Хиндуизмът е най-старата световна религия, съществуваща още от времето на ведическата цивилизация. Нейното наименование означава „вечен закон” или „sanātana dharma”. За разлика от другите религии, хиндуизмът няма свой основател и единна система от вярвания. В нея съществуват голямо количество свещени писания, разделени на две основни категории: Шрути и Смрити. Смята се, че Шрутите имат божествен произход и представляват космическите извори на истината, които съществуват още от създаването на Вселената. Вярва се, че тяхното дадено от боговете звучене е трансформирано на език, достъпен за хората, ето защо този вид знания са се разпространявали устно. В по-късни времена в ерата Калиуга, която се смята за начало на обновлението на времето, знанията на Шрутите са записани от мъдреца Вяса и класифицирани в четири големи книги, наречени Веди. Думата Веди означава знание, а самите книги са: „Риг Веда” - „Книга на химните”, „Аур Веда” - „Книга на химните за жертвоприношение”, „Сама Веда” - „Книга на песнопенията” и „Атхарва Веда” - „Колекция от древни заклинания и магии”.
Смритите са създадени малко по-късно от Шрутите и името им означава „Това, което трябва да се запомни”. За разлика от Шрутите, тези текстове не са дадени от боговете, а представляват знание и морални норми, които трябва да се предадат от мъдреца на учениците и от възрастните на децата. Книгите на Смритите са написани в мерена реч и се разделят на пет вида: Дхарма - шастри - „Книга на законите”, която се състои от 18 книги, най-известната, от които е „Законите на Ману” или „Думите на бог Брахма”. Тези закони утвърждават кастовата система на древна Индия и законите, отнасящи се към нея.
„Итихаса „или „Книга на сказанията”, която се състои от четири книги, в които влизат епосите „Рамаяна” и „Махабхарата”.
„Пураните” - древни индийски текстове на санскрит, които описват историята на Вселената, царете, героите, боговете и съдържат хиндуистката философия и космология.
„Веданга”, съдържаща в себе си ръководство за шестте вида знание, нужни за правилното изпълнение на ведическите ритуали.
Думата хиндуизъм идва от санскритската дума "синдху", с която означавали населението, населявало индийския субконтинент и по-точно бреговете на река Инд. И до днес в арабския език е останало наименованието Ал-хинд, с което се обозначава земята, населявана от индусите. Най-ранните сведения за хиндуизма са от периода на късния неолит или ранния харапски период (5500-2600 г. пр. н. е.).Този период се нарича периодът на „Историческата ведическа религия”, която включва почитането на такива божества като Индра, Варуна, Агни и практикуването на такива ритуали като „Сома” и огнения ритуал „Ягна”.
В средата на първото хилядолетие пр. н. е., хиндуизмът е силно повлиян от появата на три широко разпространени религиозно-философски разсъждения: упанишади - 150 философски трактата, които поставят началото на хиндуистката религия и философия и идеята за брахмана „Върховния Вселенски дух”, който живее във Вселената и човешката душа, джайнизма - учението за пълното духовно усъвършенстване и достигане на нирвана или просветление и будизма, философия за душевното пробуждане, кармата и избавлението от колелото на Самсара или прераждането. През 7 в., с навлизането на арабските търговци, започва и разпространението на исляма в Индия, като неговото утвърждаване започва през периода 13-16 в. със завладяването на индийския субконтинент от мугалите и други мюсюлмански владетели. През този период будизмът бързо запада и много от индусите са принудени да приемат исляма. Някои от императорите като Джалал Уд-дин Мухаммад Акбар са толерантни към хиндуизма, а други като Аурангзеб подлагат тази религия на преследване. В тези времена хиндуизмът претърпява дълбоки промени, под влияние на някои религиозни лидери, но в основата на неговата философия си остава мисълта:
„Този, който вижда, че Богът на всичко е винаги един и същ във всичко, което значи, безсмъртен в полето на тленността - такъв вижда истината. И когато човек вижда, че Богът в него е същият Бог във всичко, което е, тогава не наранява себе си чрез нараняване на другите. И тогава наистина върви по най-висшия път” Бхагавад Гита.
Хиндуисткият светоглед развива учението за четирите цели в живота на човека: Дхарма - дългът, Мокша - духовната свобода, Артха - богатството и Кама - удоволствието. Според това учение, съществува абсолютното божествено начало, което създава, поддържа или разрушава Вселената. То е изразено посредством трите основни божества от хиндуисткия пантеон - Брахма, Вишну и Шива.
Според легендата, в началото на времето нямало нито земя, нито небе. Обширен, тъмен океан се простирал сред хаоса и вълните му се разбивали в бреговете на нощта. В този непрогледен мрак, от Великия Брахман - невидимият божествен вселенски дух и женското начало - Мая (Шакти), се родил бог Брахма. Той се появил от едно златно яйце, от останалата част, на което се създала Вселената. Друга история твърди, че богът на сътворението бил създаден от водна лилия, принадлежаща на бог Вишну. Върху водите на океана на хаоса се носела огромна змия, а върху гърба й спял богът - пазител на Вселенското равновесие - Вишну. Изведнъж край него се разнесъл странен звук, който го събудил от спокойния сън и още преди зората да изгрее, от вълните израснал прекрасен лотос, сред листата, на който седял бог Брахма. По заповед на Вишну, той трябвало да създаде света. Брахма прострял ръце над вълните на бурния океан и те утихнали. После разделил лотоса на две части, от които създал небето и земята. В началото Земята била пуста, но богът на сътворението направил така, че да се появят животните и растенията. От ума си, Брахма направил седемте Праджапати, с помощта, на които да завърши сътворението. След тях, той сътворил седемте велики мъдреци. После разделил себе си на две и от тези две части на света дошли мъжът и жената. Мъжът бил Ману, който се смята за родоначалник на човешкия род. От различните части на тялото на Брахма произлезли различните варни или касти: от устата му - брахманите, защото тяхната функция била да предават знанието на хората, от ръцете му - кшатрите - войните, защитаващи обществото, от бедрата му - вайшите - земевладелците и търговците, от стъпалата на бога - шудрите - хората на изкуството и слугите, а от прахта под краката на Брахма се родили далитите или „недосегаемите”, които живеели презрени от другите и трябвало да работят най-тежката и мръсна работа.
Всички богове в хиндуизма се считат различни проявления на Брахмана - универсален Вселенски разум, който обединява в себе си времето, пространството, материята и енергията. Този разум е невидим, но се проявява чрез себеопознаването - atma jnana. Той е скрит в атмана - най-дълбоката човешка същност, до която хората почти не достигат и която ги отличава от всички останали същества. Атманът от своя страна е градивен елемент на безкрайността на Вселенската душа, част от безкрайността на творението и в същото време индивидуалност, отличаваща всеки един човек.
Поради факта, че описаните 330 милиона богове са част от Вселенския разум, хиндуизмът се счита за монотеистична религия. Хората, които я изповядват, са свободни да се покланят на този образ на великия Вселенски разум, който намират за най-близък до тях и в същото време се отнасят с почит към останалите божества.
Събирателното име на бога е Ishvara (повелител) - отражение на Вселенския разум или Bhagavan (дарител на щастие).
Основните божества в хиндуизма са тримуртите и тридевите. На тримуртите се приписва космическата функция на създаването, поддържането и разрушението, като Брахама е богът, създател на Вселената, Вишну е богът на Вселенското равновесие, а Шива - на сътворението и разрушението. На тези божества отговарят трите богини - майки - Тридеви: Сарасвати - богинята на знанието, изкуствата и мъдростта, Лакшми - богинята на богатството и благосъстоянието и Парвати - богинята на селата, любовта, която често се отъждествява с Шакти - градивната Вселенска енергия, която изпълва целия свят. Женската креативна енергия, която е началото на всичко съществуващо и се изменя от един вид в друг, се свързва с Великата божествена майка - Adi Shakti, контролираща трите основни божества - тримурти и космическите тела.
Хиндуистите наричат своите божества Дева, а богините - Деви. Те представляват силите на природата и нейните стихии - водата, въздуха, огъня, дъжда, океаните, растенията, небето, земята, слънцето и луната.
Сред най-древните от тях са Индра - царят на боговете и бог на бурите, Сурия (Савитр) - богът на слънцето, Уша - богинята на зората, Агни - богът на огъня, майката на боговете - Адити, Притви - богинята на земята, Дяус - богът на небето, Ваю - богът на вятъра, яростното проявление на Шива - Рудра - богът на нещастията, Ашвините - боговете покровители на аюрведическата медицина и богове на изгрева и залеза, Митра - богът на полагането на клетви, връзките между племената и приятелството, Яма - богът на смъртта и Сома - напитката, поднасяна в дар на боговете.
От древните богини най-известни са Притви - богинята на земята, Уша - богинята на зората, Араниани - богинята на гората и животните, Ратри - богинята на нощта, Нирти - богинята на злото и смъртта и Сарасвати - богинята на мъдростта, философията, учението и изкуствата. Всички те са обединени от общото понятие - Пракрити: Вселенският интелект, чрез който всичко се изгражда, движи и съществува.
Освен тях съществуват други богове и богини като Чандар - богът на луната, Ганеша - богът на щастието, Кубера - богът на богатството, Кришна - богът на справедливостта, Муруган (Сканда, Картикея) - богът на войната, Дурга - богинята - войн, Кали - богинята на времето, богът на любовта - Кама, богините на реките Ганг и Ямуна, Апсарите - нимфите на водите и облаците, Дхумавати - богинята на вдовиците, Шакти - богинята на всепораждащата Вселенска енергия, Сати - първата жена на Шива, въвела ритуалното самоизгаряне, наречено на нейното име - сати, Тара - богинята на звездите и мъдростта, Данвантари - богът на аюрведическата медицина, Мая - богинята на илюзията, Акаш - богът на небето, Варуна - богът на космическия океан, Якша - пазителите на земните съкровища, но и духовете на планините и природата, Шеша - нагата, крепителка на Вселената и символ на вечността.
Повечето богове се почитат по време на големите празници като Navratri, Diwali, Ganesh Chaturthi, Durga puja, Holi, Dussehra, Maha Shivaratri, Krishna Janmaashtami и Vijayadashami.
Хиндуистите могат да приемат и почитат боговете по различен начин: като велики царе, родители, приятели, деца или свирепи същества. Въпреки това, те винаги се считат за всепроникващи сили, живеещи във всички същества.
Един от основните принципи на хиндуизма е „Дхармата” (धर्म), която представлява правилния път, който трябва да следва всеки човек. Тя е висшата истина и закона на Вселената, които определят правилното поведение в живота. Както в хиндуизма, така и в будизма съществува схващането за един универсален Вселенски разум, съчетаващ в себе си мъжкото и женско начало.
Според древните книги, Брахманът представлява вечната невидима, безкрайна божествена енергия, от която произлизат времето, пространството, материята и цялото битие. Абсолютната реалност, наречена Брахман, е вечен, безполов, всемогъщ, всезнаещ, вездесъщ и неописуем с човешки език източник на сътворение, на всичко материално и нематериално, съществуващо в битието и небитието. Той е невидим и не може да бъде познат посредством материални средства, а само чрез духовното извисяване на човека и себепознанието - atma jnana, тъй като е част от човешкото съзнание и душа, защото Атмана (душата) и Вселенския дух са едно и също нещо. Атманът от своя страна е градивен елемент на безкрайността на Вселенската душа, част от безкрайността на творението и в същото време индивидуалност, отличаваща всеки един човек и човека от всичко останало в света.
За божественото, скрито в човешката душа, една легенда разказва, че в далечни времена на сътворението всички хора били като боговете, но те злоупотребили с божествените си способности и започнали да ги използват с лоши намерения. Тогава Брахма решил да отнеме божественото в тях и да го скрие така, че да не го открият никога повече. Той събрал всички богове, за да обсъдят къде да скрият божествената искра.
„Да я закопаем дълбоко в недрата на земята” - предложили безсмъртните.
„Не, човеците ще копаят чак до дълбините и ще я намерят рано или късно” - казал богът на сътворението.
„Да я хвърлим на дъното на най-дълбокия океан” - обадили се боговете.
„Хората са жадни за знания, все някога ще се доберат до истината къде сме поставили тяхната божествена същност и ще слязат до океанското дъно, за да си я върнат” - отговорил Брахма.
„Ами тогава да я занесем на върха на най-непристъпната планина” - обърнали се към бога другите богове.
„И това няма да попречи тя да бъде открита, защото в стремежа си да опознаят всяко кътче на земята, смъртните ще изкатерят всички върхове и нищо няма да остане скрито за тях” - със съжаление поклатил глава богът.
Отчаяни, безсмъртните възкликнали:
„Оказва се, че сме безсилни да намерим място, подходящо да се скрие божествената искра на хората. В желанието си да разрешат всички загадки и да изследват целия свят, те ще я намерят, където и да я сложим.”
След дълъг размисъл, Брахма намерил решение:
„Ще укрием божественото им начало някъде много дълбоко в техните души, там те със сигурност няма да погледнат никога...”.
Всички богове се съгласили с него и скрили божествената човешка същност в душата на хората. От тогава до днес, човекът изкачва планините, слиза до морското дъно, изследва космоса и земните недра, рови се из прашните книги и обикаля света в търсене на божествената частица, но никога не се сеща да се обърне към себе си и да надникне в дълбините на своята душа, където отдавна изгубеното божествено начало чака да бъде открито.
