Изкуство » Индийската литература

Историята на индийската литература започва със създаването на свещените за хиндуизма книги - Ведите.
Ведите са най-старият слой на санскритската литература и най-старите текстове в хиндуистката литература. Предполага се, че те са Apaurusheyatva - несъздадени от човешка ръка, а са вечното познание - дело на боговете, запис на Вселенските звукове на истината. Това познание било предавано на хората по устен път от свещените брахмани - Риши и записано за благото на човечеството. Така Ведите (от санскрит - वेदाः познание) са характеризирани като śruti (това, което е чуто) и smṛti (това, което трябва да се запомни).
Като „Шрути” са описани четирите свещени писания:
„Ригведа” - книга на мантрите;
„Яджурведа” - „Самхита”, книга на жертвените формули;
„Самаведа” - книга на песните;
„Атхарваведа” - Книга на заклинанията.

Като „Смрити” (текстове, които трябва да се помнят) се приемат свещените текстове, допълващи Шрутите и представляващи описание на хиндуистките традиции, морал и право.
Такива текстове са писанията:
„Dharmaśāstra” - сборник с правила за поведение, религиозни, етически и морални норми и древни закони;
„Puranas” - 18 книги, описващи историята на Вселената от нейното сътворяване, генеалогията на царете, боговете и героите, както и философските схващания на хиндуистката космология;
Индийските епически произведения като „Ramayana”, „Mahabharata”, „Bhagavad Gita”;
„Āgama” - сборник от четири части, съдържащ философията и духовното познание, нужни за развитието на хиндуистката религия, правила за йога и медитация, изисквания за построяването на храмовете и изработването на скулпторите на боговете в тях, предписания за провеждането на религиозните ритуали и празници;
„Vedanga” - шестте дисциплини, спомагащи да се разберат Ведите;
„Shiksha” - наука за правилното произнасяне на химните и мантрите от свещените книги;
„Kalpa” - ръководство за провеждане на религиозните ритуали;
„Vyākaraṇa” - граматика, помагаща за правилното интерпретиране на ведическите текстове;
„Vedanga Jyotisha” - ведическа астрономия;
„Chandas” - наука за ведическата ритмика;
„Nirukta” - коментарни обяснения на думите и значението на текстовете във Ведите

Ведическите текстове са разделени на четири стихотворни произведения - Saṃhitās (сбор от знания или сбор от химни), първите три, от които са свързани с огненото жертвоприношение - yajna. Към тези ведическите текстове спадат четирите Веди:

През ранния ведически период, познат още като ригведически период, била създадена свещената книга „Rigveda” (ऋग्वेद - думи на познанието) - книга на мантрите. Тя съдържа 1028 религиозни химни „suktas”, написани на ведически език и предназначени предимно за различни жертвени ритуали и възхваляване на боговете. Самата Ригведа включва 10 книги - мандали, като всяка една мандала се състои от химни „sūkta”, а те от своя страна включват отделни стихове, наричани „ричи”. Ригведата е съставена някъде към 1700-1100 години пр. Хр. Наименованието й иде от санскрита и означава „Възхваляващи знанието стихове”. Тя е най-старата книга на индоевропейски език. Първоначално съдържанието и се предава устно, като нейното текстово записване става много по-късно. Заради голямото си културно-историческо значение, при изучаването на древноиндийската история и митология, в 2007 г. „Ригведа” е включена към списъка на световните културни паметници на Юнеско.

Yajurveda (यजुर्वेद - познание за жертвоприношенията) е създадена около 1000-600 г. пр. Хр. и съдържа богослужебни мантри, необходими за жертвоприношенията, а също коментари върху четирите Веди и правилното провеждане на религиозните ритуали - Brāhmaṇas (ब्राह्मणम्) и ръководство по провеждане на религиозните церемонии - Shrautasutra част от (Kalpa). Kalpa е част от шестте спомагателни части на Ведите - Веданги, които включват:
Shiksha - фонетична част, свързана с правилното произнасяне на ведическите химни;
Kalpa - правилното изпълнение на ритуалите. Kalpa-sūtras е разделена от своя страна на още няколко части: Śrautasūtras - базирана на шрутите, учеща как да се провеждат големите жертвоприношения с три или пет огъня и Smartasūtras - базирана на смритите, към която принадлежат Grhyasutras - обясняваща битовите ритуали като сватба, домашни жертвоприношения, даването на име на децата, раждане и др. и Dharmasutras - свързана със социалните задължения и обичаи;
Vyakarana - граматика, позволяваща правилното интерпретиране на ведическите текстове. Към нея спада известната санскритската граматика - Aṣṭādhyāyī на Панини от 4 век пр. Хр.;
Nirukta - етимология (сборник с обяснение на ведическите думи);
Chandas - метрика (обясняваща ритмиката на ведическите стихове);
Jyotisha - астрономия, проследяваща движенията на слънцето и Луната и съставянето на астрологически хороскопи, необходими за религиозните ритуали;

Samaveda (सामवेद) - познание за мелодията, съставена в периода 1300-1000 г. пр. Хр, е свързана с пеенето на химни при важни религиозни церемонии за почитането на различни богове, на които се принася в дар Сома. В първите глави на книгата се дават напътствия за измерването на дърветата за огъня, подготвянето на мястото за жертвоприношение, избор на време за поднасяне на даровете на боговете, а във втората - за провеждането на някои видове семейни ритуали;

