Голконда - проклятието на диамантите

„वह कौन मालिक है इस हीरे दुनिया ही होगा, लेकिन यह भी सब पता चल जाएगा
इसकी बदकिस्मती. केवल भगवान, या एक औरत, यह माफी के साथ पहन सकते हैं."

„Ти, който притежаваш този диаманти, ще притежаваш целия свят, но ще познаеш и всички нещастия. Само Бог или жена могат да го носят безнаказано!...” (хинди текст, 1306 г.)

Това е историята на една непревземаема крепост и древен диамант, променил съдбите на много хора. История за владетелите, притежавали безценния камък Кохинор, изпълнена с убийства, предателства и мъка.
Името на Голконда форт означава „Хълмът на овчарите”. Една стара легенда гласи, че малко овчарче намерило статуя на идол на върха на хълма. То разказало това на владетеля от династията Кактия и той заповядал около мястото, където била намерена статуята, да бъде изградена малка крепост. Това се случило през 1143 г. Първоначално крепостта Голконда била притежание на кралете от династията Какатия, родословието, на които водело началото си от древната империя Чалукия. През 16 век фортът попада в ръцете на династията Кутб. Владетелите от тази династия се славели като почитатели на строителството и архитектурата и оставили след себе си множество забележителни сгради. Най-яркият представител на династията Кутб бил Ибрахим Кутуб Шах Вали, който превърнал Голконда в своя столица и царувал там от 1550 до 1580 г. Той, както и неговите предци, се увличал от изкуството и приемал с удоволствие в двора си не само художници и архитекти, но и писатели и философи. Ибрахим Вали започнал преустройството на крепостта, която постепенно приела вида на солиден, непревземаем каменен форт, който имал огромно значение за отбраната от нападенията на мугалите от север. Голконда останала столица на владетелите от династията Кутб Шахи до 1590 г., когато те решили да преместят столицата си в Хайдерабад.
Крепостта е съставена от четири отделни крепости, заобиколени от 10 километрова стена, снабдена с 87 кули. До вътрешността й се достигало посредством осем врати и четири подвижни моста. В центъра на укреплението имало сгради, в които се помещавали царските апартаменти, множество храмове, джамии, а също и дюкяните на търговците.

На най-отдалечената част на форта се намира „Fateh Darwaza" или „Вратата на победата”, наречена така заради триумфалното влизане през нея на армиите на император Аурангзеб. Край тази врата става осезаема прекрасната акустика на цитаделата. Ако някой плесне с длани тук, звукът може да бъде чут чак при павилиона „Bala Hisar”, който е разположен на най-високата точка на крепостта, почти на километър разстояние от „Fateh Darwaza". Това акустично чудо на Голконда служело за предупреждаване на кралското семейство при нападенията на укреплението. Макар и почти разрушен, фортът все още е запазил обаянието на своя архитектурен стил. Обширните му градини, прославили се с прекрасните си цветя, са загубили предишния си аромат, но зеленината им дарява отмора и радва посетителите и до днес.

„Bala Hissar Gate” е главната порта на цитаделата. Тя е увенчана с трикатна арка в типичен за онова време стил, подпряна на тройни пиластри с гравирани капители. От двете страни на арката са изобразени кръгли медальони с ажурни плетеници и два симетрично разположени лъва от двете страни на медальоните. Под свода на арката са гравирани два пауна, символи на кралската власт, опашките, на които някога са били оцветени в пищни цветове.
В близост до Голконда се намират гробниците на седем владетели от династията Кутуб Шахи. Те са построени в персийски и хиндуистки стил и са богато украсени с каменни гравюри. Около тях се намират обширни градини.
Някога гробниците били застлани с персийски килими, а над вратите им на сребърни прътове били закачени кадифени балдахини. Гробниците на султаните се отличавали от гробниците на останалите благородници по златните върхове, поставени върху куполите им.