Дхармата дава представа за истинската същност на божественото и нейното следване съставя моралните норми в обществото. Хиндуистката религия възприема четири основни жизнени цели:
„дхарма” - правилни действия в съгласие със свещените текстове;
„артха” - материално благосъстояние и успех;
„кама” - блаженството;
„мокша” - просветлението и духовното усъвършенстване и освобождаване от колелото на прераждането Самсара.
Ако при следването им човек върви по правилния път, в този и в следващите животи той ще изпитва по-малко страдание и дори може да достигне до избавянето от колелото на прераждането. Хиндуистките правила на живот, чрез които се достига до дхармата, съвпадат с тези на будизма, а те са:
Правилен възглед, правилно намерение, правилна реч, правилно действие, правилно усилие, правилно мислене, правилна концентрация. При спазването им, според будизма и хиндуистката религия, се достига до духовното освобождение „мокша” или „нирвана”.
„Мокша” (मोक्ष) се възприема като такова състояние на духа, при което на времето, пространството и материята се гледа като на илюзия или „Мая”. Правилният път към постигането й, при будизма и при хиндуизма, минава през четирите благородни истини за живота и „благородния осмократен път”:
Благородната истина за страданието (Dukkha): раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, скръбта, риданието, болката, мъката, отчаянието са страдание, обединението с неприятното е страдание, раздялата от приятното е страдание, неполучаването на желаното е страдание.
Благородната истина за причината за страданието (Samudaya):
силното желание, което поражда прераждане, съпроводено от страст и наслада, желание за сетивно удоволствие, желание за съществуване, желание за несъществуване, желание за доминиране над другите, желание за издигане, желание за разграничаване от болезнените преживявания. Причините на всичко това са: невежеството (avidya), привързаността (raga), омразата, нежеланието и отвращението (dvesha).
Благородната истина за края на страданието (Nirodha): пълното прекратяване на желанието, привързаността, неудовлетвореността, безпокойството, нетърпимостта, гнева, алчността, завистта, злобата и доминирането. Постигането на освобождаване и щастие.
Благородната истина за пътя, водещ до края на страданието (mārga): Тази истина твърди, че когато причините за страданието бъдат осъзнати, то може да бъде прекратено. Прекратяването възниква от щастието, което е свободно от страдание, а то от своя страна може да бъде постигнато чрез следването на „благородния осмократен път”:
Правилни възгледи - реалността не е такава, каквато изглежда или иначе казано - реалността трябва да се възприема такава, каквато не е в действителност;
Правилни намерения и цел - намерения за душевна свобода, ненараняване на никой и себеотрицание;
Правилна реч - говорене на истината и неизричане на обиди;
Правилен начин на живот - живот, изпълнен с благородни дела и ненаранявщ никой;
Правилно действие - действие, което не причинява страдание на другите;
Правилни усилия - усилия за духовното усъвършенстване на себе си и другите;
Правилно мислене - виждане на нещата такива, каквито са в действителност, ненамесване на преживявания от миналото, липса на желания, отвращение и гняв;
Правилна концентрация - правилен начин на медитация и съсредоточаване;
До достигането на „нирвана” и „мокша” водят и четирите философски правила:
Любов, за която в древните писания се казва: „Нека всички същества да имат щастие и причина за щастие.”;
Съчувствие, според което: „Всички живи същества трябва да са свободни от страдание и причините за това страдание.”;
Радост, за която се казва: „Нека всички същества в този свят да имат щастие и да са напълно свободни от страданието.”;
В хиндуизма и в будизма просветлението се описва като най-висша радост и състояние на съзнанието, което вече се възприема като част от Вселенския разум;
Равнопоставеност, изразена с думите: ”Нека всички същества останат във великата равнопоставеност, която е без привързаност и отблъскване. Тя отговаря на истината за пътя, водещ до просветление.”.
Кръговратът на живота, смъртта и преражданията се нарича „Самсара” (संसार). В хиндуизма и будизма Самсара се поражда от незнанието, невежеството (avidya), което пречи на човека да опознае истинската си природа и го кара да се отъждествява с тленното, материално тяло и света на илюзиите (Maya).
Според двете религии, Мая се схваща като забулваща Брахмана (Вселенския разум и абсолютната истина) илюзия. Сама за себе си и по отношение на виждането на материалния свят, такъв какъвто е, тя е истина, но в сравнение с Вселенския разум и абсолютната истина, тя е неистина. Когато човек достигне до абсолютното знание, тогава илюзията „Мая” изчезва и се достига до „нирвана” или „мокша”. По този начин се прекъсва процеса на прераждането. Самсарата е тясно свързана с кармата, като по такъв начин се определя новото съществуване на душата след междинния период между живота и смъртта, наречен Бардо.
Пребиваването на душата в материалния свят е причина от невежеството, което се проявява в невъзможността на индивида да осъзнае и види своята истинска природа, истинското си аз и се отъждествява с материалното си тяло и илюзиите на заобикалящата го действителност.
Според древните писания, съществуват два типа тяло: материално и духовно, като материалното е изградено от три пласта:
Съзнание (интелект) - Buddhi или Mahat;
Его (усещане) - Ahamkāra;
Разум (ум, възприятие) - Mana;
След смъртта, грубото материално тяло се разрушава, а духовното преминава в друго тяло, осъществявайки процеса на прераждане. В този процес, живите организми преминават през различни форми на съществуване: насекоми, растения, минерали, животни... Състоянието, в което ще се прероди индивида, зависи от делата му в предишния живот или карма. Съществуват няколко свята, в които душата пребивава преди своето прераждане:
Deva loka - светът на блаженството и вечната светлина, населявано от боговете и божествените създания. Той може да бъде достигнат от душата на онези, които са се стремели към доброто и душевното усъвършенстване. Вярва се, че този свят се намира над планините Меру и Кайлаш.
Asura loka - светът на демоните или асурите, които често воюват с боговете, се намира под Bhur loka (света на хората) и над ада - Naraka и носи името Патала. Асурите са грозни същества, стремящи се към непобедимост и ненадмината сила. Към тях спадат Piśācas (Pishachas) - демони, които се хранят с плът и населяват местата за кремация, а също обсебват човешките тела, Vetāla (вампири) - зли духове, живеещи в труповете и гробищата, които плашат хората и убиват деца, но могат и да бъдат пазители на селища, Rakshasas - човекоядни демони, които можели да сменят своя образ и притежавали магически способности, а ноктите на ръцете им били отровни, Bhoots - призраци на починали хора и на такива, загинали от неестествена смърт.
Manuṣya loka - светът на хората, изпълнен с желания, съмнения, гордост.
Сборникът „Aggañña Sutta” разказва, че някога хората били божествени създания, които имали дълъг живот, ефирни тела, излъчвали собствена светлина, хранели се от духовната енергия и се придвижвали из въздуха като птиците. Те не били виждали слънцето и луната, защото тези светила все още не съществували.
След време, земята изплувала от океана и била изпълнена с цветове, ухания и вкусове, които започнали да привличат към нея човешките същества. Някои от тях - любопитни и ненаситни по природа, започнали да опитват земната почва и я намерили за много вкусна. Колкото повече яли от нея, толкова повече телата им изгубвали своята ефирност и придобивали материална форма. Не след дълго, вътрешната им светлина ги напуснала и се разляла над земята - така се появили деня, нощта и звездите, а след тях и растенията, които застлали почвата. С промяната на телата на хората, едни станали грозни, а други красиви. Красивите били повече от грозните и душите им се изпълнили с арогантност. Човеците се разделили на мъже и жени, появили се различните касти и в обществото започнали да се ширят ненавистта, завистта, омразата, алчността и жаждата за власт. Всичко това довело до загубването на божествената същност на хората и те се превърнали в обикновени смъртни. Единственият начин да се докоснат отново до безсмъртието, бил душата им да достигне до нирвана. Земята, или човешкия свят, се счита за временно място на пребиваване, откъдето може да бъде достигнато състоянието на мокша или освобождение от колелото на прераждането.
Животинският свят - Tiryagyoni се разделя от човешкия свят не чрез разстояния, а чрез състоянието на ума. Животните се приемат като преродени в това състояние хора (често роднини), които са осъдени на страдание заради грешките, допуснати в техния живот. В интелектуално отношение, животните се различават от хората, но тъй като притежават чувства, са също способни да достигнат до по-високо ниво на душевно развитие. В този свят времето тече бавно и преходът на прераждането в друга, по-висша форма, е дълъг.
Светът на гладните духове - Preta е изпълнен със същества, които в предишния си живот са били ревниви, алчни, завистливи, отказващи да помагат на бедните. Те обитават пустинни места и кръстопътища. Външният им вид отговаря на тяхното състояние на вечен глад: съсухрена кожа, изтънели крайници, дълга тясна шия, голям корем. Тези духове или трудно намират храна, или не могат да я преглътнат. Понякога храната се превръща в огън, щом попадне в гърлата им и те са принудени да гладуват, докато не изкупят греховете си. Съществата Preta се опитват да накарат чрез магия хората да не задоволяват желанията им, могат да променят външния си вид или да стават невидими.
Подземният свят, наричан Naraka или ад, има формата на пирамида, в която най-страшните места са на дъното, а по-малко страшните на повърхността. Този свят е съставен от два вида ад - горещ и леден, а те от своя страна се разслояват на още осем части.
Леденият ад е мразовито, тъмно място, заобиколено от заледени планини и обгърнато от непрекъснати виелици, което включва: Arbuda, Nirarbuda - вечните сковаващи студове, Aṭaṭa - мястото на разтърсващия студ, Hahava - адът на стоновете, Huhuva - адът на тракането със зъби, Utpala - адът на синия лотос, където студът кара хората да посиняват, Padma - адът на разпадащите се тела и Mahāpadma - ужасяващият студ.
Огненият ад, чиято почва е от нагорещено желязо, нагрявано от огромни огньове, също има осем части: Sañjīva, Kālasūtra, Samghāta, Raurava, Mahāraurava, Tapana и Avīci, където грешниците преживяват най-ужасяващите мъчения.
За разлика от християнския ад, този на хиндуистите и будистите е временно място за пречистване на кармата, откъдето може да се достигне до по-висши светове. При прераждането в ново тяло, обаче се запазва част от старата карма и с това се обясняват спомените от отминалите животи.
Ако даден човек използва духовни практики за самоусъвършенстване или извършва добри дела, то той може да се прероди отново в човешко тяло или да постигне нирвана.
Друг основен принцип в хиндуизма е „Карма” (कर्म) - причина, следствие, съдба. Тя показва как действие от миналото има своите положителни или отрицателни последствия в бъдещето. Кармата кара личността да носи отговорност за делата си и е израз на свободната воля на хората. Много от вярващите виждат в кармата вмешателство на боговете, докато други я определят като естествен причинно-следствен процес, който има духовен произход и е натрупване на последователни действия, имащи своето отражение в миналото, настоящето и бъдещето.
Съществуват няколко вида карма:
1. Санчита карма - натрупана, събрана карма, чиито резултати още не са се проявили;
2. Прарабдха карма или карма - съдба е тази част от санчита кармата, която съставя сегашния ни живот. Събират се плодовете на част от натрупаната карма;
3. Крияамана карма или карма - семена. Това е кармата, която човек сега създава, чрез своите мисли и постъпки и чиито плодове ще бере в бъдеще.
Според хиндуизма, кармата се възприема не като наказание и неизменна съдба, а като съзнателно действие на човека, който изгражда своето бъдеще. Според Ведите, онзи, който прави добро ще получи добро и ще живее щастливо, а онзи, който прави зло, ще има тежък живот и ще е принуден да преминава многократно по пътя на прераждането. Добрата карма се определя от: любовта, състраданието, скромността, алтруизма, доброжелателството, удовлетвореността, а лошата карма е следствие на: злобата, алчността, глупостта, гордостта, привързаността, ревността и желанието.
Кармата не е нещо непроменимо, тя може да бъде преодоляна, защото е резултат от човешките помисли и поведение. Ако една личност иска да промени своето съществуване, първо трябва да се обърне към себе си и да измени своята собствена същност, което непременно ще доведе до промяната на света около нея. В безкрайната верига на прераждането всеки сам създава своята карма. Човекът е свободно същество, ето защо животът му - добър или лош, е в неговите ръце.
Никой не може да избегне последствията от неговите действия или от своята карма. Посредством мислите, чувствата, желания, делата си, човек или се издига по-близо до съвършенството или пропада и се обрича на страдание. Добър или лош - животът на личността е в нейните ръце. Кармата стои в основата на формирането на „Аз”-а - индивидуалната душа или Атман. При прераждането, в новото същество преминава част от старата карма и така се осъществява приемствеността между два живота и се налага справедливостта, определена от Вселенския закон.
Нирвана на санскрит означава пробуждане, освобождение, липса на страдание. Под това понятие се разбира:
Освобождение от желанията и привързаността;
Освобождение от страданието и кръга на прераждане;
Психическо състояние, при което потока на мисълта и самото съзнание се намират в пълен покой;
Освобождаване на разума от веригите на привързаността и битието и доближаването му до непреходното и вечното;
Освобождаване от незнанието и приемането на мъдростта;
Тези принципи намират отражение в съдържанието на „Сутрата на сърцето” (प्रज्ञापारमिताहृदय - Prajñāpāramitā Hṛdaya), където се казва:
„Тялото не е нищо друго, освен празнота,
празнотата не е нищо друго, освен тяло.
