Холи - радостта от цветовете на пролетта

Холи е древен индийски празник, свързан с настъпването на пролетта. Неговото име означава „изгарям” и за първи път е споменат в античните текстове „Jaimini's Purvamimamsa-Sutras” и „Kathaka-Grhya-Sutras”. В каменен надпис от 300 г. пр. Хр., намерен в Рамгарх, се говори за фестивал с име Холикотсав. На гравюри на храм в Хампи са изобразени хора, празнуващи Холи.
В началото Холи се е появил като специален ритуал, с който на ново омъжилите се девойки се е пожелавало щастие и благополучие в дома, където отиват. С течение на времето фестивалът се превръща в празник на плодородието и пролетта. Той е и освобождаване от социалните норми и утвърждаване на равенството между хората, защото се празнува от всички, независимо от мястото, което заемат в обществото или към коя раса принадлежат.
Съществува традиция, на този ден дори враговете да спрат да водят война и да си подадат ръце като приятели, а делението на бедни и богати да бъде забравено. Културното значение на фестивала се състои в поучителния характер на легендите, свързани с него, които утвърждават победата на доброто над злото и създават увереност в силата на вярата, защото за истински преданите на боговете, безсмъртните се отплащат като се превръщат в техни закрилници. Разказите, предназначени за Холи, учат читателите и слушателите да вървят по пътя на добродетелта, да бъдат честни, прями и състрадателни и да се борят със злото в живота.
От биологична гледна точка, обикалянето на огньовете и почистването на домовете по време на празника помага за унищожаването на мръсотията и микробите, а замерянето с цветни прахчета укрепва йоните в организма и съдейства за неговото възстановяване след зимния период, както и за подобряване на психологичната нагласа на хората.

С фестивала на цветовете са свързани няколко легенди. Една от тях е тази за бога на любовта Камадева. След смъртта на любимата си съпруга Сати, богът на сътворението и разрушението Шива се оттеглил в Хималаите и заживял там като отшелник. С неговото отсъствие сред боговете, баланса в света се нарушил и това било използвано от демона Таракасура. Той се престорил на смирен и измолил от Брахма две неща: първото било да го направи най-силния, а второто - да умре само от ръката на сина на Шива. Когато желанията му се сбъднали, Таракасура показал истинската си същност и надвил всички божества и човешки царе като, започнал да властва над небето и земята. Ужасени, великите богове се събрали и след дълъг размисъл, решили да направят така, че да прекратят отшелничеството на Шива, който единствен можел да им помогне, за да не се разруши света. Те изпратили в пещерата му красивата Парвати, дъщеря на планинския бог Химаван. Всеки ден тя идвала при бога на сътворението и разрушението, помитала дома му и поставяла свежи цветя в краката му, но той дори не отварял очи да я погледне. За да привлече вниманието му, девойката започнала да спазва строг пост, като ядяла само свежи листа. Годините минавали, а упоритият Шива все така отказвал да обърне внимание на Парвати. Отчаяна, дъщерята на планинския бог престанала да се храни и да пие вода, а красивото й тяло повяхвало с всеки изминат ден. Виждайки страданието й, нейният баща Химаван отишъл при медитиращия бог и сърдито му казал:
„Не виждаш ли какво причиняваш на дъщеря ми? Всичко, което тя иска от живота, е да се ожени за теб, но ти дори не я поглеждаш! Щом не я искаш за жена, поне отвори очи и поговори с нея. Ако не го направиш, тя ще умре”.
Шива чул всичко, което бащата на девойката му казал, но така и не му дал отговор. Тогава Химаван се обърнал за помощ към Брахма, който изпратил бога на любовта Кама да смекчи сърцето на бога на сътворението и разрушението. Когато достигнал пещерата на Шива, богът на любовта превърнал местността около нея в прекрасна пролетна градина, а самият той приел формата на уханен южен вятър, разсеял пазителя Нандин и обгърнал с нежен повей медитиращия бог. Преди Шива да усети какво става, Кама опънал тетивата на лъка и пронизал сърцето му със стрелата си, намазана с масло от жасмин.