Гробницата на султан Кули Кутуб ул Мулк е изградена върху висока платформа и има осмоъгълна форма, над която се извисява голям купол. В централната зала се намират три гроба и още 21 на външната тераса. Гробницата е построена от султана през 1543 г., а на саркофага на владетеля е гравиран надпис с титлата „Sultan Quli as Bade Malik”, означаващо „Велик господар”.
В близост до тази гробница е разположена гробницата на сина на Кули Кутуб - султан Джамшеед. Тя е единствената сграда, която се отличава от останалите по това, че е на две нива и в нея липсват каквито и да е надписи.

Мавзолеят на султан Ибрахим Кули Кутуб Шах е построен в 1580 г., непосредствено след неговата смърт. Красивите цветни емайлирани плочки, с които била декорирана фасадата, са се запазили на южната страна на гробницата. В нейната централна зала има два саркофага, останалите 16 са на външната тераса, подобно на саркофазите от останалите гробници. Осем от тях са на шестимата сина и дъщерите на султана. Надписите върху саркофазите са изработени от най-известните по онова време калиграфи - Испалан, Исмаил и Тагуидин Мохаммад Салих.

Мавзолеят на Мохамед Кули Кутуб Шах е издигнат в най-далечната част на градините. Той е от 1602 г. и е покрит с персийски надписи. Два входа - от юг и изток, притежаващи няколко реда стъпала, отвеждат до вътрешната зала. На територията на този комплекс от гробници са разположени местата за вечен покой на владетелите Абдулах Кутуб Шах, Абул Хасан Кутуб Шах и Фатима Султан. На изток от него се намира дарганът на софиста Хюсаин Шах Вали. В 1687 г., посредством предателство, крепостта Голконда попада в ръцете на мугалския император - Аурангзеб, който я управлява девет месеца, а след това я разрушава. Дали това не било проклятието на диаманта или се случило поради лошия нрав на императора, историята не може да каже.
Мухиудин Мухамад Аурангзеб Бахадур Аламгир бил син на Шах Джахан и Мутмаз Махал. Той управлявал Индия в периода 1658-1707 г. Неговото управление остава в историята като пример за религиозна нетолерантност, жестокост, войни и унищожение на собствената му страна и империя. Още от малък, принцът проявявал своя твърд характер и понякога безразсъдна смелост. Когато бил на петнадесет години, той се изправил срещу голям боен слон, налетял разярен на арената за борби на слонове. Абул тръгнал право към разбеснялото се животно и го убил, намушквайки го с копието си. Това едва не му струвало живота и за проявената храброст баща му го наградил с титлата Бахадур (герой) и го претеглил в злато, а после устроил празненство в негова чест.
През 1634 г., Аурангзеб придружава Шах Джахан в похода му в Кашмир като императорът му поверява армия от 10 000 конници и 4000 пешаци и му разрешава да използва червена палатка, която е право само на владетеля. Виждайки войнолюбивия дух на Абул, Шах Джахан имал намерение да го издигне до най-висшите кръгове на армията. Амбициозен по характер, принцът се отличил като способен военен при обсадата на Орча в 1635 г. За да накаже разбунтувалите се раджпути от клана Бундела, мугалският император решил да обгради Орча от три страни: Сайед Хан-и-Джахан с 10 500 души откъм Бадаун, Абдулах Хан Бахадур Фируз Джанг с 6000 войни от север, Кхан-и-Дауран с 6000 души от югозапад. В тази жестока битка, владетелят бил заместен от шестнадесетгодишния си син, който станал командир на 10 000-на армия, 1000 стрелци с лък и 1000 конници. Въпреки че все още нямал много опит, Ауранзеб успял да се справи с тежката задача и града на клана Бундела бил превзет.
Една година по-късно - в 1635 г., принцът поел поста на управител на Декан като започнал изграждането на град Аурангабад и разгромил династията Низам Шахи. За неговите заслуги при управлението на Декан, баща му подарил прекрасно изработена сабя (Талвар), кръстен „Alamgir” - „Победител на света” - име, с което по-късно Абул наричал себе си.