Atharvaveda (अथर्ववेद) - знанието на мъдреца Атхарван, е съставена в периода 12-10 век пр. Хр. и съдържа заклинания и песнопения. „Атхарваведа” се разделя на четири части:
„Kāndas” - 1-7 част, която се занимава с лекуване, бяла и черна магия, които се прилагат при всички обстоятелства в живота, от първото зъбче на детето, до възвръщането на царската власт;
„Kandas” - 8-12 част е философия, която се занимава с произхода и същността на човека, Вселената и ритуалите;
„Kandas” - 13-18 част се занимава с домашните проблеми, брака, смъртта, съперничеството между жените, проблемите в обществото;
„Kandas” - 19-20 са по-късни допълнения към „Атхарваведа”, които са свързани с различни брахмански ритуали и мантри.
В „Атхарваведа” са намерили отражение бита и живота на хората от ведическата епоха. Тя е един вид енциклопедия, разказваща за древните ритуали за помазване на владетелите, съграждането на домовете, лекуването на болестите, сватбите и погребенията.

Всичките четири Веди принадлежат към свещените хиндуистки писания - Śruti, които са богооткровения, непринадлежащи към определен исторически период, а отнасящи се към различни периоди от развитието на хиндуизма. Те са и основите източници на възприемане на Дхарма - Вселенските закони. Шрутите се различават от останалите книжовни произведения, поради вярването за техния неръкотворен произход;

„Упанишадите” са колекция от философски текстове, които влизат в основите на хиндуистката религия. Те са познати и под понятието „Веданта” или последна заключителна част на „Ведите”.
Терминът (उपनिषद् upaniṣad) означава „да седиш в краката на учителя” или „да седя близо до...” . Той идва от онези исторически периоди, когато учениците седели до своя учител в горските ашрами или отшелническите жилища, а той им предавал знанията си. Тяхната датировка има няколко етапа: „Brihadaranyaka Upanishad”,”Chāndogya Upaniṣad” - VIII в. пр. Хр, а останалите текстове са от периода VII-III в.пр. Хр. Има и такива от Средновековието. Като цяло, „Упанишадите” засягат въпроси, свързани с нирвана, карма, самсара - прераждането, атман или душата, йога и медитация. Те дават обяснения на сложните текстове на Ведите, разясняват природата на човешкото съществуване, създаването на космоса и познанието. Авторите на „Упанишадите” са много и не само хора от кастата на брахманите. Сред тях има поети, достигнали до светлината на духовната мъдрост, които имат желанието да напътстват групи от избрани от тях личности по пътя им към просветлението. Според древните текстове, човекът седи в основата на загадките на Вселената и държи ключа на познанието, водещо до мъдростта. Те насочват ума към вътрешния свят на хората, различен от егото, материалното тяло, сетивата и всички онези елементи, които са нетрайни и преходни, с цел да се извлече божественото начало, скрито в сърцето на всеки един индивид. В най-старата книга на „Упанишадите” - „Brihadaranyaka” се казва:
„Води ме от нереалното към реалното,
от тъмнината към светлината,
от смъртта към безсмъртието...”
Строфата подчертава единството на Атмана - духа (душата) с Вселенския разум - Брахмана или единството между дълбоко скритото в човешкото съзнание Аз и божествената душа, от която произлиза мисълта и целия видим живот (-तत् त्वम् असि) „Tat Tvam Asi” - „Това си ти”.
Петдесет от „Упанишадите” са преведени на персийски език през 1657 г. от сина на мугалският император Шах Джахан - Дара Шико, а на английски език преводите им се появяват през 1805 г.
Авторите на „Упанишадите” са много и не само хора от кастата на брахманите. Сред тях има поети, достигнали до светлината на духовната мъдрост, които имат желанието да напътстват групи от избрани от тях личности по пътя им към просветлението;

„Aranyaka" или „Книгите от пустошта”, наричани още „Горски книги”, съдържат текстове, описващи ритуали, които трябва да бъдат изучавани само от определени групи монаси, далеч от очите на хората. Обикновено те са свързани с жертвоприношения като „Яджна” и „Сома” (Pravargya) ритуалите и петте велики джайнистки обещания за ненасилие, истина, непритежание, целомъдрие, неприсвояване, носещи името „Mahavratas”. Освен тези ритуали, се изучават тайни знания, даващи възможност за предпазване от болести, смърт, тълкуване на сънища, боравене с нажежени глинени съдове, самоконтрол, вникване във вътрешния смисъл на мантрите;

„Pariśiṣṭa” е сборник от литературни произведения, които разясняват всичко онова, което не е било разяснено в текстовете преди тях;

„Āśvalāyana Gṛhya Pariśiṣṭa” обяснява някои домашни ритуали като saṃdhyāvandana, изпълняван само от тези, които са получили свещената нишка от своя учител, от брахманите, вайшиите и кшатриите. При него се прави пречистване на тялото посредством измиване, чете се Gāyatrī Mantra, призоваваща слънчевото божество Савитри (името на бога на слънцето Сурия преди изгрев), което дарява безсмъртие на боговете и дълголетие на хората, отвежда душите до мястото, обитавано от праведниците, прогонва лошите сънища, злите духове и магьосници и прави хората безгрешни; поклонение на бога на огъня Агни, бога на водите - Варуна, както и други ритуали.