Разярен, че нарушават уединението му, богът на разрушението и сътворението отворил трето си око и изпепелил Камадева. Последиците от действието му били повече от ужасяващи, защото в мига, когато богът на любовта се превърнал в купчина пепел, обичта изчезнала от света и земята станала неплодородна. Като видяла какво станало със съпруга й, жената на Камадева заплакала и се обърнала към Шива с думите:
„Ти ме направи вдовица, Шива! Ние със съпруга ми дойдохме тук, за да свършим работата на боговете, а сега аз съм вдовица! Какво нещастие за мен да остана сама толкова млада! Ние събудихме любовта в живите създания, за да просъществуват в този свят, а сега ти направи това ужасно нещо!”.
Трогнат от сълзите и думите на Рати, отшелникът - бог я попитал защо Кама изпратил по него стрелите си, а тя му отговорила, че съпругът й просто искал да накара Шива да се ожени за Парвати. Като чул това, страшният бог възкликнал:
„Защо не ми казахте за това? Ако трябва да се оженя, за да имам син, който да спаси света от демона Таракасура, с удоволствие бил приел Парвати за моя жена, но ако ми се налагаше да се оженя за нея заради любовта й, този брак нямаше да бъде успешен”.
След като го убедила да изпълни волята на боговете, Рати го замолила да върне съпруга й. Като отговор на молбите й, Шива отвърнал:
„Ще върна Кама, но той няма да има материално тяло. Всеки един ще се подчинява на силата на любовта, но никой няма да може да го вижда. Той ще бъде най-силния от всичките богове и ще държи в подчинение всеки, но въпреки всичко ще си остане само един безплътен дух.”.
С Холи е свързан и разказът за жената чудовище - Дхундхи, която обичала да яде невинни деца. Тя била измолила от Шива няколко дара, правещи я почти неуязвима. Човекоядката не можела да умре от ръката на бог или смъртен, нито от жега, нито от студ, нито от дъжд.
Виждайки злината й, богът на сътворението и разрушението поискал да поправи грешката си, като проклел Дхундхи да бъде победена от момчета, които празнуват. Притеснен за случващото се в царството му, владетелят на Рагху събрал жреците и ги помолил да намерят начин човекоядката да бъде прогонена от земите му. След дълго съвещание помежду си, свещениците казали на царя, в месец Пхалгуна, когато се празнува Холи и започва пролетта, момчета с дървени пръчки да излязат от домовете си, да издигнат купчина от дърва и треви, рецитирайки мантри. После да я запалят огъня да го обиколят три пъти, като вдигат силен шум и пляскат с ръце. Така те ще могат да унищожат жената - чудовище.
Царят послушал жреците и изпълнил онова, което му казали, а момчетата не само се веселили около огъня, вдигайки невъобразим шум, но и подгонили човекоядката, като сипели обиди по нея. Така те принудили Дхундхи да напусне завинаги земите на Рагху.
Разновидност на приказката за жената - демон е преданието за жената - змия Потана и малкия Кришна. Демонът Канса искал да убие Кришна, защото му било предсказано, че ще загине от ръката му. Той изпратил змията, чието име било Потана, да убие детето. Тя приела образа на млада и красива девойка и дошла в Гокул. Нейната красота накарала овчарите да я приемат като богинята Лакшми. Очарована от красивото лице на Потана, приемната майка на Кришна й позволила да вземе детето в скута си и да го накърми. Тя се опитала да го отрови, като намазала гърдите си с отровната билка мандана. Кришна разбрал намеренията й и заедно с млякото изсмукал от нея и нейния живот. Когато бил вече голямо момче, Кришна спасил жителите на Гокул от страшната змия Калия, която години наред тормозела невинните хора от градчето. Тази огромна отровна змия с много глави живеела в езерото в Гокул и не давала на кравите да пият от неговата вода.