Четирите признака на човешкото съществуване:
чувството, мислите, волята, съзнанието
са нищо друго, освен пустота
и пустотата не е нищо повече от тях.
Всички неща са пустота:
Нищо не се ражда и нищо не умира,
нищо не е чисто и нищо не е нечисто,
нищо не нараства и нищо не намалява.
В пустотата не съществува тяло,
няма чувства, няма воля, няма съзнание.
Няма очи, няма уши, няма нос, няма език, няма мисъл.
Няма виждане, няма чуване, няма миризма, няма вкус,
няма докосване, няма фантазия....
В пустотата няма незнание и край на незнанието,
няма старост и няма смърт, няма страдание и причини
за страдание, няма край на страданието и път, който да се следва.
Няма постигане на мъдрост и мъдрост за постигане...
Бодисатвите се опират на съвършенството на мъдростта
и отхвърлят заблудата.
Така те не изпитват тревога и страх и постигат Нирвана.”.
А в древния свитък „Удана” пише:
„Има място, където няма нито суша, нито вода, няма огън и вятър, нито пространство, нито големина на пространството.
Няма безкрайност на съзнанието, нито пространство, обитавано от нищото, нито възприятие, нито съществуване на този или онзи свят.
Няма нито слънце, нито луна. Там няма отиване и няма връщане, нито застой, нито пътуване напред, нито израстване, нито смърт, нито изграждане. Това е краят на тревогите...”.
Нирваната е нещо, което не може да бъде обяснено. Тя е състояние, вън от материалния свят, свободно от желания, страсти, привързаности, вън от човешките мисли и опит. Нирваната е извисяване над всички познати закони, нито присъствие, нито отсъствие, нито идване, нито заминаване, нито раждане, нито смърт, нито битие, нито небитие. Това състояние, в което липсва гняв и злоба, привързаност и страдание, състояние на хармония, мъдрост и покой. Тя е възможността да се прозре истината за човешкото съществуване, неговия смисъл и истината за заобикалящия свят, да се достигне до духовно просветление и спасение от колелото на прераждането.
Религиозната практика на хиндуизма включва поклонението пред определени изображения, наречени Мурти. Тези изображения стават достойни за поклонение само след специален ритуал, чрез който духовете на боговете се приканват да се въплътят в съответната скулптура или изображение. Изключение правят онези Мурти, които се смята, че не са направени от човешка ръка. Традиционните Мурти се изработват като се спазват предписанията на специални текстове - „śilpa śāstra”, а материала, който се употребява за тази цел, обикновено са дърво, камък или метал. Когато статуята се изработва от метал, се използва специално сплав от пет метала, наречена Панчалога.
След поставянето на изображението в храма, то се освещава от брахманите, чрез специална церемония - „Prana pratishta” (установяване на живота), която позволява силата на бога да премине в скулптурата или художественото изображение. Муртите се използват от хиндуистите и за съсредоточаване при медитация. Те създават специална връзка между молещия се и бога, като са обект на всекидневно преклонение - Пуджа. Пуджата се извършва не само в храма, но и в домовете на хиндуистите, като всяко семейство притежава малък олтар на бога, който почита.
Важен символ в хиндуистката религия е Мантрата.
Името означава „инструменти на съзнанието” и те се използват като вид магически заклинания, които могат да имат влияние върху заобикалящите хората неща, физическото здраве, ума, чувствата и съзнанието на личността. Обикновено мантрите са съставени от няколко стиха, срички или думи, написани на санскрит и се произнасят бавно, монотонно и отчетливо. Вярното им изговаряне допринася за благоприятния ефект от тях, както при хората, така и при религиозните ритуали, за които се използват. Всяка една мантра носи дълбок религиозен смисъл, свой собствен символизъм, представлява олицетворение на дадено божество или неговите думи и предпазва съзнанието и човека от влиянието на злите сили.
Една от основните за хиндуизма и будизма мантри е мантрата „Ом”, която символизира първото проявление на божествената същност и триадата Вишну, Шива и Брахма. Тя олицетворява трите нива на съществуване: Рая (сварга), Земята (мартья) и подземното царство (патала). Мантрата е въплъщение на трите човешки способности: желанието, знанието и действието. Във ведическата литература този звук символизира слънцето и приближаването на душата към божествената същност, ето защо всички древни текстове завършват с него. Ом е символ на трите свята, триединството на сътворението, разрушението и Вселенското равновесие и приближаването на душата до светлината на висшето познание.
„Аз съм бащата на Вселената, опората и равновесието. Аз съм обектът на знанието, пречистващият и сричката Ом. Аз съм Ведите.”, се казва в един от диалозите на Бхагават Гита, като „Ом” се свързва с действието, желанието и знанието. Това е първият звук на сътворението, мистерията на живота. Произнасянето на мантрата има за цел да активира седемте висши чакри и да ги свърже със седемте виши светове на духовно съществуване, като по този начин се лекува тялото, подхранва се духа и се просветлява интелекта. Вярва се, че тази мантра има силата да излекува мъката в човешкия живот и да пречисти хората от греховете им. Тя свързва Вселенския разум със седемте чакри в човешкото тяло, като по този начин обединява сърцето, разума и душата с духовната светлина, създавана от Вселената.
Друга равностойна на нея по важност мантра е Gayatri Mantra, посветена на соларното божество Савитър, олицетворение на силата на слънцето, както и на богинята Гаятри - инкарнация на богинята на мъдростта, науката и изкуствата Сарасвати, която, според индийската митология, помага на бог Брахма при сътворяването на Ведите. При правилно изпълнение на мантрата, се постига разширяване на съзнанието, развитие на интелекта, получаване на мъдрост, засилване на паметта, сливане с Вселенския разум, поради вибрациите при нейното произнасяне. Тя дава на повтарящите я добро здраве, благополучие, спокойствие на духа, жизнена енергия, уравновесеност, физическо здраве, единение с божественото в него и пречиства кармата като елиминира страховете, болестите, заблудите и илюзиите.
Gayatri Mantra се предава на децата, навършили осем години, като се смята, че ще ги подготви за доброто усвояване на учебния материал при бъдещето им образование. В ежедневието тя се повтаря три пъти - на разсъмване, на обяд и при залез-слънце.
„Om bhur bhuvah svah
tat savitur varenyam
bhargo devasya dhimahi
dhiyo yonah prachodayat.”
„ॐ भूर्भुवः॒ स्वः॒
तत्स॑वितुर्वरे॑ण्यम्
भ॒र्गो॑ दे॒वस्य॑ धीमहि।
धियो॒ यो नः॑ प्रचो॒दया॑त्॥„
„Ние медитираме върху славата на Създателя,
който е създал Вселената,
който е достоен за почит,
който е въплъщение на знанието и светлината,
който премахва греха и невежеството.
Дано той отвори сърцата ни и просветли нашия интелект!”.
Тилакът (तिलक) е свещеният знак, който носят на челата си хиндуистите. Той може да бъде направен от различни материали, като паста от сандалово дърво, пепел, глина от свещените реки Ганг и Ямуна, синдур или кумкум. Формата на тилака и материала, с който е направен, говорят за принадлежността на носителите му към определени религиозни направления. Шиваитите носят тилак, направен от паста от сандалово дърво, нанесена под формата на три хоризонтални черти с червена точка от кумкум в средата. Този знак се нарича Tripundra (три знака) и символизира единството на anava, karma и maya (индивидуализма, кармата и илюзията). Червената точка в средата символизира третото око или окото на разума и божествената същност, както и духовното извисяване.
Вайшнавитите поставят на челата си няколко вида тилак, направен от глината на свещените реки Ганг и Ямуна или пръст от Вриндаван, примесена с паста от сандалово дърво. Единият вид свещени знаци представлява две вертикални линии, които се съединяват при веждите и напомнят за стъпката на Вишну. Друга разновидност на знака са двете вертикални линии с една черна по средата и жълта или червена точка под нея, олицетворяващи стъпките на Кришна, самия Кришна, Лакшми и Радха. При Гаудия Вайшнавитите вместо червената точка под черната линия, се поставя знак под формата на лист Тулси (свят босилек), което говори за постигането на висшата цел в живота и напомня на ученика за неговия учител.
При последователите на бог Ганеша, тилакът се изготвя от паста от сандалово дърво (ракта - чандан).
При последователите на богинята Шакти, тилакът представлява една червена линия в средата на челото, направена от кумкум.
Съществува особен вид тилак, който се поставя само на кралете, победителите във войната или важните гости и се нанася като червена права линия от средата на челото до веждите.
Жените в Индия носят червен тилак под формата на червена точка, наречена Бинди (капка, точка). Тази точка се поставя след всекидневните молитви - Pooja (पूजा), след завръщане от чужбина или на големи празници. Когато тилакът е нанесен като червена паста - Синдур, върху пътя на косата на жената, означава, че тя е омъжена.
Хиндуистите изпълняват редица ритуали в храмовете или у дома. Един от тези ритуали е Пуджа или молитва и принасяне на жертва на боговете, с която се цели да се измоли тяхната помощ или закрила. Пуджата се прави и за важни гости или някакво рисковано или ново начинание. Този ритуал се изпълнява два пъти дневно, като обикновено е преди изгрев-слънце. Преди обичая хората трябва да се пречистят с вода, след което се изпълняват молитвите на санскрит или съответния диалект. В запаления свещен огън се хвърля ориз, кокосово мляко, масло (гхи), плодове, мед, ладу, които са дарове за боговете. По време на ритуала участниците в него поставят на челата си тилак, който символизира подчинението им на волята на бога и Висшия разум. Пред скулптурните изображения на боговете - Муртите, се палят ароматизирани пръчици и се поставят запалени маслени лампи, като преди това краката на тези изображения се измиват с вода, а на вратовете им се поставят гирлянди от цветове. Някои от Муртите се обличат в специално изработени за тях облекла.
Друга особеност на хиндуистките обреди е приемането на Прасад (प्रसाद - prasāda), като символ на божествената милост или божествения дар. Този Прасад се предлага на боговете, а след това се консумира от вярващите като израз на божествената благодат. По този начин материалното придобива част от силата на боговете. Една от разновидностите на Прасада е Чаранамрит (पञ्चामृत - Панчамрит - свещена вода), която се приготвя от пет основни елемента: прясно мляко, пречистено масло гхи, кисело мляко, мед и захар. Смята се, че свещената вода пречиства човека и спомага за неговото духовно развитие. Тази напитка се използва при особено тържествени случаи в храмовете или при всекидневната Пуджа, като с част от нея се измиват краката на божествата, а другата част се изпива от хората. За изготвянето на някои видове Панчамрит се използва вода от Ганг или някоя друга свещена река. Към Прасада обикновено се прибавя поднасянето на плодове и ладу, които символизират особената връзка между вярващите и бога и почитта на хората към него. Прасада се счита за форма на милост и щедрост и като такъв е описан в древните ведически писания. Освен като материална същност, той може да се разглежда като състояние на духа.
От древността, в хиндуизма се е запазил ритуалът Киртан (повтаряне, така, че да бъде чуто), който представлява вид медитация, влияеща върху чакрите на човека, така че да предизвика спокойствие, духовно извисяване и любов. При този ритуал мантрите се пеят първо от водещия медитацията или молитвата, а след това се повтарят от останалите присъстващи. В санскрита всяка буква е създадена така, че нейното произнасяне да влияе на една или друга човешка чакра. При медитацията, съчетана с произнасянето на мантрите на Киртана, се активизира духовната човешка енергия, което води до достигането на определен етап на мъдрост и познание. Молитвите на Киртана завършват с танц, олицетворяващ положителната енергия и чувството на радост и доверие. Израз на тези човешки емоции са ръцете, които при танца на Киртана са разтворени и вдигнати над главата, което символизира духовната връзка между хората и изпитваната радост. Вярва се, че при изпълнението на този танц от повече хора, натрупаната от тях положителна енергия може да повлияе положително на заобикалящата среда или хода на събитията, защото Киртана е предназначен за влияние върху разума и душата.
Повечето от търсещите духовно извисяване хора в Индия се насочват към свещените места в страната, с цел да получат духовно просветление или така наречения Даршан (Darśan), (दर्शन) - появата на учителя, гуруто пред учениците, появата на светеца пред вярващите, на управника пред неговите поданици, на някоя велика личност пред народа, разговора с тях, получаването на благословия, посещението на някое свято място. Наименованието на обичая идва от санскрит означава знак или божествено видение. Вярващият може да получи такъв Даршан от някой духовен учител или от самия бог, на когото се покланя. Като практика, Даршана е метод, който се е използвал от самия Буда за насочване на размисъла на учениците му към мъдростта и разбирането на древните текстове. Даршанът е един вид виждане, чуване, някаква случка или мъдрост, която може да доведе вярващия до духовно просветление и мокша или нирвана.
Неизменна част от Даршана е и почитането на възрастните хора, мъдреците и учителите, което се показва чрез докосването на крака им с пръстите на дясната ръка, след което ръката се поставя до сърцето или до челото на поздравяващия. Този жест, показващ преклонението пред натрупания житейски опит, мъдростта и извървяния път от по-старите, заеманото по-високо място в обществото и търсенето на благословия от тях се нарича Pranāma. В семейството децата докосват краката на по-възрастните, като знак на уважение и начин да се иска благословията им. По-възрастните пък могат да докосват краката на своите духовни учители и наставници. Разновидност на Пранама е и докосването на свещените текстове или книги, като указване на уважение към божествената мъдрост. В индийското общество съществуват определени ситуации, в които се използва Pranāma: завръщане от дълъг път, религиозни церемонии, сватби, специални срещи, посещения в друг дом, религиозни фестивали или в ежедневието. Това се прави с цел поздравяващият да вземе частица от мъдростта, жизнения опит и божественото за себе си или да покаже лоялността и подчинението си пред седящия по-високо над него в обществената йерархия.