„Пураните” (पुराण - стари времена) са текстове на хиндуистката, джайнистката и будистка литература, разказващи за създаването на Вселената, създаването на хората, произхода на царете, родословните дървета на героите, боговете, брахманите, случки от техния живот, философски разсъждения, географски познания и космология. Пураните се разпространявали устно от пътуващите брамини по време на присъствието им в даден град или храм. Техните разкази се наричали Катха и имали поучителен и предаващ древната мъдрост характер. В различни части на Индия, историите от „Пураните” се изпълнявали под съпровод на струнни инструменти, барабани, танци или песни. Текстовете в този сборник са разпределени на няколко части:
Sarga - създаването на Вселената;
Pratisarga - второто създаване на Вселената след нейното разрушение;
Vamśa - родословие на царете и брахманите;
Manvañtara - разкази за различните ери;
Vamśānucaritam - история на династиите;

Санскритската литература започва с Ведите, продължава със санскритските епически поеми и бележи своя разцвет през късната античност (3-8 век). В периода на класическия санскрит много митологични истории са съхранени от епическата санскритска поезия, наричана Kavya.
„Рамаяна” и „Махабхарата” са едни от най-старите оцелели епически поеми в света и част от „Itihasa” - „История на древните времена” и „Mahākāvya” - „Великото съчинение”. В основата на тези произведения стои възхвалата на подвизите на героите и боговете, широко разпространена в културата на Индия. Езикът на съчиненията варира от ведически санскрит до класически санскрит.

„Mahabharata” е най-дългото епическо произведение от късния ведически период. То съдържа 100 000 куплета и 200 000 стиха, които са разделени на 18 книги, разказващи за конфликта между клановете Пандави и Каурави. В тези книги се споменава за голямата битка, наречена Kurukshetra. Легендата разказва, че произведението „Mahabharata” е написано от бог Ганеша под диктовката на отшелника Вяса. Богът помолил мъдреца да диктува стиховете на епоса, без да спира за почивка, но за да забави диктовката, Вяса казал на Ганеша, че преди да запише продиктуваните стихове, той трябва да осъзнае значението на всяка дума, всяка строфа и философското послание на всеки стих. Мъдрецът диктувал поемата, като всеки път прибавял към строфите по някоя сложна философска мисъл, която Ганеша трябвало да осмисли и това отнемало на бога доста време, през което мъдрият човек получавал възможност да съчини нов стих от епоса. Казват, че по време на записването на „Махабхарата” перото на Ганеша се счупило и бързайки да запише следващите редове, богът - слон счупил един от бивните си и продължил да пише с него като с перо.
Неразделна част от „Mahabharata” е „Bhagavad Gita” или съкратено наричана „Gita". Тя представлява диалог между бог Кришна и митологичния войн - стрелец Арджуна, който дава отговор на редица философски въпроси. Епичната битка, описана в „Bhagavad Gita” и разговора между Кришна и Арджуна са алегория на моралните и етически борби в човешкия живот. Книгата вдъхновява много политически лидери от индийското движение за независимост. Неслучайно Махатма Ганди наричал произведението „моят духовен пътеводител”.
„Махабхарата” съдържа имената на много герои, участвали в конфликта между двата големи рода - Пандавите и Кауравите и в епичната битка при Курукшетра за трона на Хастинапур. Между тях е легендарният стрелец с лък, синът на бог Индра, любимецът на боговете, приятелят на Кришна - Арджуна, който в битката при Виратнагар сразява сам цялата армия на царството Куру, а в битката при Курукшетра убива непобедимия войн, син на бога на слънцето Сурия - Карна. Той остава в митологията като смел, справедлив и мъдър войн. Негов учител е великият мъдрец, владеещ боравенето с почти всички оръжия на боговете, майсторът по бойни изкуства - Дрона, който успява да предаде на своя ученик не само познанието, свързано с перфектната стрелба с лък, но и всички свои морални и социални възгледи. Дрона е и наставник на младите принцове от двата големи рода - Пандави и Каурави.

Синът на Арджуна - Абхиманю, бил не по-малко смел и могъщ войн от своя баща. Като внук на бог Индра и племенник на Кришна, заради брака на баща му с полусестрата на бога Субхадра, момчето било обучавано от Прадюмна - синът на Кришна, родственика на бога Критаварма и неустрашимият войн Сатиаки.
Според легендата, още преди да бъде роден, Арджуна му прошепнал тайната за навлизането в сложния отбранителен военен строй - Chakravyuh, приличащ на виеща се спирала. По време на разказа му, Субхадра заспала и така нейният нероден син не могъл да разбере как да напусне военния строй, ако му се наложи да се измъкне от него. По време на войната при Курукшетра, Дрона си послужил с бойната техника Chakravyuh, като не предполагал, че синът на Арджуна може да проникне в сложната спирала от воини. Младият Абхиманю го изненадал, като нападнал яростно военния строй и успял да разбие няколко от кръговете на спиралата. За съжаление, младежът бил безжалостно убит, защото не бил запознат с техниката за оттегляне от Chakravyuh. Смъртта му предизвикала гнева на неговия баща, който се стоварил върху Карна.