Отношенията между мугалския император и Ауранзеб се влошили през 1644 г. след инцидент, случил се на любимата дъщеря на Шах Джахан - Джаханара Бегум Сахиб. Императорът лишил сина си от управлението на Декан и му отнел възможността да се настанява в червена шатра по време на поход. Този приоритет той дал на другия си син - Дара Шико, на Аурангзеб било забранено дори носенето на символите на мугалската армия. На следващата година - 1645, синът на Шах Джахан бил отстранен от царския двор за седем месеца, но по молба на Джаханара, баща му върнал благоразположението си към него и го обявил за губернатор на Гуджарат, а по-късно заради отличната му служба като такъв, Шах Джахан го назначил за губернатор на Балкх и Бадакхшан. Аурангзеб успял да заеме поста на управител на Мултан и Сидх, след като проявил изключителни военни качества в мугало-сафавидските войни. След дълга борба, той отново получил старата си длъжност - губернатор на Декан и в 1687 г. завзема богатата с диамантени мини крепост Голконда.
В същата година Шах Джахан се разболял тежко и това довело до кръвопролитна война за трона между синовете му: Дара Шико, Аурангзеб, Шах Суджа и Мурад Бакш. Той, заедно с дъщеря си Джаханара, бил затворен в кулата „Мусаман Бурджу”, служила някога за покои на любимата му жена - Мумтаз Махал. Там, сломен от старостта и лошото си здраве, до своята смърт, императорът бил безпомощен наблюдател на безмилостната борба на децата си за власт.
Като безскрупулно разчистил пътя си към трона, Аурангзеб се обявил за император на 15 юни 1659 г. Новият император издал редица закони, с които нарушавал разбирателството между мюсюлмани и немюсюлмани. Той разрушил много ценни хиндуистки храмове в Матура, Каши и Гуджарат и създадените немюсюлмански училища, обложил с тежък данък всички, които не изповядвали исляма и забранил слушането на музика и танците. Със специална наредба било постановено, че ако някой бъде заловен да слуша или изпълнява музика, ще бъде хвърлен в затвора, същата наредба давала право на хората, съблюдаващи нейното изпълнение, да чупят всички музикални инструменти, които намерят. Липсата на музика възпрепятствала извършването на повечето хиндуистки религиозни обреди и предизвикала недоволство сред немюсюлманското население. Схоластичните схващания на Аурангзеб се прострели дотам, че той прогонил придворните музиканти, певци, художници и артисти. При завземането на двореца Биджапур в Карнатака, императорът наредил да бъдат замазани с бяла боя картините, които се намирали там. Така изчезнали завинаги безценни произведения на изкуството. Със закон били забранени: алкохолизма, робството, кастрацията, използването на наркотични вещества, хазартните игри, назначаването на евнуси, разгулните тържества, песните, танците и всякакви артистични представления. С цел да се прекратят сблъсъците между враждуващи групи под въздействието на алкохол и наркотични напитки, императорът забранил панаирите по време на хиндуистките религиозни празници. Много хиндуистки храмове, между които „Каши Вишванат” и „Гопинат” в Бенарес, „Кришна Джанмастан” в Матхура и „Сомнат” в Гуджарат били разрушени, а на тяхно място били построени джамии. Същата участ застигнала и хиндуистките училища. Забранени били погребалните клади край реките Сабармати и Ямуна, всички видове фойерверки, носенето на изшити със злато дрехи, паленето на маслени лампички в гробниците на светците и използването на златни и сребърни поставки за горене на тамян и ароматни пръчици. Опитът на императора да наложи насилствено исляма на няколко пандити от Кашмир срещнал съпротива в лицето на сикха Гуру Текх Бахадур Сахиб Джи, който заради убежденията си бил хвърлен в тъмница и обезглавен. Отмъстителен по природа, Аурангазеб премахвал по най-жесток начин своите противници, а жаждата му за власт го подтиквала към безкрайни военни действия за разширението на империята. Почти 26 години от живота си той посветил на завладяването на Декан. Крепостта Голконда била обсадена от него през 1687 г. Тя се оказала костелив орех за мугалската армия и обсадата и продължила цели 8 месеца. В една от битките, армията на Тана