Един ден Кришна решил да се разправи с нея и скочил във водите на езерото. Започнала ожесточена битка, а повърхността на водата се обагрила в кръв. Приятелите на бога помислили, че той е мъртъв и се затичали да повикат родителите му. Когато всички се върнали при езерото, с учудване видели как водите му се разтварят, а от тях изплувала Калия, върху гърба, на която Кришна танцувал танца на своята победа. По негова заповед, страшната змия напуснала завинаги Гокул и повече никога не се завърнала там.
Замерянето с цветни прахчета, мазането на лицата на любимите хора с тях като израз на обич и преданост и поливането с оцветена в различни цветове вода водят началото си от прекрасната легенда за любовта между Радха и Кришна.
Радха била дъщеря на Врибхану и Киртикумари, които били преродените цар Сучандра и царица Калавати. В миналото те направили голямо жертвоприношение, с което измолили от боговете богинята на богатството Лакшми да се прероди като тяхна дъщеря. Когато Радха се родила, вестителят на боговете Нарад дошъл при баща й Врибхану и му казал, че дъщеря му не е обикновено момиче, а е надарена с божествена същност. Всеки дом, в който тя стъпи, ще бъде благословен от боговете, защото на нея й е съдено да бъде богиня. Родителите на Радха я отгледали с много нежност и любов. Веднъж по време на фестивала Холи, баща й Врибхану отишъл в Гокул, за да се види със свой приятел - Нандрай и взел със себе си момичето. В дома на Нандрай, Радха за пръв път срещнала Кришна. От този момент нататък, те били неразделни. Заедно играели край реката, пасели овцете, пеели и танцували и мечтаели да останат завинаги заедно. Колко много Кришна обичал своята любима, разказва приказката, според която веднъж жените на бога, които ревнували заради привързаността на техния съпруг към Радха, за да я накарат да страда, й изпратили котле с вряло мляко. Една от съпругите й казала, че самият Кришна им заръчал да й кажат да изпие млякото. Като чула желанието на човека, когото обичала, девойката взела котлето и изпила врялото мляко. Когато се върнали в къщи, ревнивите жени заварили богът да се превива от страшни болки, защото всичко, което наранявало Радха, наранявало и него. За да не страда любимата му жена, той бил поел върху себе си цялата й мъка. Така горещото мляко не наранило Радха, защото Кришна, отнемайки болката й, я стоварил върху себе си. От своя страна Радха проявила същата преданост към Кришна. Веднъж, когато той бил много болен, един мъдрец му казал, че ще оздравее, ако някой му донесе водата на чистото преклонение към него - Чаранаамрит. Всички пастирки били помолени да донесат от водата, с която са умили краката на Кришна, но никоя от тях не се осмелявала да направи това, за да не обиди бога, или за да не разбере той, че те се съмняват дали чувството им на почит към него е достатъчно силно. Единствено неговата любима донесла Чаранаамрит и предложила на Кришна да вземе, колкото иска от него. Тя не се страхувала от нищо, дори от това, че няма да може да се ожени за него заради тази постъпка. Девойката обичала толкова много бога, че забравила за себе си, за наказанието, което я очаква заради поднасянето на водата, за бъдещето пред нея, за самотата и единственото й желание било болките на Кришна да спрат, а болестта му да си отиде.
Веднъж Кришна се оплакал на майка си Яшода, че заради своето раждане в една бурна, непрогледна нощ, той има тъмен цвят на лицето, а неговата любима Радха е толкова бяла. Яшода го посъветвала да вземе каквито цветове си поиска и да намаже с тях момичето. Пакостливият бог я послушал и намазал лицето на Радха с цветен прах, така че тя заприличала на него.
От този ден нататък, останал обичаят по време на Холи празнуващите да се замерят с различни по вид цветни прахчета, като символ на равенството и обичта между хората.