Бхишма бил син на богинята Ганг и царя на царство Куру - Шантану и ученик на шестия аватар на Вишну - Парашурама. За да не наскърби своя баща, който искал да се ожени за Сатявати, Бишма му обещал, че ако направи това, той ще отстъпи трона на техните деца и дал обет за безбрачие. Възхитени от неговата синовна обич, боговете му дарили способността да избере сам кога да умре - Sweccha Mrityu. Така Бишма станал практически безсмъртен. Скоро Шантану починал, оставяйки двама сина - Читрангаду и Вичитравирю, но при управлението и на двамата, Бишма бил техен регент. По характер, синът на Шантану бил истински крал и кшатрия (войн). Той се отличавал от другите със своето спокойствие, аскетичен начин на живот, справедливост и дисциплина. Бишма бил не само добър войн, но и прекрасен политик, който дал най-доброто от себе си, за да сдобри родовете на Пандавите и Кауравите и да предотврати войната между тях, но не успял.

Накул - син на втората жена на Панду - Мадри, бил един от петимата братя Пандави. Той бил обучаван на майсторското владеене на лъка и сабята от мъдрия Дрона. Младежът притежавал лечителски способности, способността да предсказва бъдещето и да укротява коне. Дарбата му на астролог му позволявала да предвижда онова, което щяло да се случи, но той можел да каже за това на някой само веднъж, след което предсказанието се изтривало от паметта му и Накул не помнел нищо от онова, което е изрекъл.
Когато битката при Курукшетра започнала, Дюродана (наследникът на цар Дритаращра от рода на Кауравите) запитал младежа кой ще спечели това сражение, а той му отговорил, че ще спечели онзи, който успее да забие своето знаме на върха на близката планина. Предсказанието чул и Бхима - един от Пандавите, който, щом стигнал планинския връх, победил изпратените от Дюродана хора, но бил забравил своето знаме, затова използвал вместо него дрехите си. По този начин Бхима успял да наклони везните на съдбата в полза на своя род.

Бхима бил син на бога на вятъра Ваю и се славел с ненадминатата си сила и огромния си боздуган. Той победил демоните Кродхаваса и Маниман, получавайки от бога на богатството Кубера за награда, заради подвига си, цяла кошница лотоси от неговото свещено езеро. Младежът бил надарен от краля на змиите Васуки да бъде силен колкото хиляда слона. По-късно, Бхима убил ракшасата Джатасура, който отвлякъл брат му Юдиштира. Силният младеж се отличил и в битката при Курукшетра, където сразил рода на Кауравите.

Парашурама бил аватар на бога на Вселенското равновесие - Вишну. Негов баща бил брахманът Джамадажни, който поради грешката на своята майка Сатиаватхи, носел енергията на Кшатриите, а майка му се наричала Ренука. Древна индийска приказка разказва как един ден в дома на брахмана дошъл жестокият и алчен владетел Картавирия. Жената на Джамадажни го приела с почести и го нагостила, както обичаите повелявали, но Картавирия бил харесал свещената крава на свещеника, която можела да изпълнява всички желания и пожелал да я вземе със себе си в двореца. Брахманът му отказал, като разказал на владетеля, че животното може да служи само за нуждите на ашрама и не може да бъде изведено от там. Жестокият Картавирия не приел увещанията на мъдреца и накарал воините си да отведат животното със сила. По това време Парашурама бил в гората и събирал билки и дървета, нужни за свещения огън. Когато се завърнал, баща му разказал за недостойната постъпка на управника на Махишмати и го помолил да върне кравата в светилището. Младежът награбил тежката си брадва, подарена му от бог Шива и огромния си лък, настигнал войската на Картавирия, разгромил я, а самия цар убил. След години синът на владетеля на Махишмати решил да отмъсти за баща си и се отправил към ашрама на Джамадажни. Той изненадал мъдреца в момент на медитация и въпреки молбите на жена му Ренука, го убил, като отсякъл главата му и я отнесъл със себе си в двореца. При вида на трупа на своя баща и отчаянието на майка си, Парашурама изпаднал в невиждана ярост и обещал да изтреби всички Кшатрии. Като лъв нападнал двореца в Махишмати, разбил вратите му, обезглавил стражите, убил принца и цялата му армия, но това не смирило гнева му. Войнът обиколил двадесет и един пъти земята и в своите двадесет и една битки унищожил всички Кшатрии, живеещи на нея. Когато изпълнил клетвата си, той се изкъпал в свещената река Сарасвати, за да отмие греховете си и се оттеглил в планината Махендра, където построил свой ашрам, в който според преданията заживял като отшелник.
Парашурама научил изкуството на боравене с лък от самия Шива, който бил толкова възхитен от уменията на ученика си, че му подарил брадва, с която да сразява враговете си. Младежътполучили дарове и от жената на бога на сътворението и разрушението - Парвати.
Парашурама имал много ученици, които обучавал на военно изкуство, но най-добрият между тях бил Карна. По волята на Индра, един ден учителят разбрал, че неговият ученик е Кшатрия по произход, но го е мамел, за да получи необходимите му знания. Разярен, Прашурама, който мразел Кшатриите, го проклел да забрави всичко, на което го е научил в момент, когато военните умения са му най-необходими. Това проклятие, заедно с проклятието на богинята на земята - Бхомадеви, довело до смъртта на Карна от ръката на Арджуна.