След извършване на Pranāma, възрастните хора докосват главата на онзи, който ги поздравява и го благославят със здраве, дълъг живот и просперитет.
Има няколко вида Pranāma:
- Ashtangana - докосване на някаква повърхност с колене, ръка или лакът;
- Shastanga - докосване с ръка, брадичка или пръсти;
- Panchanga - докосване с чело, ръка или гърди;
- Dandavata - свеждане на челото и докосване на земята;
- Namaskar - докосване на челото с ръце, прибрани за Namaste;
- Abhinandan - поклон с прибрани една до друга длани.
- Pranāma се използва като вид извинение, когато някой е настъпил книга или нещо написано (книгите са символ на богинята на мъдростта и знанието Сарасвати), или без да иска е докоснал друг човек.
Възрастните хора се почитат и чрез различни прояви на уважение към тях: ако те седят прави, всички останали също са прави, тяхното мнение не се оспорва, храната се сервира първо на тях, от тях се търси съвет за всички житейски ситуации, не им се крещи или противоречи, изборът им е с предимство, дори в съвременното общество те имат своята дума относно търсенето на избраник за мъж или жена.
Друг начин за показването на уважение от един човек към друг в хиндуизма е поздравът Namaskar (официално) или Namaste - неофициално (नमस्ते). При този поздрав първо по-младите се обръщат към по-възрастните със съединени длани, поставени на височината на гърдите, като леко навеждат глава към тях. Освен за поздрав при среща, namaste се използва и при сбогуване, като показване на уважение. В зависимост от височината, на която се поставят съединените длани, се изразяват различни отношения. Когато ръцете са поставени по-високо, на височината на сърцето, това изразява един вид преклонение или почитане на бога. Ако дланите са поставени на височината на челото това е израз на висша форма на преклонение и почитание. Смисълът на този жест може да се изрази с думите: „Божественото в мен се прекланя на божественото в теб.” или „Моят дух почита твоя.”. В буквалния смисъл Namaste означава „прекланям се пред теб”.
Surya Namaskara е ритуал за отдаване на почит на бога на слънцето Сурия, който се изпълнява всяка сутрин. Той се състои в заемането на удобна позиция, като лицето със затворени очи е обърнато към слънцето. Диша се бавно и равномерно. Когато се поема дъх, се визуализира космическата енергия, преминаваща през очния нерв, която постепенно протича през епифизата и хипоталамусния комплекс, отговарящ за редица важни функции в организма, в това число емоциите и настроенията на човека. От там, при издишване, се визуализира как слънчевата енергия протича по цялото тяло. Правят се пет вдишвания и издишвания в продължение на две минути. Времето постепенно се удължава, като се достига до един час след изгрев-слънце или един час след залез-слънце. След завършването на ритуала, се остава в покой около една минута, като се мисли за нещо хубаво, а после се благодари на слънцето за дарената жизнена енергия. Смята се, че само в периодите на изгрева и залеза на слънцето нивата на ултравиолетовото лъчение са в безопасна граница. Ритуалът подобрява имунитета на организма, лекува бактериалните инфекции на кожата, увеличава силата на кръвта и дейността на белите кръвни телца, посредством проникването на слънчевата енергия в тялото, балансира отделянето на хормони и допринася за детоксикацията на организма. Ритуалите успокояват нервната система и психиката на човека чрез правилното протичане на жизнената енергия - прана, даване на възможност чрез медитация да се разбудят интуицията и телепатичните способности на личността.
Много важна част от живота на хиндуистите е Самскарът. Това е система от ритуали, тайнства и жертвоприношения, свързани с определени етапи от човешкия живот, които целят подобряването на човешката съдба. Тези ритуали се изпълняват пред свещения огън и изискват присъствието на обучени за това брамини. Всяко важно събитие в живота на индийците се отбелязва с определен вид самскар. Смята се, че изпълнението на шестнадесетте задължителни самскара ще помогне на човек да се пречисти от греховете си, да постигне нирвана и след смъртта душата му да достигне по-бързо до небето.
Първият самскар е Garbhadhana - изпълнява се непосредствено след сватбата и е предназначен да доведе до раждането на наследник на семейството.
След него следва Punswana, който се извършва на третия месец от бременността и цели запазването на плода. Молитвата се отправя към бога на Вселенското равновесие - Вишну.
Seemantonnayana е самскар, изпълняван на петия месец от бременността, защитаващ майката и още нероденото дете от злите духове и осигуряващ лесно раждане на жената. Този ритуал е предназначен да измоли добро здраве, просперитет и щастие за детето в бъдещия му живот.
Jatkarma е обред, който се изпълнява след раждането на детето. Той цели да осигури дълъг и успешен живот на новороденото. При него бащата допира до главата на детето златна лъжичка, пълна с мед и масло, като три пъти изрича думите „живот” и „слово”. На ухото на детето се казват молитви, които му предричат стогодишен живот. В миналото на земята са поставяли златен предмет, върху него брадва, а отгоре камък. Бащата взимал детето и сядал върху камъка, като пожелавал на своя наследник да бъде силен и здрав като каменният къс, върху който седят. После нагрявал ръцете си на огъня, докосвал с тях новороденото и земята, като измолвал милост от нея и се молел тя да защитава сина му.
Namakarana е обичаят, по време на който се дава име на детето. Този ритуал се извършва на дванадесетия ден от раждането на детето. Запалва се свещения огън, край него със свещена трева се застила пространство, върху което сядат бащата и майката, обърнати с лице на юг. След прочитането на свещените мантри, майката подава бебето на своя съпруг, който завързва около врата на детето златна каишка със златен пръстен на нея, седяла преди това, потопена в осветено масло. Бащата нагрява ръцете си на огъня и с тях докосва главата на новороденото, като в същото време му дава име, което е определено преди това от астролозите. Името на момчетата се дава на единадесетия ден от тяхното раждане, а на момичетата - на дванадесетия ден.
Nishkramana (निष्क्रमण) е самскар, с който се отбелязва първото напускане на дома от детето. Той се извършва на четвъртия месец от неговото раждане, като двора на къщата се настила с червена глина под формата на квадрат, в средата на който се вписва свастика. Майката, облечена в ново копринено сари, хвърля ориз в средата на квадрата, а през това време дойката изнася детето под звуците на музиката на брахманите и техните мантри. Бащата взима бебето и го обръща към слънцето, като му пожелава дълъг и щастлив живот. Ето защо този обичай често се нарича Сурия - Даршана или „Показване на слънцето”. Когато ритуалът завърши, детето се занася в храма, където за негово здраве се четат молитви, а близките му подаряват подаръци.
Annaprashana (अन्नप्राशन) е обред, при който на детето на шест месеца се дава първата твърда храна и се определя съдбата му. Тази церемония е съобразен празник, на който са поканени всички близки на семейството. Майката или бабата приготвят специална храна - пайеш (ориз, мляко и захар), която се освещава с предназначената за това пуджа. Бебето седи в майка си, а дядото му дава малко от храната в златна лъжичка. След него всички останали от семейството се редуват да хранят детето, като му пожелават дълъг и щастлив живот. Аннапрашанът е съпроводен с ритуал, определящ бъдещето на бебето. На земята около него се нареждат различни предмети, свързани с определени професии и по това какво то ще вземе в ръцете си, се съди какво ще бъде неговото бъдеще.
Chudakarana (चूड़ाकरण) e ритуал, при който на първата или третата година от живота на детето неговата детска коса се остригва, като се оставя само една малка част от нея на върха на главата. По време на този ритуал бащата или свещеникът четат молитва, специално предназначена за обичая. В хиндуизма се смята, че първата коса на детето е свързана с миналите животи и неблагоприятните случаи в тях, ето защо нейното подстригване води до освобождението от натрупаната лоша карма, както и до очистването от греховете на родителите. Отстраняването на детските кичури дава възможност на детето да навлезе в новия живот необременявано от действията в миналото.
На брега на Ганг в Ришикеш се провеждат специални церемонии за подстригване на децата, съпроводени с четене на молитви и ведически мантри, след което остриганата коса се дава като дар на реката, която отмива миналото и благославя бъдещето на детето. Непосредствено след този обичай, родителите извършват огнения ритуал яджна, с който благодарят на боговете, като поставят в свещения огън различни дарове, предназначени за тях: пречистено масло, ориз и сома.
Karnavedha (कर्णवेध) e самскар, без който не може да бъдат прилагани останалите седем санскара. Той има мистичен, магически характер, целящ да се пробуди слуха на детето за свещените слова, които да обучават и облагородяват душата му и да му донесат мъдрост и разум. Ритуалът се провежда на третата или пета година от живота на детето и е свързан с пробиването на ушите му. При момчетата се пробива първо дясното ухо, а после лявото, а при момичетата обратно - първо лявото, после дясното ухо. Пробиването става със златна или сребърна игла, а при нишите касти - с метална. Действията са съпроводени със специални мантри, които да доведат божествените слова до слуха на детето.
На пробитите уши се поставя специална златна нишка, като се четат молитви и се отправят благодарности към бога на мъдростта Ганеша, трите основни божества: Брахма, Вишну и Шива, пазителите на посоките на света - Локапали, Наваграха - деветте планети, даващи добруването и кармата в човешкия живот и Вселенския разум - Брахман.
Vidyarambha означава знание, начало, а ритуалът е предназначен за научаването на детето да изписва първите символи, букви, които образуват думите. Ритуалът се провежда на последния ден от празника Наваратри, когато се чества победата на доброто над злото. В деня, наречен Виджиядашами, родителите довеждат децата на възраст от две до три години в храма, където свещениците започват да ги обучават на изписването на първите букви. За целта се използва изписването на свещената мантра „Om hari sri ganapataye namah”, която е прослава на бога и измолване на успех в живота. Тя трябва да бъде повторно изобразена върху ориз или пясък, като детето също се опитва да изпише и повтори на глас буквите на мантрата. Това изписване символизира стремежа към познание, гарантиращо бъдещия просперитет на личността. Ритуалът се ръководи от бащата или някой уважаван учител, като след изобразяването върху ориза на свещените думи, те се изписват с парченце злато върху езика на детето. Смята се, че така се призовават боговете на познанието, които да бдят над малките ученици и да им внушат почит и преклонение пред богатството на човешкото знание и да ги поведат по неговия път. Видиярамбхам се практикува от всички касти и религии в Индия.
Upanayana е един от важните самскари в хиндуизма. Той се свързва с получаването на така наречената свещена нишка - шнур и приближаването към висшето духовно познание чрез изучаването на Ведите. За различните касти, получаването на тази нишка започва на различна възраст: за кастата на брамините - на осемгодишна възраст, за кастата на кшатриите - на тринадесет години, а за кастата на вайшиите - на седемнадесетгодишна възраст. Този ритуал означава второто духовно раждане на детето и преминаването му в първия от четирите стадия на живота - този на учението. Церемонията Упаная е сложна и отнема няколко дни, като може да се провежда в храма или в дома на детето.
Свещенната нишка се състои от три вплетени една в друга нишки, които символизират учителя, предците и родителите и самият ученик, усвояващ през годините духовното и социално познание. Тези нишки са и символ на трите богини: богинята на разума - Гаятри, богинята на мъдростта и познанието - Сарасвати и богинята на делата - Савитри, както и символ на чистотата на мислите, делата и думите на онзи, който носи свещения шнур. В будизма трите сплетени нишки имат значението на Дхарма - учението за универсалния Вселенски закон и прилагането му в човешкия живот, будисткото просветление и висшия разум, съществуващ във всяко човешко същество и Сангха - постигането на висшата мъдрост и предаването й на онези, които се стремят към нея.
Важно място в изпълнението на този самскар заема Гаятри мантрата, с която се призовават богинята на разума Гаятри и богинята Савитри - символ на светлината.
Има три начина да се носи свещения шнур. Първият е от лявото рамо, под дясната ръка. Така той се носи от боговете или висшите брахмани. Другият начин е нишката да бъде увита около врата и да преминава през гърдите - така тя се носи от онези, които все още търсят отговори на въпросите, свързани със света, който ги заобикаля и духовното начало. Третият начин за поставяне на свещената нишка е тя да бъде преметната през дясното рамо и да преминава под лявата ръка. По подобен начин тя се носи от онези брахмани, които изпълняват погребалните ритуали и от духовете в митологията.
Praishartha или Vedarambha се практикува при започване на обучението на детето или при началото на изучаването на Ведите в Гурукула. Церемонията се извършва винаги около свещения огън, в който се поставя пречистено масло като дар за боговете и дарове, описани във Ведите. При завършване на образованието се извършва церемонията Upasarjanam.
Keshanta е ритуалът на първото бръснене на учениците, с който се слага началото на техния живот като зрели хора. При различните касти той се извършва на различна възраст: за брахманите - на 16 години, за кшатриите - на 22, а вайшиите - на 24 години. По време на церемонията се полага клетва за мълчание и въздържание за срок от една година и се дарява крава на учителя, като знак на признателност.