Дни преди началото на фестивала на цветовете, започва събирането на дърва за огъня, наречен Холика. В навечерието на Холи се изпълнява ритуала „Holika Dahan”, при който статуйка на Холика, сестра на демона Хираниакашиап, опитала се да убие неговия син Прахлад, се поставя върху голяма клада и се изгаря, с цел да се унищожи злото. Началото на тази традиция се поставя от разказа за живота на демона Хираниакашиап. Много отдавна, двама полубогове - Джая и Виджая, пазели вратите на двореца Вайкунта, принадлежащ на бога на Вселенското равновесие - Вишну. Един ден четиримата синове на бог Брахма, създадени от неговия ум, поискали да посетят Вишну. Заради това, че били малки на възраст, те били сътворени да приличат на деца. Двамата полубогове, пазители на портата, не поискали да ги пуснат, защото се усъмнили във вида им и не разбрали, че всъщност те са велики брамини. Започнали да ги бутат с дървените си бастуни като им казвали, че бога на равновесието на Вселената си почива и не може да ги приеме. Тогава синовете на Брахма се разсърдили от отношението към тях и казали:
„Вашето назначение като пазачи на тези свещени врати се дължи на вярната ви служба към Вишну, но за нас вие сте недостойни за това. Вие дори не знаете, че богът няма врагове, от които да се пази. Всички хора могат свободно да се срещнат с него, когато поискат. Вашето поведение към нас доказва душевното ви несъвършенство. Ние не можем да ви накажем сурово заради службата ви при Вишну, но и няма да позволим да останете без наказание. Проклинаме ви да бъдете изгонени от двореца Вайкунта и да се преродите като обикновени смъртни, принадлежащи към презряна раса, водена от гнева, завистта и похотта.”.
Чувайки разправията пред вратите на своя дворец, богът на сътворението на Вселената излязъл да види какво става, а Джая и Виджая го замолили да премахне от тях проклятието на синовете на Брахма. Вишну отговорил, че не е по силите му да направи това, но предлага на двамата си верни стражи два варианта - първият от тях бил да се преродят седем пъти на земята като предани на него служители, а втория - да се преродят три пъти като негови врагове. След тези прераждания те отново могат да му служат, както преди, като пазят портите на Вайкунта. Джая и Виджая не можели да си представят да живеят седем прераждания далече от Вишну и затова избрали втория вариант. В първото си прераждане те били асурите Хираниякашипу и Хираниакша, във второто си прераждане били демонът Равана и неговия брат - ракшасата Кумбхакарна, а в трето си прераждане Джая и Виджая били кралят на Каруша - Дантавакра и братовчед и враг на Кришна - Шишупала, който бил и принц на Чеди. Демонът Хираниакша измолил от Брахма дарът на безсмъртието, но когато го получил станал толкова зъл, че от него се страхували не само хората, но и боговете. Един ден той нарамил тежкия си боздуган и подгонил с него безсмъртните обитатели на небесното царство. Изплашени от яростта му, те се изпокрили. Като не могъл да намери с кой да се бие, демонът надал страшен вой, сграбчил Земята и я завлякъл със себе си на дъното на Вселенския океан. Там Хираниакша живял дълги години, като тероризирал всички подводни същества. Варуна - богът на водите и небето не могъл да изтърпи поведението на демона и възкликнал:
„Не мога повече да се боря с тебе. Ако искаш достоен противник за битка, то аз мисля, че бог Вишну е единственият, който може да се мери по сила с теб. Той ще смири твоята гордост, а ти ще се озовеш повален на бойното поле, обграден от кучета.”.
Като не разбрал подигравката, скрита зад думите на Варуна, демонът се втурнал да търси Вишну. Когато го намерил, богът на равновесието на Вселената приел образа на глигана Вараха и убил Хираниакша. После извадил с бивните си Земята и я поставил на предишното й място.