Карна бил син на бога на слънцето Сурия и втората жена на Панду - Кунти. Когато майка му била все още неомъжена, отшелникът Дурваса посетил нейния баща и благодарен за гостоприемството, което му оказали, поверил на Кунти тайната на мантрата, чрез която тя можела да призовава всеки бог и ако желае да има дете от него. Девойката поискала да опита силата на заклинанието и призовала бога на слънцето, от който родила Карна. Тя не можела да задържи детето, защото сватбата й с Панду нямало да се състои, затова го поставила в кошница и го пуснала по река Ганг. Бебето било намерено от Адхиратха - колесничарят на цар Дритаращра и било отгледано от жена му Радха като техен собствен син. Карна се интересувал повече от бойните изкуства, отколкото от това да наследи умението да управлява колесница като неговия баща, ето защо помолил Дрона да изучи стрелбата с лък при него. След като Дрона му отказал, младежът приел за свой гуру Парашурама, който му разкрил тайните на боравене с почти всички оръжия на боговете. Не след дълго обаче, Карна загубил благоволението на учителя си и дори бил прокълнат от него. Още няколко проклятия тежали върху плещите му. Един беден отшелник го проклел колелото на колесницата му да затъне в калта по време на битка и да стане толкова беззащитен, колкото и неговата крава, която младежът убил, когато се упражнявал да стреля с лък.
Второто проклятие Карна получил от богинята на земята, когато се опитвал да помогне на едно дете да събере разсипаното от него мляко, като стиснал пръстта в шепите си, за да изцеди от нея млякото. Тези проклятия довели до гибелта на героя в битката при Курукшетра.

„Bhagavad Gita" или „Божествена песен“ е част от индийския епос „Махабхарата” и е писана през периода 2 в. пр. н. е - 2 в. н. е. Тя представлява диалог между Кришна и Арджуна, състоял се на бойното поле Курукшетра, който е събран в 18 глави. Книгата е философски трактат, засягащ петте основни истини:
Ishvara - Бог или господар и неговото проявление;
Jiva - душата, вечното и духовното;
Prakṛti - изначалната материя, основната природа на интелекта, чрез която съществува и функционира Вселената, нейна съставна част и основа на творението;
Karma - причинно-следствената връзка, определяща бъдещите прераждания и човешката съдба;
Kāla - времето.
Според думите на Кришна, Азът, Атманът (нашето съкровено вътрешно Аз) не може да бъде засегнат от елементите и силите на материалната природа. Това Аз е скрито толкова дълбоко в човека, че той почти никога не може да го открие. Атманът е едновременно световния дух и индивидуалната душа. Когато настъпи смъртта, Азът се прехвърля в ново тяло и този кръговрат продължава до достигането на мокша. Душата е несътворима и неразрушима и е част от Вселенския разум, тя е истинската същност на личността.
„Този Аз никога не се е раждал или умирал. Невъзникнал, той няма да престане да съществува. Нероден, вечен и постоянен, Той - изначалният, не умира с умирането на тялото.
Оръжия не го посичат. Огън не го гори. Нито вода го мокри, нито вятър го суши.
Азът не може да бъде посечен, изгорен, намокрен или изсушен. Той е вечен, всепроникващ, постоянен, неизменен и изначален.”.
В „Bhagavad Gita” се твърди, че Бог е навсякъде и във всичко, той създава Вселената със своята градивна енергия и е в състояние да даде убежище от материалните несгоди. Извън материалния свят, съществува духовното начало на Брахмана (Вселенския разум), който е неподвластен на причините и следствията във Вселената.
Всеки получава ответна реакция за своите действия, които определят неговата карма. Природата е онази, която подтиква човека към определени действия, но той трябва да прояви мъдрост и да приема с разбиране горещината, студа, болката, удоволствието, нещастието и радостта, превратностите на съдбата. Похвалата, победата и поражението трябва да се приемат с достойнство, а възгордяването трябва да бъде забравено, само така личността може да се освободи от греха и да постигне безсмъртие.
„Несъществуващото няма битие, а реалността няма небитие. Тази двойна истина е била прозряна от великите провидци.
О, Арджуна, как може човек, който го познава (Аза) като неунищожим, вечен, нероден и неизменен да бъде причина за смъртта на някой човек? Кого може да убие той?
Върховният Брахман е нетленното. Вътрешният Аз е собствената природа. Действието е проявеното сътворение, водещо до появата на съществата.”.
Кришна твърди, че мокша или освобождението от кръга на Самсара (прераждането) може да се постигне чрез себеопознаването, довеждащо до познаването на природата на Атмана. Мъдрецът не изпитва скръб от сполетялото го нещастие или възторг от победата и щастието, той приема света около него и всичко случващо се като част от дейността на Божествения разум и разглежда като равни пръстта и златото, бедният и богатият, приятеля и врага.
Богът не съветва Арджуна да се откъсне изцяло от материалния свят, а го кара да изпълнява своите задължения като кшатрия (войн), следвайки неотклонно Закона на Дхарма (Великия Вселенски закон) в името на доброто, истината и справедливостта.
„Bhagavad Gita” засяга въпроса за трите основни начала на Вселената - Гуни:
Sattva guṇa - „Гуната на благостта” - думата на санскрит означава чистота, съществуване. Тази гуна надделява при мъдреците, които са жадни за знания. Тя донася на човека дълбоко познание и щастие, поради осъзнаването на преходността на нещата. Действията на такива личности са насочени към добруването на света, духовното усъвършенстване, липсата на егоизъм, липсата на алчност и правдивостта, умиротворяването. Приема се, че божествата и брахманите посвещават живота си на Sattva guṇa. Тази гуна се отъждествява със сътворението;

Rajas guṇa се свързва с движението, енергията, страстта и запазването.
Ако някой индивид проявява активност, раздразнителност и страст, то тя се намира под влияние на Rajas guṇa. Такива личности се стремят към материалните удоволствия и виждат смисъла на живота в наслаждението, постиженията от работата, издигането в обществото, изграждането на щастлив семеен живот и благотворителността. Тази гуна е символ на запазването на изграденото;

Tamas guṇa е гуната на тъмнината, бездействието, безразличието, невежеството, в която отсъства всякаква енергия и чистота. Тя предизвиква подчинението на илюзиите (мая), липсата на интерес към духовния живот и тласка личността към деградация. Tamas guṇa е символ на смъртта и разрушението.