Шах успяла да плени някои от генералите и офицерите на Аурангзеб. Тана се отнесъл добре с пленниците, показал им колко добре са обучени неговите гарнизони и ги освободил, като изпратил по тях съобщение до владетеля с молба за мир. Гордият мугал не уважил молбата и казал, че иска да види господаря на Голконда или да се предава, или да го доведат окован във вериги. След продължителни и мъчителни сражения, през септември 1687 г., крепостта най-после била завзета от мугалските войски, а Тана Шах бил отведен в Даулатабат като пленник, където починал след 12 години затвор. Завладяването на гордата цитадела не станало със сила, а с предателство. Една история разказва, че нейният управител Абдула Пани, след като получил подкуп, през една септемврийска нощ отворил задната врата на Голконда и пуснал в укреплението войниците на Аурангзеб. Друга история твърди, че цитаделата паднала, защото командирите на Тана Шах, водени от различни подбуди, един по един преминавали на страната на мугалите. Единственият, останал до край верен на своя султан, бил Абдул Разак Лари. Когато предателят отворил вратата на Голконда, Лари заедно с шепа предани войни защитавал укреплението, докато не получил много рани и не паднал в безсъзнание в краката на император Аурангзеб. Възхитен от неговата смелост, владетелят изпратил своя лекар да го лекува и му предложил служба в армията си. След падането си на 22 септември 1687 г. крепостта станала част от шестте мугалски провинции в Декан, а главнокомандващият на войската на Тана Шах - Махабат Хан, бил назначен за неин губернатор. Девет месеца по-късно, от цитаделата останали само руини. Съдбата на нейния покорител - мугалския император, му предопределила същия безславен край. Отчужден от своето семейство, някои от членовете, на което той изпратил в изгнание, хвърлил в затвора или осъдил на бавна смърт, самотен сред студените стени на крепостта в Ахмеднагар, в момент на разкаяние Аламгир написал на сина си, принц Азам Шах:
„Аз станах стар и слаб. Когато се родих, покрай мен имаше толкова много хора, а сега съм сам. Дойдох като странник на този свят и като странник ще си отида. Не знам кой съм аз и какво е било моето предопределение. Оплаквам моментите, в които съм пропуснал да се обърна с молитва към Бог. Не се справих добре с управлението на страната и нейните хора. През цялото време Бог е бил в сърцето ми, но моите очи, потънали в мрак, не разпознаха неговата светлина.
Животът ни е преходен и изгубените мигове никога няма да се върнат. Няма надежда за мен в бъдещето. Без покой за сърцето сме далеч от Бога. Поданиците ми не знаят имат ли владетел или не. Няма да взема нищо с мен в отвъдното, освен теглото на греховете ми. Знам, че няма достатъчно тежко наказание за това, което съм сторил. Надявам се, че опрощението ми лежи в ръцете на Бог. Съжалявам за всички свои грехове. Щом съм загубил надежда за себе си, как мога да се надявам на другите? Гърбът ми е превит от слабост, краката ми едва се движат, дъхът ми си отива необратимо. Агонията на смъртта се приближава бързо към мен. Лодката ми се мята безпомощно по вълните....
Сбогом! Сбогом! Сбогом!”
Императорът умира на 20 февруари 1707 г. и бил погребан е в непретенциозна открита гробница в Кхулдабад, която отговаряла на привързаността му към ислямската традиция. Онова, което оставил след себе си е нетолерантност, разцепление, сектантство, уязвимост на отслабената си страна от чуждите завоеватели. Мугалската империя започнала да запада. Вече нямало владетели, способни да укрепят предишната й власт. Някой твърдят, че това е проклятието на диаманта Кохинор, който бил притежание на мугалските императори години наред, а други вярват, че историята наказала арогантния Аурангзеб за жестокостта на неговото управление и нещастията, които причинил на народа си, като така допринесъл за бавното угасване на династията на великите мугали.

Диамантът Кохинор
Форт Голконда бил известен с диамантените си мини и пазари, от които тръгва историята на някои по-известни скъпоценни камъни като: Koh-i-noor, Darya-ye Noor или „Океанът от светлина", диамантът Hope, Noor-ol-Ain, диамантът Regent.