Samavartana е самскар, отбелязващ края на обучението на ученика от неговия учител и завръщането му от дома на учителя в своя дом. В края на учението си всеки ученик извършва ритуално измиване, символизиращо края на един от етапите на човешкия живот, според хиндуистите. След този период следва нов, в който младежът се превръща в стопанин на своя дом, може да се ожени и да запали своя собствен свещен огън, заедно с жена си. Преди да напусне дома на своя учител, младият човек се облича в нови дрехи, слага си накити и дарява на своя учител земи или крави в знак на признателност за знанията, които му е дал. От него ученикът взима разрешение да се ожени и така се отбелязва края на суровия период на обучение и преминаването към реалния живот в обществото.
Vivaha е един от най-важните самскари в живота на индийците. В Индия се смята, че бракът между двама души е предречен от небето, а на неговото сключване се гледа като на свещена връзка за цял живот, благословена от свещения огън. Индийското семейство е патриархална общност, ето защо след сватбата младоженците заживяват в къщата на съпруга, като така се осъществява свързването между двете сродени семейства. Приема се, че бракът е обединение на Дхарма - (спазването на основния природен закон за правилния път през живота), Артха - (притежанието, просперитета и богатството) и Кама - (желанието и удоволствието), към които не трябва да съществува пристрастяване, защото според хиндуизма човек е смъртен и като такъв привързването му към нещата от живота може да доведе до лъжливи представи, илюзии, а опитите му да се откъсне от всичко, към което е привързан, създават усещането за болка и нещастие.
В индийското общество съществуват осем форми на брак:
Брахма - при този брак след завършване на обучението, младежът се признава за достатъчно годен за живота в обществото и за сключването на брак. Родителите му отиват при семейството или настойниците на момиче от същата каста, към която принадлежи и момчето и ги молят да я дадат за жена на сина им. От своя страна бащата на момичето също избира подходящ за дъщеря си съпруг, който трябва да има високопоставено семейство и да е запознат в подробности с Ведите. При този брак девойката може да донесе като зестра само няколко дрехи и няколко бижута.
Дайва се нарича бракът, при който момичето се оженва за жрец, като един вид жертвоприношение. Това се случва, когато семейството на младата девойка е чакало дълго време за намирането на подходящ съпруг, но такъв не се е намерил. Тогава родителите започват да търсят жениха на местата, където се извършват жертвоприношения. Този вид брак се смята за унизителен за семейството на момичето.
Арша е вид брак, при който бъдещият съпруг дарява на семейството на момичето крави или двойка биволи. Такъв брак се осъществява тогава, когато семейството на девойката не може да си позволи достатъчно големи разходи за сватбата. В такива случаи, момичето бива женено за възрастни мъдреци или свещеници. Подаряването на крави като зестра показвало, че женихът не притежава никакви особени качества и поради тази причина Ашара не се смятало за подходящ вид брак.
Праджапатия се нарича бракът, при който бащата на девойката сам търси жених за нея. Отговорността за бъдещето на момичето се прехвърля от бащата на младоженеца при специална церемония, наречена Паниграханам, при която момчето е обърнато на запад, а момичето на изток. Бащата подава дясната длан на дъщеря си на бъдещия си зет, като я поставя в неговата дясна длан. Върху дланта на момичето се нареждат плод, лотосов цвят, златен предмет или листо от свещено растение. Майката на булката прелива вода от Ганг върху ръката на дъщеря си, като символ на даряване на момичето на нейния съпруг. Дланта на девойката символизира нейното сърце, което тя отдава на своя съпруг. Като знак, че приема невястата си, мъжът докосва нейното дясно рамо.
Гандхарва е брак между двама души, без съгласието на техните родители.
Той е древноиндийски ведически обичай, при който влюбените си разменят сватбени гирлянди и се оженват тайно без присъствието на близките им хора пред статуята на почитания от тях бог. Заради своя характер, Гандхарва се определя като брак по любов.
Асура - при този брак младоженецът не се счита за много подходящ за булката, ето защо трябва да откупи бъдещата си съпруга от нейните родители и роднини, като им подарява толкова богатство, колкото може да си позволи.
Ракшаса е разновидност на брак, при който девойката се отвежда насила от нейния дом, защото роднините и родителите й не са съгласни с бъдещия брак и бива принудена да се ожени за момчето, избрало я за своя съпруга.
Пайшача представлява най-неприеманата от обществото форма на брак, при който девойката е принудена да се ожени за някого под въздействието на алкохол, упойващи вещества или лъжа.
Сватбената церемония при хиндуистите е дълъг процес, който отнема няколко дни. Тя се състои от множество отделни обреди, различни за различните области на Индия.
Първата стъпка към сватбата е Ваак Даанам - изпращането на двама души от семейството на младоженеца при родителите на бъдещата булка, с цел да поискат ръката й от нейния баща. Преди тръгването им се четат две мантри от "Риг Веда", които да обезпечат техния успех в начинанието, безопасния им път до дома на момичето и тяхното бързо завръщане при жениха с положителен отговор от страна на роднините на бъдещата невеста.
Тилак е предсватбена церемония, която утвърждава съгласието на две семейства за сключването на брак между техните деца. Тя е и символна готовността на младежа да създаде собствено семейство. Бащата или братът на бъдещата булка, заедно с всички техни роднини, посещават дома на младоженеца, където се извършва специална молитва, след която братът на девойката поставя на челото между очите - Ajna Chakra на бъдещия й съпруг жълта линия - Тилак от сандалова паста, като знак за уважение, благословия и морално задължение. На младежа се поднася табла с едно бетелово листо, синапено масло, кокосов орех, едно цвете, сладки и пари, символизираща добрите пожелания, изпратени му от момичето и добрите пожелания на нейното семейство. От своя страна, семейството на младоженеца изпраща на булката жълто сари, бетелово листо, сусамено масло, сладки, бетелов плод, различни плодове и сладки. Подаръци се разменят и между членовете на двете семейства. От този момент нататък, става ясно, че младежът е одобрен от семейството на девойката и го наричат Var - син, а също, че той може да поеме семейните задължения.
Харди е церемония, при която роднините мажат булката и младоженеца с паста от куркума и синапово масло. Тази паста е предварително осветена от свещениците, за да й се придаде по-голяма сила, донасяща щастие и просперитет на младежа и девойката, като ги предпазва от всяко зло, болест и нещастие по новия им път. Сместта прави кожата мека, блестяща и ухаеща и служи също така като козметично средство. Преди сватбата, тя се поставя в специален съд - katori и се пази в семейния олтар, за да бъде осветена от боговете.
Свещеникът взима стрък трева и съда, като ги допира до изображението на божество, а после пръв нанася пастата върху раменете, краката, ръцете, коленете, главата и сърцето на младоженците. След него останалите роднини се изреждат да мажат със сместа младежа и девойката, като пеят закачливи песни и им пожелават щастие.
Mehendi - няколко дена преди сватбата в дома на булката близките и специално поканен хена дизайнер украсяват ръцете и краката на девойката с хена. Тази церемония показва трансформация на момичето в съпруга. Пауни, листа от манго, цветя, са най-често срещаните мотиви при поставянето на Хена. Смята се, че колкото по ярка е къната, толкова по-силна ще е любовта на съпруга към неговата жена. Механди е и начин булката да изглежда красиво и привлекателно. Хената се поставя не само на булката, но и на женените жени по време на различни празници като Холи, Дивали, Карва Чаут.
Var Mala е церемония, чрез която младоженците доказват, че се приемат взаимно и желаят да живеят заедно. Името Var Mala е дадено на гирляндите с разнообразни екзотични цветя, които младоженците си разменят. Щом наближи мястото, където ще се състои сватбената церемония, младоженецът се посреща от майката на булката, която носи табла за молитва - pooja thali. Тя поставя тилак на челото му и изпълнява арати, за да го предпази от злите духове и да го благослови. След това той се приближава до централния подиум, където очаква бъдещата си жена. Девойката идва, придружена от сестра си и своите приятелки, като държи в ръцете си гирлянд от цветя, подобен на този на младоженеца. Бъдещите съпрузи се разменят цветните гирлянди, като в началото, правейки си шега, всеки един от тях се стреми да избегне гирлянда на другия. Накрая гирляндите са разменени и така е обявено съгласието на мъжа и жената за бъдещото им съжителство.
Kanya Danam се нарича ритуалът, при който родителите на девойката показват, че те доброволно дават дъщеря си на нейния съпруг. При пристигането на момчето в дома на родителите на булката, на прага на дома се извършва специална церемония за неговото посрещане, при която майката на булката разпръсква над главата на бъдещия си зет ориз и червен прах - Кумкум, след което го благославя като поставя на челото му тилак и повдига ръцете си над главата му. Придружен от пандите и родителите на булката, младоженецът се отправя към подиума, където ще се състои сватбата. Там върху дланта на девойката се нареждат плод от бетел, лотосов цвят, раковина, златен предмет или листо от свещено растение. Майката на булката поставя дясната си ръка под нейната, бащата на девойката поставя дясната си ръка под тази жена си, а под неговата ръка младоженецът поставя своята дясна ръка. Съществуват и случаи, при които бащата поставя своята дясна ръка под дланта на булката, а младоженецът поставя своята дясна ръка под тази на бащата. След това бащата (майката) прелива вода над ръката на дъщеря си, като така символично я предава на нейния съпруг (така, както водата се прилива от неговата ръка към ръката на младежа). Младоженецът обещава, че ще се грижи за своята съпруга и ще я защитава от всяко зло. Дланта на девойката символизира нейното сърце, което тя отдава на своя мъж. Като знак, че приема невястата си, женихът докосва нейното дясно рамо.
Paanigrahana or Hasta Milap е обичай, при който младоженецът хваща дясната ръка на булката със своята лява ръка като казва:
„Дано животът ти с мен бъде щастлив! По волята на всемогъщия бог сътворител и поддръжник на Вселената, ти се омъжваш за мен, за да можем заедно да изпълняваме съпружеските си задължения. С цялата си сила аз държа ръката ти и ти обещавам, че заедно ще следваме пътя, определен от Вселенските закони. Ти си моят законна съпруга, а аз съм твой законен съпруг. Благословен с деца, нека твоя живот с мен бъде щастлив до края на дните ни. Следвайки божествените закони и благословени от мъдрите думи, произнесени от свещениците, дано успеем да изградим един щастлив живот, озарен от светлина и радост!”.
Vara Prekshanam е част от сватбения ритуал, при която се осъществява виждането на младоженеца и булката за първи път. По време на тази среща, момчето докосва със стрък от тревата „дарбха” веждите на момичето, с цел символично да премахне всички дефекти, които то притежава. Заедно с това действие се четат множество мантри, които да доведат до щастлив и дълъг семеен живот.
Madhuparka ceremony е онази част от сватбената церемония, при която бащата или булката предлагат на младоженеца малка каничка с мед, гхи и извара. След махането на кърпата, която седи над каничката и поглеждането в нея, женихът казва следните думи:
„Нека вятърът да бъде сладък като мед, водата в реката да бъде сладка като мед, цветята и тревите да са сладки като мед за нас. Нека дните и нощите бъдат сладки като мед за нас, нека небесата бъдат сладки като мед за нас. Нека слънцето и млякото на кравите да бъдат сладки като мед за нас.”.
Младоженецът отлива от каничката с мед в три чашки, а от тях отлива във всяка една от чашите на гостите по малко мед, като казва:
„Медът е най-сладкият и най-хубавият! Дано да получавам храна, сладка като този мед и да мога да й се наслаждавам.”.
Церемониално подаряване на крава - в миналото този обичай е бил от изключителна важност, тъй като кравата е била необходима на младото семейство в първите стъпки на техния съвместен живот. Днес бащата на булката подарява на младоженеца символична фигурка на крава, както и пръстен или някакъв друг избран от него подарък. От своя страна, младоженецът подарява на булката бижута и сарита, като по този начин иска да покаже, че е в състояние да обезпечи бъдещия й живот с него и да гарантира, че тя няма да изпитва необходимост от нищо.
Vivaaha - Gath Bandhan е завързването на шаловете на младоженеца и булката, символизиращо вечната им връзка и тяхната вярност. Младоженците се хващат за ръка и молят боговете за благословия.
Mangala Snaanam се нарича обличането на булката в сватбени одежди. По време на този ритуал се изпълняват различни мантри, които да доведат до успешен и хармоничен брак на младото семейство. Когато булката е готова, младоженецът връзва около кръста й тънко въженце, наречено „дарбха” и я води до мястото, където ще се извърши сватбената церемония. Младоженците сядат до свещения огън на ново килимче, като брахманите четат мантри, с които да засилят младостта и красотата на булката. Тези мантри се повтарят от бъдещия съпруг три пъти.
Maangalya Dhaaranam е церемонията, при която женихът поставя сватбената огърлица на врата на своята бъдеща съпруга, като се обръща към нея с думите:
„Това е свещена огърлица! Тя е символ на дългия ни живот. Аз я завързвам на твоята шия с пожеланието да живееш хиляди години!”.
Огърлицата е символ на боговете Шива и Вишну. След поставянето на огърлицата, която показва приемането на съпругата от мъжа й, на пътя на косата й се поставя синдур, което символизира нейния статус на омъжена жена. Сватбената огърлица не е обикновено бижу, всяко нейно мънисто символизира предпазването на семейната двойка от злото и пази живота на мъжа. Тя говори и за по-високия статус на жената в обществото - излизането от дома й и създаване на собствено семейство. Суеверието твърди, че ако огърлицата се загуби или скъса, това ще доведе до нещастие в дома.