След смъртта на своя брат, демонът Хираниакашипу решил да отмъсти на бога на равновесието на Вселената, като го убие. За целта той измолил от Брахма да му дари безсмъртие, като се обърнал към него с думите:
„О, господарю мой, дарителю на благослови и направи така, че нито едно от твоите творения да не може да ме убие. Нека не мога да загина на нито едно място, където отида - нито на небето, нито на земята, нито през деня, нито през нощта. Никое животно, човек, живо или неживо същество, бог или полубог, демон или змия да не могат да ме убият. Дай ми победа на бойното поле, така че нито един враг да не може да ме победи. Дари ме с всички мистични сили, които да не ме напускат никога!”.
Демонът имал син - Прахлада, който почитал Вишну, а това дразнело Хираниакашипу, защото богът убил неговия брат Хираниакша. Като не могъл да накара Прахлада да се откаже от своето преклонение пред Вишну, Хираниакашипу няколко пъти се опитал да го убие, но благодарение на защитата на безсмъртния си покровител момчето винаги оцелявало като по чудо. Тогава демонът помолил сестра си Холика, която била надарена от боговете да върви през огън, без да се запали, да въведе сина му сред огнените пламъци на запалена клада и да го остави да изгори. Сестрата на Хираниакашипу, водена от злото си сърце, изпълнила молбата на брат си, хванала Прахлада за ръка и влязла с него в пламъците, забравяйки, че дарбата й я пази само, когато е сама сред огъня. През цялото време момчето изричало молитви към бога на равновесието на Вселената, който и този път го спасил от смъртта, а Холика била изпепелена и така платила за злината си.
Скоро след тази случка, демонът извикал сина си и с надеждата да го отклони от религиозните му убеждения, го запитал:
„Прахлада, ти винаги говориш за Вишну като за същество, стоящо над всичко, контролиращо всички, присъстващо навсякъде... Къде е той сега? Защо не се яви пред мен и не излезе от тази колона, до която седя?”.
„Той е навсякъде, бил е и ще бъде винаги във всичко...” - отговорил синът на Хираниакашипу.
Разярен от твърдата вяра на момъка, демонът замахнал с боздугана си и разсякъл колоната до него. За да запази Прахлада от страшния гняв на баща му, Вишну приел формата на Нарасимха - човекът - лъв, защото само така можел да победи Хираниакашипу. Той се промъкнал в двореца на здрачаване, когато не било нито ден, нито нощ, нападнал демона на прага на дома му (нито вътре в него, нито извън него), поставил го върху скута си (нито на земята, нито във въздуха) и го убил с ноктите си, оръжие, което било нито живо, нито неживо. Така, правейки точно обратното на онези неща, които Хираниакашипу измолил от Брахма, богът на равновесието на Вселената успял да се справи със своя силен съперник.
В чест на победата на Вишну над демона, на празника Холи хората изгарят на клада статуята на Холика, за да отпразнуват победата на доброто над злото и да си припомнят как вярата в боговете дарява спасение.
В Гуджарат и Ориса заедно с бога на равновесието на Вселената, се почита и бога на огъня - Агни, като му се поднасят дарове: плодове, мляко и нахут, в знак на благодарност за добрата реколта. Празнуващите взимат огън от кладата и го отнасят по домовете си, за да изгорят с него нечистотиите, които са събрали из къщите.
В някои части на страната - Барсана (Утар Прадеш) фестивалът носи името „Lath mar Holi”. По традиция момчетата от град Нандагон, където живеел бог Кришна, идват в Барсана, родното място на любимата на бога - Радха, за да се задяват с местните момичета така, както навремето правел самия Кришна. Те полагат всички усилия с песни и закачки да привлекат вниманието на девойките, които, вместо да се веселят с младежите, ги подгонват с дълги тояги, като ги принуждават да се отбраняват с щитове и да се стремят да не бъдат хванати. Онези, които биват заловени, са принуждавани от момичетата да носят женски дрехи и да танцуват, като понякога отнасят и здрав бой от тях.