Казват, че който притежава Кохинор, ще притежава света, а страната, в която се намира, никога няма да пострада от природни бедствия или глад. В нея винаги ще съществува просперитет и изобилие. Този изключителен скъпоценен камък с първоначално тегло 105,6 карата никога не е бил продаван за пари. За него се споменава в древните санскритски текстове, които му дават името Сиаманатака. Легендата разказва, че той бил дар от слънчевия бог Сурия на благородника Сатраджит, който помолил бога да приеме човешки вид и да се яви пред него, за да може лично да му изкаже своята почит. Сатраджит подарил диаманта, вграден в красиво бижу на брат си Прасен. Брат му толкова обичал скъпоценния камък, че го носел винаги на себе си. Веднъж, когато бил на лов, той бил нападнат от лъв. Животното убило Прасен и изчезнало с бижуто. Малко след това, в яростна битка лъвът бил убит от огромна мечка - Джамбаван. Той не бил кой и да е, а един от седемте безсмъртни от армията на Рама в Ланка. Когато братът на Сатраджит умрял по този мистериозен начин, тръгнал слух, че бог Кришна също бил хвърлил око на прекрасния диамант и убил заради него Прасен. За свое оправдание Кришна проследил Джамбаван до неговата пещера, бил се с него 21 дни, победил го, взел камъка Сиаманатака, възстановил бижуто и го занесъл на Сатраджит. За благодарност благородникът предложил на бога не само безценния диамант, а и ръката на дъщеря си Сатиябхама. Кришна се оженил за нея, но отказал да приеме Сиаманатака. Така той доказал своята невинност. Една нощ в палата на Сатраджит се промъкнали войнът Критаварма и неговият приятел Акура, убили заспалия благородник и откраднали големия диамант. Когато Кришна разбрал за престъплението, той се завърнал в Даварака, преследвал дълго време Критаварма, докато го настигнал и убил. От Даварака богът се отправил към Каши, където намерил избягалия Акура. Накарал го да си признае вината и щом крадецът се разкаял, Кришна му позволил да задържи Сиаманатака, но му поставил условие скъпоценния камък да остане в града на Сатраджит - Даварака.
Най-старите ръкописи споменават за откриването на Кохинор преди 5000 години. След намирането си той принадлежал на династиите: Килиджи, Туглак, Саид, Лоди и мугалските владетели. Няколко века диамантът красял тюрбана на раджата на Малва. Предсказанието твърдяло, че ако някога камъкът падне от короната му, цялото население на този район ще се превърне в роби. В 1304 г., султанът на Делхи Алла-уд-дин Килиджи завзема Малва като принуждава нейния управник да му предаде Кохинор. След смъртта на Алла уд-дин, неговите трима сина: Хизар хан, Умар и Мубарак решили да си разделят поравно бащиното царство. Според легендата, те тръгнали да обиколят териториите, които щели да владеят. По пътя ги застигнала буря и те се скрили в една пещера. Там открили необикновен диамант, който разпръсквал ярка светлина. Започнали да спорят кой от тримата да го притежава и се обърнали за помощ към боговете Вишну - защитникът на Вселената, Брахма - богът на сътворението и Шива - страшният бог на сътворението и разрушението. Шива чул молбите на принцовете, изпратил мълнията си, която разчупила диаманта на три части и всеки един от тях взел своята част. Тримата братя се завърнали в двореца, но с тяхното завръщане започнали нещастията за страната. Гладът и епидемиите отнасяли хиляди човешки животи. Тогава Мубарак продал своята част от скъпоценния камък на шаха на Персия, а с парите построил великолепен храм на Шива, пред врата, на който поставил огромна статуя на бога. Но бедите не стихнали. Едва когато другите двама братя събрали на едно място разделените късове на Кохинор в специално изработена стъклена кутия, бедствията се прекратили.