В класическия санскрит, гуните се отъждествяват с петте части на тялото, петте природни елемента и петте сетива:
Akasha (пространството) - śábda guna - звукът и съответно ухото;
Vayu (въздуха) - sparśa guna - чувствата (кожата);
Tejas/Agni (огъня) - rūpa guna - цветовете, осезанието, появата (очите);
Apas/Jalam (водата) - rasa guna - вкусът, аромата, формата (езика);
Prithivi (земята) - gandha guna - миризмата (носа).

Трите гуни или основните начала на материалната природа се намират в пълно равновесие в периода на Пралая или липсата на съществуване.

Единадесета глава на произведението разказва за Vishvarupa Darshan или проявлението на бога на равновесието във Вселената Вишну под формата на неговия аватар Кришна (Вишварупа). Вишварупа има хиляди лица, ръце, очи и носи в себе си гнева и покоя. Всички същества във Вселената са част от него, а самият той е една Вселена без начало и край.

Книгата развива теорията за привързаността, като се твърди, че когато човек мисли за предмети, които доставят удоволствие, се появява привързаност към тях, от привързаността се ражда желание, от желанието гняв, а от гнева заблуда, заблудата води до загуба на паметта, от загубата на паметта следва илюзията, страданието, злото и безкрайния кръг на прераждания. За да бъде избегнато всичко това, е нужно съсредоточаване и медитация, което да доведе до състояние на пълно овладяване на съзнанието и намиране на истинска същност на Аза, наречено Самадхи, а то от своя страна да се трансформира в по-висша форма - Нирвикалпа самадхи и постигане на просветлението.
Със своите философски идеи, „Bhagavad Gita” има своето влияние върху учени, политици, писатели не само в пределите на Индия, но и извън нея.

Епосът „Ramayana” съдържа 24 000 строфи, разделени на седем книги: (Bāla Kāṇḍa - Книга за детството, Ayodhya Kāṇḍa - Книга за Айодия, Araṇya Kāṇḍa - Книга за гората, Kishkindha Kāṇḍa - Книга за маймунското царство, Sundara Kāṇḍa - Книга за красотата, Lanka Kanda - Книга за Ланка, Uttara Kāṇḍa - Последна книга). Предполага се, че е написан от бащата на санскритската поезия Валмики и разглежда човешки ценности като: идеалният баща, вярната съпруга, верният приятел, идеалният крал, победата на доброто над злото, както и концепцията за следването на основния закон на Вселената - Дхарма. Историята на „Ramayana” разказва за живота на Рама и борбата му със злия демон Равана. Царят на Айодия се смята за аватар на бога на Вселенското равновесие Вишну, ето защо се почита като божество в хиндуистката религия. Неговите подвизи се представят в театрални постановки, танцови интерпретации и вдъхновяват множество литературни произведения на тази тема. Те, както и самия Рама, се честват в хиндуистките фестивали: Рама Навами, Калианам, Виджаядашами, Навратри, Дусехра. Приема се, че четенето или слушането на „Ramayana” води до освобождаване от греховете и благославя читателите и слушателите на епоса.
Рама, победителят на демона Равана, е описан като могъщ войн, който успява да се справи с цели 14 000 демона от армията на Кхара, когато демонът търси отмъщение за сестра си Шурпанакха, обезобразена от брата на Рама - Лакшман. Девойката била дъщеря на риши Вишрава и втората му жена Кайкеси. Лицето на момичето било уродливо и заради това, често я наричали Минакши (рибооката). Когато станала голяма, тя се оженила за демона Душтабуддхи, който се ползвал с голямо влияние в двора на брата на Шурпанакха - демона Равана, но бил убит заради своето властолюбие. Оставайки вдовица, Минакши прекарвала времето си, пътувайки между Ланка и горите, обитавани от нейните роднини. При едно такова пътешествие, тя срещнала принца на Айодия и веднага се влюбила в него. Признанията й били отхвърлени от Рама, който й обяснил, че ще остане верен на съпругата си Сита и я посъветвал да насочи чувствата си към Лакшман, тъй като той не бил женен. Лакшман обаче, също не обърнал внимание на домогванията на Минакши, защото не я харесвал. Обидена, девойката се нахвърлила срещу Сита, но братът на принца на Айодия бил наблизо и спасил снаха си от злата жена - демон. После той отрязал носа на Шурпанакха и я прогонил от земите им. Обезобразена и унизена, девойката потърсила помощ от братята си Равана и Кхара, които я накарали подробно да опише причинилите й мъка хора. Колкото и ярост да таяла в душата си, Минакши не могла да каже нищо лошо за Рама и Лакшман: „Те са двама братя - красиви, мъдри, внимателни и изпълнени с добродетели. Приличат на боговете, но всъщност са кшатрии (воини).” - рекла развълнувано тя. Не такива били нейните думи, когато описвала Сита, заради която понесла голямото си оскърбление. Все пак девойката не престанала да хвали хубостта на жената на принца на Айодия, като настоявала Равана да я отвлече и да се ожени за нея, защото според сестрата на демона, Сита била достойна да седне на престола на Ланка. Познавайки добре брат си, Минакши поискала да си отмъсти за убийството на съпруга й, тласкайки Равана към война с Рама, която той със сигурност щял да загуби. Не след дълго седем воини, изпратени от Кхара, наближили мястото, където след изгнанието от Айодия живеели принцът, брат му и Сита. Виждайки опасността, Рама оставил Лакшман да пази жена му и сам се изправил срещу нападателите, като ги унищожил до един със своите стрели. Разярен от победата на принца на Айодия, Кхара изпратил срещу него армия от 14 000 демона, а самият той застанал начело на войската. Предусещайки голямото сражение, всички богове се натрупали да го наблюдават, ставайки свидетели на това, как Рама като по чудо успял сам да се справи с Кхара и с неговите воини. Възхитени от храбростта и силата на принца на Айодия, безсмъртните обитатели на небесата изсипали върху главата му купища листа от цветя.
Разгромът на Кхара и желанието на Равана да притежава Сита, довели до продължителен конфликт между него и Рама, който завършил с унищожението на Ланка от принца на Айодия.
Като аватар на бог Вишну, Рама освободил от тежкото проклятие на отшелника Гаутама красивата Ахалия, а в по-ранните си години убил жената - демон Татака, която се превърнала в страшилище за хората, населяващи една гора, близо до река Ганг.
Не по-малко смел бил братът на Рама - Лакшман, който сразил страшните синове на Равана - демона Атикая и непобедимия Индражит. Във войната с Ланка се прославил и предводителят на ванарите, човекът - маймуна Хануман, който бил верен приятел на Рама и неустрашим войн.

