатките на Пандавите и Кауравите лежало простряно мъртвото диво куче. Арджуна, най-добрият стрелец с лък сред учениците на Дрона, се приближил до учителя си и поискал да узнае от него, как някой може да уцели с такава точност животното, когато навън е толкова тъмно. Брахманът му обяснил, че онзи, който е повалил кучето, е използвал специална техника, наречена „Шабда Бхеди”, или „Прицелване по издадения звук” - нещо, все още недостижимо, дори за такъв отличен стрелец като Арджуна. Думите на учителя породили желанието на младия принц да се запознае с човека, който ги спасил от кошмарния вой на дивото животно. Дрона проследил посоката, от която била дошла стрелата и скоро, заедно със своите ученици, се озовал пред колибата на Еклавия.
Пред него седял младеж с дързък поглед, облечен целия в черно, с разрошена коса и измърсено с кал лице. На въпроса на брахмана, дали той е убил кучето, Еклавия отвърнал, че го е направил, защото дивото животно не му давало да заспи. Воден от своето любопитство, Дрона поискал да знае от кого синът на Виатрадж е усвоил стрелбата и останал учуден от това, което чул: „От теб, учителю. Ти беше моят гуру!”.
„Как е възможно да бъда твой учител, като никога не съм те виждал!” - възкликнал брахманът, но после се вгледал по-внимателно в младежа и добавил: „Сега си спомням - не си ли ти онова момче - ловец, което отказах да обучавам?”.
„Когато напуснах гурукула, аз се върнах у дома, направих си твоя скулптура от глина, боготворях я всяка сутрин и тренирах пред нея. Ти ми отказа да ме учиш, но статуята - не. Благодарение на нея, се превърнах в такъв отличен стрелец.” - обяснил Еклавия.
Виждайки как младежът, който бил почти на неговата възраст, боравел толкова умело с лъка, Арджуна му завидял и с мъка разбрал, че трудно ще го настигне в това военно изкуство и се обърнал към Дрона с думите: „Ти ми обеща да ме превърнеш в най-добрият стрелец с лък в целия свят! Как е възможно този обикновен младеж да е по-добър от мен?”.
Другите принцове често били чували брахманът да възхвалява уменията на Арджуна, да му казва, че има талант и да твърди, че той ще бъде най-добрият стрелец в цялото царство, ето защо стояли със затаен дъх и очаквали какво ще направи учителя им.
Неспособен да отговори на упреците на принца и ядосан, че няма да може да изпълни обещанието си към него, Дрона решил да накаже Еклавия.
„Къде е отплатата ти за твоя учител - (guru dakhsina), която трябва да дадеш в края на обучението?” - попитал брахманът младежа.
„Ще бъда най-щастливият човек на света, ако мога да ти служа, учителю! Поискай, каквото решиш и аз ще ти дам твоя guru dakhsina!” - поклонило се с почит пред брахмана момчето.
„Мога да ти поискам нещо, което да не искаш да ми дадеш. Какво ще стане тогава с моя guru dakhsina?” - поинтересувал се брахманът.
Младежът не можел да си представи, че може да постъпи по подобен начин. Отказът на отплатата за учителя бил за него най-големият грях и за да защити честа си, Еклавия с упрек изрекъл: „Как можеш да си помислиш подобно нещо, учителю? Не съм толкова неблагодарен и никога няма да ти окажа онова, от което имаш нужда.”.
„Дай ми палеца на дясната си ръка” - заповядал му Дрона.
Настъпила тишина, всички били изненадани, дори Арджуна. Той погледнал към своя учител с невярващи очи, пълни с ужас. Било ли възможно той да е толкова безмилостен и жесток? Това би било твърде висока цена за момчето. За момент Еклавия изтръпнал, та нали без пръста си той никога повече нямало да може да си служи с лъка, но учителят му трябвало да остане доволен. Младежът извадил ножа си и без да издаде и звук, отрязал пръста на дясната си ръка и го поднесъл на Дрона: „Вземи моя guru dakhsina, учителю, горд съм, че ме направи твой ученик, въпреки произхода ми!” - произнесло момчето.
Брахманът бил поразен от предаността и смелостта на Еклавия. Той благословил младежа, като продумал: „Дори и без един пръст, ти ще бъдеш блестящ стрелец, Еклавия. Благославям те, твоето име да бъде запомнено в историята, заедно с изключителната ти преданост към мен.”
Тръгвайки си от джунглата, брахманът съжалявал и бил тъжен от това, което трябвало да причини на момчето, но в същото време го разведрявала мисълта, че не нарушил обещанието си към Арджуна.
Въпреки загубата на палеца си, Еклавия продължил да тренира стрелбата с лък и скоро се научил да опъва тетивата с онези пръсти, които му останали, защото, както казват, ако някой е решен да постигне съвършенството, той може да накара дори планината да му се поклони.
Славата на момчето - войн се разпростряла надлъж и шир и то наистина останало в историята като родоначалник на раджпутите от клана Бундела, известни със своята жертвоготовност, лоялност, достойнство и храброст.