В 1526 г. в битката при Панипат, Бабур разбил войските на Ибрахим Лоди и раджата на Гвалиор Викрамадит. Хората на Викрамадид се опитали да избягат, но били заловени от стражите на сина на Бабур - Хумаюн. Той им предложил в замяна на свободата им да му предадат всички бижута и скъпоценни камъни, които притежавали. Между тези съкровища се намирал и Кохинор. Така скъпоценният камък попаднал в ръцете на императорите от мугалската империя, които го носили като украшение върху тюрбаните си. Мугалската империя управлявала Индия две хиляди години, а Кохинор преминавал от един владетел в друг. Кръвопролитие и насилие съпътствали тези години, а синовете на императорите въставали срещу бащите си. Единствено Джелал Уд-ин Мохаммад Акбар отказал да го носи лично сякаш съзнавал, че диамантът хвърлял проклятието си върху своя притежател.
Владетелят Шах Джахан заповядал Кохинор да бъде вграден в приказния паунов трон. Малко след това между синовете му започнала война за власт, в която брат убивал брат. Когато Аурангзеб се възкачил на трона, затворил баща си в построената от него перлена джамия и поискал да му се предадат всички скъпоценности на двора. Шах Джахан помолил сина си да вгради в прозореца на джамията Кохинор, за да вижда през него по-добре гробницата на любимата си жена.
През 1739 г., персийският владетел Надир Шах успява да победи императора на мугалите като отнася със себе си пауновия трон и диаманта Кохинор. Той е и човекът, дал името на този диамант. Когато го видял за пръв път, възхитен от красотата му, възкликнал: „Каква планина от светлина!” . На персийски език този израз се изписва с думата „Кохинор” - (کوۂ نور). Проклятието на скъпоценния камък застигнало Надир Шах, който полудял и в подозрителността си ослепил своя най-голям син Риза Кули като го обвинил в заговор. След това осъзнавайки грешката си, започнал да принуждава своите велможи да жертват доброволно живота си, за да върнат очите на сина му. Накрая лудостта му стигнала дотам, че искал да избие всички персийци във войската си. Историците предполагат, че се е страхувал от измяна. В 1747 г. Надир бил убит от своя военачалник Салех-Беем.
След като сменя своите притежатели и се намира дълго време в съкровищницата на афганистанските владетели, диамантът отново се връща в Индия. Той е донесен от крепостта Лахоре, където е предаден на раджата на Пенджаб - Ранджит Сингх. През 1851 г., когато англичаните завземат Лахоре, наследникът на Раджит - Долеп Сингх предава скъпоценния камък на кралица Виктория, която е провъзгласена за императрица на Индия. В 1852 г. принц Алберт нарежда Кохинор да бъде смален и вграден в короната на английските кралици. За да избегнат проклятието на камъка, короната се предавала на жената на краля, наследил трона. През 1997 г. правителството на Индия се обръща с искане към британското правителство да им бъде върнат диаманта Кохинор. През 2010 г. британският президент Дейвид Камерън заявява, че връщането на Кохинор в Индия е невъзможно с думите: „Ако кажа да, британският музей ще остане празен”.

Darya-ye Noor - „Океан от светлина” е един от най-големите диаманти в света.
Той тежи 182 карата и има розов цвят и принадлежи на иранската кралска съкровищница. Неговата история започва от мините на Голконда. Първоначално скъпоценният камък бил притежание на мугалските императори, но в последствие съдбата му се променя. В 1738 г. владетелят на Иран - Надир Шах Афшар завзема Кандахар и се насочва към Индия. Той успява да победи мугалската армия в голямата битка при Карнал и императора Мухамад Шах е заловен. Още 30 000 войни са убити. Мохамад Шах е принуден да моли за милост и да предаде ключа от кралската съкровищница на Надир Шах. Наред с другите богатства, които персийският владетел отнася в своята родина, е изящният паунов трон на Шах Джахан, диаманта Кохинор и диаманта Darya-ye Noor. След смъртта на Надеер Шах, този скъпоценен камък е наследен от неговия внук Шарук Мирза, а след него попада в ръцете на Алам Кхан. Персийските владетели, притежавали този диамант, вярвали, че той е бил част от короната на персийския крал Кир. Владетелят Нассер-ал-Дин Шах Куджар носел диаманта, който бил вграден в брошка. В този си вид Darya-ye Noor бил носен от високопоставените мъже в Персия като символ на техния висок ранг. За известно време скъпоценният камък бил пазен в съкровищницата в двореца Голестан, докато владетелят Музафар-ал-Дин Шах Куджар не го използвал за украшение за шапката си. Със същото предназначение диамантът бил използван от Реза Шах, основател на династията Пахлави.