Към санскритската епическа литература спадат и съчиненията на Калидаса:” Raghuvamsha”- история на династията Рагхувамаса, водеща своето начало от бога на слънцето Сурия; „Kumarasambhava” (Раждането на бог Картикея), описваща раждането на сина на Шива - Муруган или Картикея; „Mālavikāgnimitram” - история за крал Агнимитра; „Vikramōrvaśīyam” - история за крал Пуруравас и апсарата Урваши.
Други произведения от епохата на класическия санскрит са „Śiśupālavadha” - „Смъртта на Шишупала”, „Kirātārjunīya” - „Арджуна и човекът от планината”, „Naiṣadhacarita” - „Приключенията на нишадския крал”, „Bhaṭṭikāvya” или „Rāvaṇavadha” - „Смъртта на Равана”.

Следвайки традицията на късната ведическа литература, през късната Желязна епоха (500-100 г. пр. Хр.), знанието се синтезира в трактати - „Сутра”, съставени от определен брой афоризми, извлечени от философските и религиозни учения. Класическият санскритски период съвпада с управлението на династията Гупта и пре-ислямските кралства в Индия (периода 3-8 в.). Тогава започва и разцветът на санскритската драма и театър. Най-ранното произведение, сложило началото на този жанр, е „Mahābhāṣya” от поета - драматург Патанджали (1 в.). Неговото дело е продължено от Калидаса и драмите му „Mālavikāgnimitram”, „Vikramorvashiiyam” и „Abhijñānaśākuntalam”. По стъпките на Калидаса вървят и писателите - драматурзи Бхаса, Судрака, Дандин.
Към санскритската литература се причислява най-завършеното ръководство по драматургично майсторство на древния свят, включващо обяснения и напътствия за: танци, музика, драма, костюми, грим, реквизит и актьорско майсторство - „Natya Shastra”.

Калидаса бил най-значимият писател в санскритската литература, който съчетавал в себе си таланта на поет и драматург. Той успял да се издигне до нивото на придворен поет, черпейки сюжети за своите произведения от хиндуистката митология и философия. Някои от учените смятат, че е живял през 4 в, а други през 5 в.
Една легенда за него разказва, че Калидаса невинаги е бил толкова умен и образован, колкото става в последствие. Веднъж той седял на един клон, опитвайки се да го отреже и когато паднал заедно с него на земята, бил забелязан от минаващия наблизо проницателен пандит, търсещ подходящ човек, за да си отмъсти на арогантната принцеса, оскърбила тяхното съсловие.
Пандитът, заедно със своите събратя придумали поета да дойде с тях в двореца, където да участва в обсъждане на някои литературни произведения. Молбата им към него била да отговаря на зададените му въпроси само с жестове, за да не издаде глупостта си. Щом стигнали в палата, свещениците представили Калидаса като най-подходящият жених за принцесата и я помолили да разговаря с него. Предупредили я, че поетът бил дал обет за мълчание и щом тя отправяла към него някакво питане, той започвал енергично да жестикулира, а пандитите тълкували движенията на ръцете му като ги превръщали в остроумни и мъдри отговори. Изумена от широките познания и духовитостта на младия човек, царската дъщеря се съгласила да се ожени за него. В нощта след сватбата обаче, Калидаса успял да каже някаква глупост, която навела принцесата на мисълта, че е взела за съпруг необразован човек. Докато тя се разкайвала за прибързаното си решение, поетът бродел край реката, търсейки отговор на множеството въпроси, напиращи в главата му. Изведнъж той видял жена, която перяла прането си като го търкала върху камъните, разположени до водата. Тези камъни били почти полирани от домакините, идващи да перат дрехите си върху тях, докато останалите речни камъни били запазили своята грапавина и форма. Гледката накарала бъдещият драматург да осъзнае простата истина, че подобно на изгладените камъни, човек може да се усъвършенства, стига да положи нужните усилия за това. От тази ден нататък, той започнал да се образова, докато не се превърнал в писателя, чието име останало в историята на индийската санскритска литература.
Според друга легенда, Калидаса получил своята мъдрост, знания и талант от богинята Кали, на която постоянно се молел. Оттам дошло и името му - Калидаса, което на санскрит се превеждало „слуга на Кали”.
Най-известните произведения на поета-драматург са: Mālavikāgnimitram, Abhijñānaśākuntalam („В знак на признателност към Шакунтала”), Vikramōrvaśīyam („Викрама и Урваши”).
От епичните му поеми най-известни са: Raghuvaṃśa („Династията на Гагху”), Kumārasambhava („Раждането на Кумара”), а от лиричните: Meghadūta („Облакът предвестник”) и Ṛtusaṃhāra („За сезоните”).