На втория ден, младежите от Барсана отиват да замерят с цветни прахчета девойките от Нандагон и на свой ред са гонени от тях с пръчки. По традиция, браковете между младите хора от двата града са забранени.
В щата Ариана се празнува „Dulandi Holi”, по време на който bhabhi - братовата жена, отмъщава за всички шеги, с които я е отрупвал нейния девер през годината, като го гони с навито като въже сари и го налага с него, когато го настигне. По време на този фестивал, по подобие на фестивала „Krishna Janmashtami” се чупи глинено гърне с мляко, което е закачено на въже, високо над улицата и за да бъде достигнато, се прави пирамида от хора. Онзи, който има желание да счупи гърнето, се изкачва по пирамидата, като неговото изкачване е възпрепятствано от замерянето му с прахчета, заливането му с вода с разтворени в нея боички. Смята се, че разлятото мляко от счупения съд ще донесе благоденствие на цялата общност на съответното селище.
В западна Бенгалия Холи съществува под формата на обичая „Basant Utsav”. Той се празнува не само със замерянето с цветни прахчета, но и с красиви танци, рецитиране на стихотворения, пеене на химни и изложби на скулптори и картини на студентите в университета в Шантиникетан. Елегантното и изпълнено с интелект отбелязване на Холи в този град е въведено от носителя на Нобелова награда - поетът Рабиндранат Тагор, когато бил поканен там, за да открие местния университет по изкуства.
Областта Кумаон има свой начин на отбелязване на фестивала на цветовете - „Kumauni Holi”, съпътстван с изпълнението на религиозни песни, свързани с живота на бог Кришна в храмовете и множество концерти, включващи класическа индийска музика. Характерен за тази област е и обичаят „Cheer Bandhan”, при който се пали клада, в която се поставят три зелени клони от дървото Пая, като всеки квартал или селце пазят своите клонки, защото съперниците от съседните квартали и селца се стремят да ги откраднат от огъня.
В Пенджаб, Холи се празнува като „Hola Mohalla”, който продължава три дни. През това време сикхите показват своите бойни умения и физическа сила в импровизирани боеве, яздене на два отделни коня и конни надбягвания. Фестивалът включва поетични конкурси и религиозни лекции, които да спомогнат за духовното обединение на сикхите.
Последния ден на „Hola Mohalla” се организира процесия, започваща от един от петте големи сикхски храма - „Takth Keshgarh Sahib”, която обикаля последователно няколко важни сикхски гурдвара като: Qila Anandgarh, Lohgarh Sahib, Mata Jitoji и завършва в „Sri Akal Takth Sahib”(„Седалището на Бога”) в Амристар - символ на политическата и военна независимост на сикхите.
В щата Раджестан, известен като „Земята на царете”, фестивалът Холи се празнува, както от обикновеното население, така и от царските фамилии и носи името „Braj Mahotsav”. Празничните дни са изпълнени с конни надбягвания и показване на военни умения от раджпутските войни, изпълняване на местни фолклорни песни и танца Расила, описващи любовта между Радха и Кришна. В селцето Годажи, близо до Аджмер, се събират изпълнители на тъпан от дванадесет селища, които огласят със звука на барабаните си околните хълмове.
Най-ентусиазирано се празнува Холи в градовете Матхура и Вриндаван, свързани с раждането и младежките години на бог Кришна. Там, в продължение на седем дни, през които трае фестивалът, хората посещават храмовете, като се заливат с оцветена с цветни прахчета вода в чест на любимеца им - Кришна. Край езерото Gulal-Kund, близо до планината Говардхан, се организират театрални представления - Krishna-Lila и изпълнения на танца Расила, свързани с любовта между Радха и Кришна.
В цяла Индия, вечер, след изпъстрените с културни мероприятия и веселба дни на празника на цветовете, хората посещават свои роднини и приятели и празнуват с тях до късно.