Днес една малка част от диаманта Darya-ye Noor се намира в тиарата на иранските владетели.

Диамантът Шах е с тежина 88 карата. Първоначално, в 1591 г., той се е намирал в шахския двор на Ахмаднагар в Пакистан. За това местонахождение на скъпоценния камък се съди по гравирания върху него надпис „Бурхан Низам Шах - Втори, 1000 година”, който всъщност представлявал името на владетеля на Ахмаднагар. В същата 1591 г. император Джелал Уд-дин Мохамад Акбар (Akbar-e-Azam) завзема земите на Бурхан Шах и отнася диаманта със себе си.
С идването на власт на Шахаб Уд-дин Мохамад Курам Шах Джахан, върху скъпоценния камък е добавен нов надпис: „Синът на Джахангир, Шах Джахан - Шах, 1051 година” (1641 година). По-късно синът на Шах Джахан - Аурангзеб закача диаманта „Шах” над престола си и го заобикаля с рубини и смарагди.
До 1738 г. този скъпоценен камък се пази в Делхи, докато Надир Шах не напада Индия и не го отнася в Персия заедно с множество други скъпоценности от хазната на мугалите. През 1824 г. върху диаманта се появява друг надпис: „Владетелят на Кадгар-Фатх, Али Шах Султан, 1242 година” - посочващ името на новия собственик на тази скъпоценност - султанът на Персия.
През 1829 г. при размирици в Техеран е убит руския дипломат, писател и композитор Александър Сергеевич Грибоедов. Руското правителство се заканва да накаже сурово провинилите се за това престъпление и като знак на помирение управниците от Техеран са принудени да подарят на Русия своята най-скъпоценна вещ, прочутия диамант „Шах”. Така безценният камък попада в диамантената колекция на Кремъл, където е и до днес.

Диамантът „Хоуп” е заобиколен от история и легенди. Неговият произход е от мините на Голконда. Тежината му е 45,5 карата и има красив син цвят. Според легендата, този скъпоценен камък бил откраднат от статуята на Сита, считана според индийската митология за жена на бог Рама. Когато брамините научили за кражбата, те изрекли проклятие, според което всеки собственик на диаманта да бъде застиган от някаква злочестина. Говори се, че крадецът на диаманта бил френският пътешественик и търговец Жан Баптист Таверниер, който често пътувал до Индия, за да търгува със скъпоценни камъни и бил един от малкото пътешественици, посетили двора на мугалския император Шах Джахан. През 1669 г., след завръщането си от поредното си пътешествие в Индия, Таверниер продал синия диамант на френския владетел Луи XIV - Кралят слънце. Историята разказва, че Жан Баптист станал първата жертва на проклятието на „Хоуп”. Той бил разкъсан от диви кучета при своето пътешествие в Русия, наскоро, след като продал диаманта на краля. Скъпоценият камък бил наречен „Синият диамант на френската корона” или „Френското синьо”. След смъртта на Луи XIV диамантът станал притежание на Луи XV, който заповядва той да бъде поставен в изящно церемониално бижу, наречено „Кралският орден на златното руно”. Луи XV се прочул с неспособността си да реформира френската монархия, с липсата си на морал и катастрофалната си изява като политик на европейската сцена. Това го прави един твърде непопулярен владетел, който след смъртта си потъва в забрава. След него на престола се възкачил Луи XVI, който подарил „Хоуп” на своята съпруга Мария Антоанета. Двамата монарси загубват живота си по време на Френската революция (1789-1792 г.). По време на тази революция, красивият син камък бил откраднат от двореца заедно с много други скъпоценности и по вероятност бил продаден в Лондон. Крадецът бил заловен и хвърлен в затвора, но следите на диаманта се загубват. Той се появил отново едва след 16 години през септември 1812 г. като притежание на английския търговец Даниел Елисон, който от своя страна го продал на краля - Джордж IV.