Satapadi или Седемте стъпки е една от най-важните части на сватбената церемония. При нея младоженецът и булката правят заедно седем стъпки, като при всяка стъпка пожелават по нещо:
1. Да има винаги храна и здраве в дома и да разделят помежду си радостта и болката;
2. Да си вярват и да бъдат верни един на друг и да останат добри приятели през целия си живот;
3. Да изпълняват задълженията един към друг и към своите роднини;
4. Да приемат със спокойствие нещата от живота, да се стремят към мъдрост и знание;
5. Да бъдат отговорни спрямо своите деца;
6. Да пазят семейното богатство;
7. Да вървят по пътя на Дхарма - Вселенските закони.
Agni Parinaya е онази част от сватбената церемония, при която младоженецът хваща дясната ръка на булката със своята дясна ръка и така обикалят три пъти (в някои области пет пъти) около свещения огън по посока на часовниковата стрелка. Ритуалът символично представя пътя през живота. Първите три обиколки булката върви първа, а младоженецът я следва, а последната обиколка булката следва младоженеца. По време на тези обиколки се пеят свещени химни и се четат свещени мантри. Приема се, че чрез първите три обиколки се търси благословията на боговете и тяхната помощ за това младоженците да бъдат мъдри хора, да бъдат верни един на друг и заедно да се грижат за децата си, а с четвъртата обиколка жената обещава да живее според законите на хиндуизма, да се грижи за своя съпруг, неговото семейство и дома. След обиколката, младоженецът поставя ръката си на главата на булката и я обявява за своя съпруга, като се заклева да бди над нея и да я пази от всяко зло през целия й живот. С това сватбената церемония се счита за завършена, но следват още няколко допълнителни ритуали.
Ashmarohanam - стъпване върху камък, е вид ритуал, при който младоженецът повдига десния крак на жена си и го поставя върху един камък, който се намира от дясната страна на свещения огън.
При поставянето на крака й, той изрича думите:
„Бъди твърда, непоколебима и устойчива като този здрав камък! Имай сила да се възправиш срещу всеки и да защитаваш своето семейство и религия. Бъди толерантна към враговете си и води честни битки с тях, за да защитиш правото си на ръководеща семейното огнище.”.
В някои райони на Индия, съпругът също стъпва върху камъка, като моли жена му да му бъде винаги вярна и да бъде устойчива като камъка, когато заедно с нея се изправя срещу трудностите в живота. Целта на ритуала е да напомни на младоженците да устояват на трудностите в семейния живот така, както камъкът устоява всички стихии.
Laaja Homame церемонията, при която в дланите на булката се поставя ориз, а младоженецът добавя към него по една лъжичка масло, като изпълнява по една мантра от Ведите. Това се повтаря пет пъти. След всяка мантра жената хвърля ориза в огъня като дар за бог Агни, който е свидетел на брака. По време на този ритуал, съпругата се моли за дълъг живот на своя мъж и за брак, изпълнен с хармония и спокойствие. Когато обредът завърши, женихът отвързва от кръста на жена си колана, наречен дарбха, като й обещава да бъде неин постоянен спътник в живота.
Sindhoor Daan (Sindoor Bharan) е церемония, при която младоженецът поставя върху челото и косата на булката червена линия с червен прах, наречен синдур, който преди това предлага три пъти на бог Ганеша и седем пъти на богинята на Земята, като казва:
„О, божества, присъствайки на тази сватбена церемония, погледнете с благосклонност на тази булка и нека с нея живеем винаги заедно! Благословете ни с много наследници!”.
Bidaai е ритуал, свързан със сбогуването на булката с нейните роднини и близки и заминаването й за къщата на младоженеца.
Griha Pravesam се извършва непосредствено след сватбената церемония и е свързан с изпращането на булката от дома на родителите й в този на нейния съпруг. По пътя за дома, младоженецът носи част от свещения огън в глинено гърне, а преди да я изпрати в новия й дом, майката на девойката изрича следните думи:
„Бъди кралица в дома на мъжа си и нека той прославя твоите добродетели. Дръж се по такъв начин, че да спечелиш сърцето на твоята свекърва и да бъдеш обичана от роднините и близките на съпруга ти.”.
При пристигането в дома на младоженеца, булката влиза в него с десния крак, като трябва да каже следните думи:
„Аз влизам в този дом с радостно сърце. Дано да родя деца, които да вървят по пътя на правдата, дано този дом, в който влизам днес, да процъфтява винаги и никога в него да не се чувства недостиг на храна. Нека този дом е известен с това, че хората, живеещи в него имат благородни мисли и много добродетели.”.
Майката на младоженеца посреща своята снаха, като извършва арати и й дава да бутне съд с ориз. Булката стъпва в табла със синдур и оставя стъпките си по пода.
Aashirvaad е получаване на благословия от родителите на младоженеца, които, след като двамата съпрузи докоснат краката им в знак на почит, даряват снаха си с дреха или цветя, като по този начин признават нейното присъединяване към новото й семейство.
Surya Darshan е ритуалът, при който женената двойка поглежда към слънцето и го моли да им даде процъфтяващ и смислен семеен живот. Булката и младоженецът заедно се молят така:
„О, блестящи боже, нека ние с добродетелност да живеем стотици години, да чуваме и говорим стотици години. Нека не зависим от никого. Нека живеем в мъдрост стотици години.”.
Hridya Sparsh - докосване на сърцето е церемония, при която младоженецът докосва сърцето на булката като казва:
„Нека това сърце бъде едно с моето, да тупти като моето при изпълнение на задълженията ми, да бъде едно с ума, мислите и думите ми! Дано богът на сътворението свърже нашите сърца!”.
Същите думи се изричат и от жена му.
Dhruva dhyaanam darshanam е ритуал, с който омъжената двойка се обръща към Полярната звезда, която е сравнително неподвижна, въпреки движението на небесната сфера, като това символизира желанието на младоженците всичко в живота им да бъде хармонично и устойчиво, а те самите да проявят постоянство в изпълнението на обещанията си един към друг. При тази церемония ръката на жениха се поставя на главата на булката, като тя изрича написаното в „Риг Веда”:
„Така, както Арундхати (Зорницата) е свързана със звездата Васешта, така и аз да бъда свързана с моя съпруг.”.
В отговор, съпругът казва:
„Така, както небето е дълготрайно, Земята е дълготрайна, планините са дълготрайни, такова да бъде и присъствието на жена ми в моя дом. Нека винаги се запази любовта й към мен, защото великият бог ни събра. Нека завинаги живее с мен, да ме дарява с деца и щастие стотици години...!”.
Anna Praashan е заключителният ритуал на сватбата, при който двойката дарява на боговете храна, като се цитират различни мантри от Ведите. Онова, което остава от храната за боговете, служи мъжът и жената да се нахранят един друг, като израз на споделена любов и привързаност помежду им.
Последният самскар, който всеки един индиец трябва да спази, е погребалният обичай, наричан Antyeshti.
След смъртта на близък човек, тялото му се поставя на пода, обърнато с краката на юг към земята на мъртвите. Около него се нареждат маслени лампи, които трябва да горят в продължение на три дни. За хиндуистите мъртвото тяло е нечисто и съприкосновението с него е минимално. На третия ден тялото се измива със свещена вода и се облича в нови дрехи - ако починалият е мъж или вдовица, дрехите са бели, ако е омъжена жена с жив съпруг или девойка, се облича в червено или жълто. На челото се поставя свещена пепел, свързана с почитането на бог Шива, а в устата се капват няколко капки вода от Ганг, които да освободят душата на мъртвия. От дясната страна на тялото се поставят листа от свещен босилек - тулси, с цел да бъде помнен човека, който си е отишъл. Носилката се украсява с рози и жасмин, които покриват и цялото тяло. Роднините на починалия носят носилката, до мястото на изгарянето, на раменете си. Местата за издигане на кладата обикновено са покрай бреговете на реки, които се смятат за граница между света на мъртвите и този на живите. Преди погребалната церемония се извършва ритуала „Хома”, при който се благославят девет гърнета с вода и едно глинено гърне, които се използват при запалването на кладата. Този ритуал се извършва на определено място в дома на починалия от специални свещеници и ръководителя на погребалната церемония, който може да бъде по-големия син, малкия син, зет или сродник. На устните на мъртвия се поставя парче злато, като в някои райони на Индия по време на четенето на мантрите, вдовицата ляга на кладата до мъжа си, като един вид символично Сати и остава там, докато по-малкият брат на мъжа й или негов близък роднина не и подадат ръка и не я помолят да се върне при живите. Вдовицата взима парчето злато от устните на своя починал съпруг и се оттегля, като грижата за нея се поема от брата на починалия. В други райони парчето злато се взима от сина на мъртвия и се дава на свещеника, ръководещ погребалния ритуал. Запалването на кладата се извършва само от мъжете - жените не участват в погребалната церемония. Преди да бъде запалена кладата, с тялото около нея се правят три обиколки обратно на часовниковата стрелка, защото се вярва, че след смъртта всичко тръгва обратно. Върху кладата се поставя ориз, дърва, тамян и пречистено масло, като дар за боговете. Ръководителят на шествието слага глинения съд с вода върху лявото си рамо и обикаля около нея, като крие зад гърба си съда с горящи въглени, необходими за запалването на огъня. При всяка обиколка, в глинената кана се правят дупки, за да изтече водата от нея, като се приема, че това е символичното освобождаване на душата от тялото. Когато трите обиколки завършат, глинения съд се строшава в земята, като символично освобождаване на душата от тялото. Ръководителят на церемонията, без да се обръща с лице към мъртвия, подпалва кладата и си тръгва. Обичаят да се изгарят труповете на починалите има за цел чрез огъня и пречистващата сила на бог Агни да се освободи душата на мъртвия от земните й грехове и посредством умилостивяването на боговете чрез даровете, хвърляни в пламъците, да достигне безпрепятствено до небето. Въглените за кладата се вземат от огъня, запален по време на сватбата на починалия и пазен от него през целия му живот, до смъртта. Тези въглени на угасения огън са символ на преходността на човешкото съществуване.
Два дни след изгарянето на тялото, някой член от семейството отива на мястото на кладата, за да събере прахта на мъртвия, която се разпръсква над свещената река Ганг при свещените градове Варанаси, Алхабад или Хардивар. Следва 13 дневен период на траур, през който семейството на починалия няма право да пали огън и да приготвя храна. Изхранването на това семейство се поема от роднините на съпругата или съпруга на починалия или починалата или от техните съседи. През този период се спазват и много различни ограничения, наложени от това, че мъртвото тяло се смята за нечисто, както и тези, които са били в допир с него. Спазването на погребалния обичай е много важно за индийците, защото те вярват, че ако той не се извърши по всички правила, покойният може да се превърне в дух, който да преследва семейството си.
Неделима част от хиндуизма се явява кастовата система на обществото. Според нея хората са групирани в четири основни вида касти (варна) - брахмани (учени, учители, свещеници, мъдреци), кшатрии (войни, управници, крале), вайшии (търговци, земевладелци, притежатели на добитък) и шудри (занаятчии, приложници, наемници и хора на изкуството). Първите три касти са смятани за благородни и представителите им имат право да присъстват на ведическите ритуали, от които кастата на шудрите е изключена. Най-нисшите слоеве в обществото са тези на далитите, които се занимават с най-мръсната работа, като чистенето на тоалетните, улиците, отнасянето на животински трупове, носенето и кремирането на мъртвите. Домовете на далитите се намират извън градовете, защото се смята, че всяко съприкосновение с тях омърсява хората от останалите висши касти.
Освен на четирите основни касти, в миналото хората в Индия са се делели по религиозен, племенен принцип, или в зависимост от работата, която изпълнявали на групи, наречени джати. Името „варна” идва от разграничаването на арийците, от ведическите владетели Даса или неарийците.
За първи път за кастите се споменава в древната книга Ригведа в главата Пуруша Сукта, която разказва за първия човек - великанът Пуруша. Той бил изначалното космическо същество - духът на Вселената, който решил да пожертва себе си в името на сътворението. Когато боговете го принесли в жертва от ума и мислите му се родила луната, от очите му - слънцето, от дъха му - вятърът, от главата му - небесата, от сърцето му - огънят, а от устата му - Агни, богът на огъня и Индра - богът на бурите. Една част от Пуруша останала на небето, а от другата възникнали сезоните, горите, животните, реките, хората и четирите касти. От устата му били сътворени брахманите, от ръцете му - кшатриите, от бедрата - вайшиите, а от стъпалата му - шудрите.
Всяка една каста има своето предназначение в обществото и работа, която трябва да извършва.
Брахманите се считат за най-висшестоящи в социалната стълбица. Те заемат длъжности като учители, свещеници, мъдреци, учени. Наименованието им означава „някой, който познава Бог”, „някой, който познава Ведите”. Те се различават помежду си на базата на наследствеността от знатни предци - готри. Готра се нарича всеки човек, който може да проследи произхода си от определена личност по непрекъсната мъжка линия. Съществуват 9 големи групи готри, които могат да проследят произхода си от известни мъдреци - Канва, Джамададжни, Бхарадваджа, Гаутама, Вашиста, Атриаса, Кашиапа, Аджаста, Коундиниа и две готри, които са наследници на кшатрии, решили да станат брахмани - Митра и Вишвамитра. Съществуват и брахмакшатрии, които имат баща брахман и кшатрия майка. Такава история била историята на Парашурам. Негов баща бил брахманът Джамадажни, който поради грешката на своята майка Сатиаватхи носел енергията на кшатриите, а майка му се наричала Ренука. Един ден в дома им дошъл жестокият и алчен владетел Картавирия. Жената на брахмана го приела с почести и го нагостила, както обичаите повелявали, но Картавирия бил харесал свещената крава на Джамадажни, която можела да изпълнява всички желания и пожелал да я вземе със себе си в двореца. Брахманът му отказал, като разказал на владетеля, че животното може да служи само за нуждите на ашрама и не може да бъде изведено оттам. Жестокият Картавирия не приел увещанията на мъдреца и накарал воините си да отведат животното със сила. По това време Парашурам бил в гората и събирал билки и дървета за свещения огън. Когато се завърнал, баща му разказал за недостойната постъпка на управника на Махишмати и го помолил да върне кравата в светилището. Младежът награбил тежката си брадва, подарена му от бог Шива и огромния си лък, настигнал войската на Картавирия, разгромил я, а самия цар убил.
След години, синът на владетеля на Махишмати решил да отмъсти за баща си и се отправил към ашрама на Джамадажни. Той изненадал мъдреца в момент на медитация и въпреки молбите на жена му Ренука, го убил като отсякъл главата му и я отнесъл със себе си в двореца. При вида на трупа на своя баща и отчаянието на майка си, Парашурам изпаднал в невиждана ярост и обещал да изтреби всички кшатрии. Като лъв нападнал двореца в Махишмати, разбил вратите му, обезглавил стражите, убил принца и цялата му армия, но това не смирило гнева му. Войнът обиколил двадесет и един пъти земята и в своите двадесет и една битки унищожил всички кшатрии, живеещи на нея. Когато изпълнил клетвата си, той се изкъпал в свещената река Сарасвати, за да отмие греховете си и се оттеглил в планината Махендра, където построил свой ашрам, в който, според преданията, живее и до днес като отшелник.
Заради жестокостта си, Парашурам бил отлъчен от всички брахмански общества, ето защо решил да създаде своя брахманска общност. Войнът събрал мъртвите тела, които плували в океана, пречистил ги със свещения огън и ги върнал към живота. Научил тези хора на Ведите, посветил ги в религиозните вярвания, научил ги да боравят с различни оръжия, като създал от тях брахманите, наречени Читпаван (чистите по сърце). Тези брахмани нямали собствена земя и помолили своя създател да измоли място за живеене от господаря на океана. Морският бог отказал да изпълни молбата на Парашурам, който го заплашил, че ще унищожи царството му и се приготвил да призове страшното оръжие на бог Брахма - Брахмастра, което никога не пропускало целта си. Като разбрал какво оръжие се кани да използва срещу него непокорния войн, морският владетел се изплашил, помолил го да му прости и го посъветвал да изпрати една от своите стрели в пространството. Там, където паднала стрелата - край бреговете на Конкан, Прашурам заселил своите брахмани Читпаван, Конканастха и Дайвадния. Една част от брахманите се заели с лечителска дейност и се превърнали във Вайдия брахмани. Те са възприемат като наследници на Дханвантари - богът на аюрведическата медицина, за когото легендите разказват, че се появил от водите на млечния океан, когато боговете и демоните търсели на дъното му нектара на безсмъртието - Амрита.
Докато разбивали водите на океана, за да извадят на повърхността му вълшебната течност, те видели как от вълните излиза красив млад мъж с широки рамена, по които се спускали прекрасни къдрици, а очите му излъчвали светлина. Той бил облечен в яркожълти дрехи, носел обеци от перли и се движел с грацията на хищник. Богът държал в ръцете си лековити треви, раковина, пиявици и съда с Амрита. Щом съзрели съда, демоните се спуснали към него, грабнали го и започнали да се карат кой да пие от него пръв. Виждайки тяхната разправия, Вишну решил да ги измами и се появил пред тях в образа на красива жена, която омаяла демоните, взела нектара на безсмъртието и го дала на боговете, които с негова помощ победили асурите.
Богът на Вселенското равновесие предрекъл, че след време Дханвантари ще се появи отново сред хората, за да ги научи на познанията на аюрведа. Онези брахмани, които се превръщали в лични учители на владетелите и в техни съветници, се наричали раджпурохит. Тяхното име идва от мястото им на живеене - Раджестан, а самите те считат себе си за най-стария брахмански клан, съществувал още от времето на древна Индия. Тези брахмани не само изпълнявали религиозните си задължения, но и участвали активно в управлението и защитата на страната. Те били наставници на членовете на кралските семейства, учители на принцовете, които обучавали да вървят по пътя на правдата, съветвали ги по отношение на икономическите и военни дела. Когато било необходимо, раджпурохитите се включвал и в битките и защитавали дома на кралското семейство. С времето брахманите заживели в близост с раджпутите и приели техните обичаи и начин на живот. Заради честите им участия във военни действия, хората от този клан поддържали тесни контакти с кастата на войните - кшатриите. Раджпурохитите носят свещената нишка около рамото си, като това символизира, че притежателят й е човек с чисти мисли, сърце, думи и дела. Тя показва и поста на брахмана, като духовен наставник на обществото и кралското семейство. Тези свещеници са вегетарианци, най-често говорят специфичните за Раджестан диалекти - раджестани и марвари.
Всички брахмани в различните райони на Индия живеят по принципите, предписани от Ведите, Законите на Ману и Санатана Дхарма - етичен кодекс, който води до просветлението. През живота си те трябва да изпълняват определени задължения - да изучават Ведите, да постъпват по закона на Ведите, да правят жертвоприношение на боговете и да дават милостиня. Тяхно задължение е да учат хората на Ведите, да ги подтикват да се прекланят пред боговете и да се изхранват от дарения. Повечето брахмани са вегетарианци, само малка част от тях включват в менюто си риба. Характерни за тази каста са дългите плитки, символ на притежанието на свещени, тайни познания.
Втората по значимост каста в Индия са кшатриите. Произходът на тяхното име идва от персийските думи xšaθra - сила и xšaθrya - император, владетел. От тази каста в древна Индия обикновено се избирали царете и войните. Основното задължение на кшатриите е да защитават слабите, болните, жените, старците, брахманите, всички онези, които не могат да защитят себе си и ги молят за помощ и да въдворяват ред и мир в обществото. Заради тези задължения хората от кастата на кшатриите се ползват със специални привилегии, като често им се прощават изблиците на гняв, избухливост, отклонението от пътя на Дхарма. Те са единствените от всички касти, които имат правото да наказват другите, когато това е необходимо. Човек, който проявява качества като издръжливост, честолюбие, правдивост, сила и добро владеене на оръжия, се счита за кшатрия независимо, че е израсъл в семейство от друга каста или не е преминал специална военна подготовка. Запазеният цвят на кшатриите и тяхната каста е червеният и той символизира кръвта и саможертвата. Този цвят се свързва и с активността, волята, отстояването на честта, със силата и политическата власт. Дълг на кшатриите е да управляват и да раздават правосъдие. Тяхното мото гласи:
„Бъди винаги честен, всеотдаен и силен. Стой винаги изправен и не се прекланяй пред никого, защото това е единственият начин да покажеш мъжество и достойнство. По-добре да загубиш живота си, отколкото да се предадеш.”.
Повечето легенди свързват кастата на кшатриите с раджпутските кланове, от които произлизат най-смелите и жертвоготовни войни: Суриаванши, Агниванши, Чандраванши, Нагаванши и Бундела.
За Агнивнашите старата легенда разказва, че някога живеел мъдрият брахман Васишиста. Той бил раджпурохит и принадлежал към най-старата династия в Индия - Соларната династия, водеща началото си от бога на слънцето Сурия. Негов ученик бил самият Рама, но брахманът имал още много ученици, защото бил основал школата Гурукула, която се намирала по бреговете на река Беас. Васишиста бил миролюбив, интелигентен и отдаден на знанието човек. След изтребването на кшатриите от Парашурам, земята останала без защитници, тогава мъдрият брахман Васишиста организирал огнен ритуал - Яджиа, с който да измоли от боговете защитата на правдата на земята. Боговете чули молбата на брахмана и от огнените пламъци на жертвения огън се появил първият раджпутски войн от клана на Агниваншите.
За клана Бундела, който принадлежал към Чандраваншиге или Лунната династия, съществува преданието, че те се появили от няколко капки жертвена кръв, откъдето идва и името им - Бундела: „Някой, който принася в жертва кръвта си” или „капка кръв, принесена в жертва в името на честта”.
Някога махараджа Хемкаран бил изгонен от царството си от своя брат. Отчаян, той поискал да принесе живота си в жертва на планинската богиня Виндиявасини Бхавани, която почитал, но щом извадил меча и го издигнал над главата си, богинята отклонила ръката му. Хемкаран само леко се наранил, една капка от неговата кръв паднала на земята и по чудо се превърнала в малко дете. Това дете било отгледано от Виндиявасини и станало родоначалник на рода Бундела.
Този раджпутски клан се отличавал със своята жестокост, яростност в битките, лоялност, жертвоготовност, изключителни военни умения и стремеж към познание. Техният произход се свързва с легендата за война Еклавия заради факта, че в боравенето с лък те никога не използвали своя палец. Според Махабхарата, Еклавия бил принц от дравитското племе Нишадха, което се смятало за низша каста, поради смесения произход на хората от този клан. Той живеел близо до ашрама на мъдреца Дрона, който обучавал в различни бойни умения синовете на владетеля Панду. Момчето мечтаело да усвои стрелбата с лък и помолило мъдрия човек да стане негов учител, но той му отказал. Тогава Еклавия направил глинена статуйка на учителя Дрона, която да го предпазва от злото, поставил я пред своята къща в гората и започнал сам да тренира с лъка. Всеки ден той поднасял свежи цветя и плодове пред изображението на мъдреца и упорито тренирал. Ден след ден, уменията на момчето достигали все по-голямо съвършенство, докато накрая то не се превърнало в по-добър стрелец от любимия ученик на отшелника - Арджуна. Един следобед, Ачария Дрона и Арджуна минавали покрай дома на Еклавия, когато някакво куче се разлаяло, нарушило покоя на хората от селото и не давало на мъдреца да продължи по пътя си. Ядосано на животното, момчето изскочило на вратата и изстреляло седем стрели, които до една попаднали в устата на кучето, без да го наранят на друго място. Ачария бил впечатлен от блестящите умения на дългокосия, облечен в черно младеж, ето защо се приближил и го запитал кой е неговият учител. Еклавия отговорил, че е ученик на Дрона, чиято статуя боготворял. На мъдрия отшелник не оставало нищо друго, освен да признае, че упоритият млад човек е най-добрия стрелец на земята. Ачариия обаче нямал желание това неизвестно никому момче да засенчи славата на Арджуна, сина на владетеля. След дълъг размисъл, браминът решил да използва хитрост, за да отстрани младежа. Той обещал на Еклавия, че ще го приеме за свой ученик, ако той според законите на страната му даде онова, което поиска от него. Зарадван от това, че най-после ще постигне своята мечта, принцът от клана Нишадха се съгласил да изпълни желанието на Дрона, който, за изненада и ужас на всички, пожелал момчето да отреже своя палец. За един стрелец загубата на палеца на дясната ръка била равносилна на смърт, защото той никога повече нямало да може да опъне лъка, но, изпълнен с уважение към мъдрия учител, без да подозира за неговия коварен план, Еклавия взел ножа, отрязал пръста си и го положил в краката на Дрона. От този ден нататък, неговата лоялност, жертвоготовност и достойнство се превърнали в основни принципи за раджпутските войни от клана Бундела.
Нагиваншите са най-древният клан на кшатриите, съществувал в антична Индия. Тяхното име идва от боготворенето на змията като техен тотем. В хиндуизма нагите са големи змии - дракони, които са пазители на реките, кладенците, моретата и изворите, съкровищата. Те са носители на дъжда и плодородието, но в някои случаи и на болестите и бедствията, когато хората се отнасят зле към тях. Богът на Вселенския океан, водите и небето - Варуна се възприема като господар на нагите. При будизма нагите са символ на мъдростта.
Символ на кшатриите са два кръстосани меча и щит. Най-уважаваните от тях са раджпутските войни, известни със своята непреклонност, безстрашност, чувство за достойнство, дълг и техниките си на водене на битки.
Третата каста в кастовата система са вайшиите. Тя е съставена от търговци, земеделци, притежателите на добитък и занаятчиите. Запазеният цвят за тази каста е жълтият, който символизира търговския нюх, сделките, контактите. Основните задължения на вайшиите е да бъдат търговци, земеделци и кредитори. Те, както и кшатриите, се считат за „два пъти родени”, защото само на тях и на брахманите е разрешено да изучават Ведите и да живеят по предписанията им, както и да изпълняват посочените от тези свещени книги ритуали. Тази каста, както и останалите две преди нея, се счита за арийска.
Към последната каста в кастовата система принадлежат шудрите. Тази каста обхваща по-голяма част от селското население на Индия и благодарение на неговата многобройност, представителите на кастата играят голяма роля в решаването на социалните и политически проблеми на страната. Представителите на тази каста 0 грънчари, ковачи, винари, тъкачи, производители на масло, каменоделци, трябва да предоставят услугите си на представителите на висшестоящите касти. Тези услуги не се заплащат с пари, а в натура.