В 1824 г., скъпоценният камък попаднал в колекцията на Хенри Филип Хоуп, чието име в последствие получава. В тази колекция „Хоуп” бил вграден в огърлица и заобиколен от множество малки бели диамантчета. Тази огърлица била носена от Луиза Бересфорт, вдовица на брата на Хенри - Томас Хоуп. След смъртта на банкера, безценното му притежание се наследило от тримата му племенници, които водили дълги дела за това кой да стане собственик на колекцията на Хенри Хоуп. По решение на съда, най-възрастният от племенниците на Хенри Филип Хоуп - Хенри Томас Хоуп получава част от колекцията включително и най-ценния екземпляр от нея - легендарния син диамант.
След като сменил множество собственици, „Хоуп” се оказвал в ръцете на американския търговец Хенри Уинстън.
Говори се, че през всички години на своите обиколки по света и смяната на притежателите си, красивият скъпоценен камък носел със себе си силата на проклятието, което било хвърлено върху него при открадването му. Той бил обвиняван за трагичната участ на много исторически личности и обикновени хора, които се осмелили да го притежават. След поредица от трагедии, „Хоуп” попаднал в колекцията на султана Абдул Хамид. Според някои източници, владетелят бил убит от хора от неговия двор, а според други истории, той бил изпратен в изгнание.
Султан Хамид продал известния диамант на парижкия търговец на бижута - Симон Розенау, който от своя страна го препродава на майстора на бижута Пиер Картие. През 1910 г., след дълги преговори, Картие успява да продаде диаманта на ексцентричната Евелин Уолш Макклеан и нейния съпруг Едвард Макклеан. По това време скъпоценният камък бил вграден в бижу, което представлявало красива платинена рамка, обрамчена с перли и малки диаманти, в средата на която се намирал „Хоуп”. Пренебрегвайки легендите за проклятието на диаманта, Евелин носела безценното бижу на всички големи приеми. Когато канела гости, жената на богатия Едвард криела бижуто в различни части на обширния си дом и карала гостите си да го търсят за забавление. Скоро диамантът проявил своята зловеща сила и едно от петте деца на Евелин загинало, пометено от кола. Пет години след своя брак със сенатора Робърт Райнолдс, дъщеря й - Евелин била намерена мъртва като според лекарите смъртта й била причинена от предозирано приемане на хапчета за сън.
Внукът на госпожа Маклклеан - Роналд бил убит във войната във Виетнам, а мъжът й Едвард претърпял банкрут на издавания от него вестник „Вашингтон пост”, развел се с жена си, бил обявен за психично болен и починал в болница в Мериленд. Въпреки всички нещастия, които застигнали самата нея и семейството й, Евелин Макклеан никога не искала да повярва, че всичко това се случва заради проклятието на „Хоуп”.
На 10 ноември 1958 година, минералогът Джордж Свитцер дарява диаманта „Хоуп” на Националния природонаучен музей” Смитсън”. Тук скъпоценният камък става част от сбирката на бижута в музея. Той бива поставен в златна огърлица, която носи името „Прегръдката на Хоуп”.

Днес крепостта Голконда крие величието на своето минало в руините на прекрасните си дворци, в неподвластните на времето здрави крепостни стени, в легендите за владетелите, притежавали нейните земи и приказните им богатства и в тайнствените разкази за прокълнатите диаманти, извадени от недрата на мините, намиращи се в близост до цитаделата. Тя е свидетелство за правотата на думите на Буда: „Светът е като сън, а световните съкровища са като примамлив мираж. Един-единствен миг в живота може да бъде достатъчен. Направи настоящето толкова красиво, че то да бъде запомнено завинаги!”.