Най-онеправдани в социално отношение са „недокосваемите” или далитите. Те произлизат от онези племена, които не били включени в завоюваните от арийците общности и се смятат за нечисти. Техните домове се намират извън селищата и градовете. Далитите се задължават да извършват най-унизителната и мръсна работа, която се приема за несвойствена и омърсяваща висшите касти. Те пренасят труповете на мъртвите животни, работят в кланиците, метат улиците, почистват тоалетните, перат дрехи и обработват кожа. На далитите се забранява да посещават училищата, храмовете и местата, които посещават хората от по-висшите касти. Забранява им се да взимат вода от кладенците, от които взимат другите хора и биват принудени да се отдръпнат, когато минава някой човек от каста, за да не падне сянката им върху него. Въпреки всички ограничения, някои далити успяват да получат добро образование и да се издигнат до високи постове в управлението, като Кочерил Нараиянан, който става десетият президент на Индия или Майавати, заемаща поста министър на щата Утар Прадеш.
Най-известното произведение в хиндуизма, определящо правилата на живот в обществото, е „Манусмрити (मनुस्मृति)” или „Манава Дхарма састра”. Една стара легенда разказва, че Ману бил добър и мъдър и живял в дълбините на джунглата. Веднъж той седял на бреговете на река Черини, когато до слуха му достигнали думите на една малка рибка:
„О, Ману, Аз съм една беззащитна, малка рибка, която се страхува да не бъде изядена от големите риби. Моля те, спаси ме и се грижи за мене и един ден аз ще ти се отплатя за това.”.
Изпълнен със състрадание, мъдрецът взел малката рибка, чието тяло било хлъзгаво и блестяло като Луната и я пуснал в едно глинено гърне с вода. В продължение на няколко години, той се грижел за нея като за собствено дете.
Един ден рибката отново се обърнала към Ману с думите:
„О, Ману, този съд е твърде малък за мене! Намери ми нов дом!”.
Тогава Ману занесъл рибката в един голям басейн, където тя продължила да расте, докато станала толкова голяма, че и басейнът й отеснял. Скоро тя помолила Ману да я пусне в река Ганг, където да плува на воля. След известно време, реката също отесняла на вълшебната рибка и тя помолила мъдреца да я отнесе в океана. Когато той я пуснал там, тя му благодарила, като се обърнала към него така:
„О, добри ми приятелю, ти се грижи за мен толкова дълго време, а сега чуй какво ще ти кажа! Скоро Земята ще бъде погълната от страшен потоп, който ще унищожи всичко. Направи си здрав кораб и вземи на борда му едно голямо въже, както и седемте мъдреци, живеещи на Земята от нейното сътворение, а също така семенца от всяко нещо в този свят. Щом времето настъпи, аз ще дойда при тебе, а на главата ми ще видиш един рог. Не забравяй думите ми, Ману, защото без мене няма да можеш да се спасиш от потопа!”.
Мъдрецът построил голям дървен кораб, както му било казано и в него приютил седемте мъдреци и семена от всяко нещо на Земята. Дълги дни този кораб плувал сред бурния океан, докато не се появила рибата и Ману не завързал единия край на въжето за рога на главата й. Вълшебното животно теглело кораба и му помагало да не потъне сред бурните води на океана, като накрая го докарало до високите върхове на Хималаите. Тогава мъдрецът завързал своя кораб за най-високия връх, а рибата проговорила:
„О, мъдрецо, аз съм създателят на Вселената и приех образа на риба, за да те спася от потопа. С моите помощ и благословия, ти ще бъдеш човекът, който ще насели с нов живот Земята.”.
Като казал това, Матсия - аватарът на Вишну, изчезнал, а Ману се превърнал в родоначалника на новата човешка раса. Неговите закони се смятат за думите на създателя на Вселената - Брахма, превърнати в послания до хората. Тези закони са събрани в дванадесет глави, включващи закони за социалното устройство, семейните отношения, имуществените отношения, престъпленията и наказанията.
Първата глава описва сътворението на Вселената и произхода на кастите. Втората се спира върху правилата на живот по време на обучението на човека, а третата и четвъртата разясняват правилата на семейния живот. Петата глава дава представа за правилата на живот на отшелниците, докато седмата е наставление за задълженията на царя. Осмата глава засяга съдебната система и юридическата практика, а деветата и десетата глави са посветени на престъпленията и съответстващите им наказания, както и задълженията на представителите на различните касти. В единадесетата глава се разглеждат различните обети и формите на покаяние, практикувани при пречистването от различни грехове. Дванадесетата глава дава представа за последствията след смъртта от неправилно живяния живот.
Според хиндуизма, човешкият живот се разделя на няколко степени, наречени Ашрама. Първият стадий е Брахмачария - ученически живот, който продължава от 5 до 24 годишна възраст. Според древните традиции, детето трябва да живее в семейството, докато не навърши пет годинки. След тази възраст то се изпраща в дома на своя учител - гуру, наречен Гурукул. Там то се учи на философия, логика, самодисциплина, различни науки, писане и най-вече да живее по правилата на универсалния Вселенски закон - Дхарма. Ритуалът, който се извършва при навлизането в този житейски период, се нарича Упанаиана или получаване на свещената нишка, символизираща връзката на учителя с ученика и стремежа към познание.
Следващият житейски етап носи името Грихастха - семеен живот. Този етап продължава от 24 до 49 години. Тове времето, през което човек се наслаждава на живота със своето семейство, изпълнява задълженията си към него и обществото и постига някакъв напредък в кариерата си. През този период, личността се стреми да осъществи четирите житейски принципа: Дхарма - пътят на правдата и хармонията, Артха - материалното благополучие, Кама - удоволствието, насладата, Мокша - духовното съвършенство и освобождение. При началото на Грихастха се провежда ритуала Самавартана, отбелязващ завършването на периода на обучение и навлизането в социалния живот, по-късно и сватбения ритуал.
Третият етап от човешкия живот се нарича Ванапрастха: 50-74 години. След изпълнението на дълга към семейството, личността може да се оттегли от семейните задължения, да споделя свободно мъдростта си с останалите и да се подготвя за преминаването към последния житейски стадий - Санниаса: 75-100 години.
През последния стадий започва оттеглянето на човека от света и посвещаването на различни практики за душевно пречистване, от колелото на прераждането и постигането на Мокша - духовно просветление, покой и отърсване от материалното.
В стадиите Ванапрастха и Санниаса много хора се обръщат към начина на живот, свързан с духовното усъвършенстване и аскетичния живот.
В хиндуизма, както младите хора, така и възрастните могат да посветят живота си на монашеството. Тези монаси са наричани свами или садху и се ползват с изключително уважение от страна на обществото в Индия. Те живеят в манастири или са скитащи монаси, които за своето изхранване се уповават единствено на милостта на Бога. Всеки индиец смята за изключително благородна постъпка възможността да помогне на някой садху или да извърши някаква услуга за него. От своя страна, свещениците садху се стремят да се отнасят със състрадание, разбиране и уважение към всеки човек - богат или беден, престъпник или добродетелен.
На санскрит садху означава добродетелен човек. Този термин се използва за онези хора, които предпочитат отричането от света и посвещават себе си на духовното освобождаване - Мокша. Те често са наричани баба, което означава баща, дядо, като към названието се прибавя частицата за показване на уважение - джи: бабаджи. В съвременна Индия, хората се отнасят с преклонение и уважение към садху - свещениците, заради тяхната святост, но и се страхуват от техните проклятия. Животът на тези свети хора не е лек, защото, ставайки свещеници, те се считат мъртви за света (светския живот), като граждани на Индия и мъртви за себе си. Те преминават през специален ритуал, който символизира собственото им погребение, като след това намират учител гуру, който следват и на който служат дълги години, като по този начин усвояват необходимите за тях знание и мъдрост. Учителят се уважава и почита, както се почитат боговете. В края на периода на обучение, той дава на своя следовател ново име, приобщавайки го към обществото на садху свещениците. Денят на тези свещенослужители започва с ритуално изкъпване във водите на Ганг или друга свещена река, след което те се събират за молитви около свещения огън. В малките градчета и села, садху дават съвети на жителите в различни области от техния живот, разрешават семейните спорове и тези между отделни членове на обществото, дават своята благословия на сватбите и са възприемани като символ на просветлението и истинските човешки ценности. Едни от тези свещеници са аскети и отшелници и живеят в отдалечени планински райони и пещери, а други в обединения - братства. Съществуват и садху, които са учители на един или няколко ученици, занимават се с лечителство или подобно на агхори - садху, живеят в гробищата и възприемат духовете на починалите за своя компания. Нага - садху пък са известни с намазаното си с пепел тяло и коса, навита на масури, както и с крайните си аскетични практики, като седене на един крак с години, държане на едната ръка над главата, седенето в люлка, без да се докосва земята или заравянето за дълго време в земята. Повечето от тях обитават пещери в Хималаите и могат да се видят само на Кумбх Мела, когато идват да се изкъпят в свещените води на Ганг. Нага-садху са поклонници на Шива и, подобно на него, носят тризъбци. Те са изключително войнствени и някои от тях притежават саби или други оръжия и са готови да отстояват дори със сила своите убеждения. Поради тази причина, те са наречени аскетите - войни. Дори при най-суровите климатични условия, представителите на това течение в аскетизма не носят дрехи, телата им са покрити единствено с дълги гердани от изсушени плодове на рудракша - символ на бог Шива (дървото било създадено от сълзата на бога), на мъдростта и пречистващата сила, възвисяваща ума и душата.
На всеки три години в определено свещено място, където се смята, че са паднали капките от свещения нектар на боговете - амрита, се провежда фестивала Кумбх Мела, в който участват множество садху, дошли на поклонение в тези свещени места.
Кравата в Индия, както и змията и маймуната се считат за свещени животни. Кравата е превъплъщение на майката на боговете Адити, свещения бик на Шива - Нанди и майката - Земя, която дава всичко необходимо за живота, но не иска нищо в замяна. Млякото, маслото и изварата се използват като дар за безсмъртните по времена религиозните церемонии. Кравата се разхожда свободно по улиците и се вярва, че ако бъде нахранена, ще благослови онзи, който и е дал храна.
От своя страна маймуната е символ на приятеля на Рама и предводителя на ванарите - Хануман, който помага на владетеля на Айодия да освободи съпругата си Сита от злия демон Равана, а змиите са първообраз на свещените змии Наги и на змията, крепяща вселената - Шеша.
Почитането на свещеното растение тулси (босилек) е много характерна черта на религиозните вярвания на индийците. Приема се, че то носи физически и душевен баланс, добро здраве и дълъг живот. Тъй като подобрява паметта, то се използва и като символ на спомена за някой. Според древните вярвания, богът - създател на Вселената - Брахма, живее сред неговите листа, Вишну обитава стеблото му, Шива неговите цветове, а свещената река Ганг тече между корените му. Растението се отглежда във всеки дом и за него се полагат специални грижи като му се прекланят, подобно на боговете. Обикновено то се засажда върху висока каменна структура, която се издига в двора на къщата и около него се подреждат запалени маслени лампички. Отглеждането му довежда до достигането на Мокша или освобождаване от кръга на прераждането, защото босилекът е въплъщение на боговете във формата на растение.
За него съществуват няколко легенди и една от тях е, че някога богинята на богатството - Лакшми, богинята на мъдростта и изкуствата - Сарасвати и богинята на свещената река - Ганг, били съпруги на бог Вишну. Той обичал всички по равно, но веднъж богините се скарали за неговите чувства и Сарасвати проклела Лакшми да се прероди като растението тулси и да заживее на земята. Така богинята на богатството се превърнала в растението босилек.
Според друга история, красивата девойка Вринда били омъжена за демона Джалантхар, който често воювал с боговете. Заради предаността й към нейния съпруг и постоянните молитви, които отправяла към Вишну за неговото здраве, демонът не можел да бъде победен от никой, дори от безсмъртните обитатели на небето. За да извоюват победа над него, те помолили богът на вселенското равновесие да им помогне. Вишну приел образа на Джалантхар и в негово отсъствие заживял с Вринда, която мислела, че богът е нейният съпруг. Така връзката й с демона Джалантхар била прекъсната и той станал уязвим за гнева на боговете. След неговата смърт, девойката научила за измамата на бога на Вселенското равновесие и проклела Вишну да се превърне в черен камък - шалаграм, а по-късно да приеме образа на Рама и демона Равана да открадне жена му и така да го раздели от нея. Вринда изгоряла на кладата, заедно с мъртвия си съпруг. В знак на преклонение пред нейната вярност и любов, Вишну превърнал душата й в нежното растение тулси, което щяло да бъде почитано от хората.
На растението е посветен специален празник - Tulsi Vivah или сватбата на Тулси с Вишну или с неговия аватар Кришна. Това събитие бележи края на дъждовния сезон и началото на периода, в който се организират повечето хиндуистки сватби.
Всяко листенце на растението се счита за свято, дори пръстта около него. Вярва се, че ако на погребалната клада се сложи клонче от тулси, душата на починалия ще бъде спасена от кръга на прераждане и ще заживее щастливо в двореца на Вишну - Вайкунта. Вода, примесена с тулси, се дава на умиращия, за да може неговата душа да достигне по-бързо до небето. Забранява се рязането на клончетата на растението и поливането му с мръсна вода. Намаляването на разклоненията може да се извършва само от мъже в светлата част на деня, като преди това се провежда молитва, с която се иска прошка от тулси.
Заради голямата численост на хората, които го изповядват, хиндуизмът заема трето място след християнството и исляма, като последователите му в различни точки на земното кълбо превишават по брой привържениците на будизма. Поради своето широко разпространение извън границите на Индия, той претендира за статуса на световна религия.