Подобно на Калидаса, Дандин, писател живял през 6 или 7 в., създава своята торба в проза - Daśakumāracarita - („The Adventures of the Ten Princes”), но остава в санскритската литература със съчинението си Kāvyādarśa - („Огледало на поезията”), труд, разясняващ основните правила в поезията, който се превръща в настолна книга на поетите от онова време.

Един от най-ранните и почитани драматурзи бил Бхаса, живял през 2 или 3 в. Той не обичал да се придържа към правилата за актьорско майсторство и драматургия, описани в наръчника „Natya Shastra” и поради тази причина създавал пиеси, които имали свой собствен облик, различен от нещата, които публиката била свикнала да възприема. Двете пиеси: Uru-Bhanga и Karna-bhara, разказващи за съдбата на героите от Mahabharata - Карна и Дюрьодхана, са единствените трагични драматургични произведения в древна Индия.
От същия епос са заимствани и пиесите: Madhyama-vyayoga, Urubhanga, Karna-bhara, Harivamsa or Bala-charita, Duta-Vakya.
От епоса „Рамаяна” са вдъхновени постановките: Pratima-nataka (Статуите) и Abhisheka-natka (Коронацията).
Произведението Avimaraka пък се създава, вдъхновено от индийска приказка.
Най-известните пиеси на Бхаса са: Pratijna-Yaugandharayana и Swapna-vasavadatta, които са свързани с живота на легендарния крал Удаяна.

През 2 в., Судрака написва пиесата Mricchakatika или „Малката глинена каручка”, която съчетава в себе си романтични случки, комични ситуации и множество забавни обрати.

Към индийската литература се причисляват и текстовете на Тантрите, принадлежащи към езотеричните направления в будизма и хиндуизма. Те са един вид напътствия за разширяване на съзнанието и освобождаване на латентната енергия, които се използват при практикуването на йога. По брой Тантрите са 92 писания, които се разделят на Bhairava, Rudra и Śiva Тантри. Тези писания се смятат за божествени откровения, дадени от Шива, които съдържат в себе си петте Вселенски енергии: shakti - творящата и вдъхваща живот енергия, ānanda śakti - енергията на блаженството, īccha śakti - енергията на волята, jñāna śakti - енергията на познанието и мъдростта, kriya śakti - енергията на действието.
Големите учители, постигнали чрез знанието за Тантрите свръхспособности на контролиране на тялото и съзнанието, се наричат Mahasiddha. Предполага се, че знанието за тези писания се явява като светлина, огряваща Вселената и водеща до зараждането на Sat Yuga - „Златният век” за човечеството.

„Shastra” са пояснителни текстове за специализирано знание в дадена научна област, знание за боравене с определен тип оръжие или знание за определен вид бойна или йогийска техника. Съществуват няколко вида Шастри: Bhautika Shastra (физика), Rasayana Shastra (химия), Jeeva Shastra (биология), Vastu Shastra (архитектура), Shilpa Shastra (изкуство и наука), Artha Shastra (икономика), Neeti Shastra (политика). Шастрите са и текстове, обясняващи конкретни философски и религиозни идеи в будизма и хиндуизма.

„Jātakas” е повест за предишните прераждания на Буда, която заема важно място в будизма и будистката литература. Повестта е разделена на пет части:
Paccuppan-navatthu - (настоящето) излага обстоятелствата, при които историята е разказана от Буда;
Atītavatthu - (миналото) историята, включваща самото Джа́таки;
Gāthā - свързаните с последното стихотворение изречения;
Veyyākaraṇa - тълкуване на стиховете;
Samodhāna - разясняване на връзката между героите от настоящето и от миналото.
„Jātakas” е едно от най-ранните будистки литературни произведения, съчетаващо в себе си невероятна пъстрота от проза, поезия, епически откъси, анекдоти, диалози и народно творчество.
Принос към развитието на митологичната литература имат санскритските приказки и басни, които се отличават със своя философски и етичен характер. Те притежават специфичен стил, който се изразява във вмъкването на няколко истории в рамките на един разказ.

Друг паметник на древната индийска литература е „Санскритска граматика” на Панини (5 в. пр. н. е.), известна под името „Ashtadhyayi”, в която се изреждат 3,959 правила, свързани с морфологията, синтаксиса и фонетиката на санскритския език. Още тогава авторът описва такива понятия като: морфема, фонема, корен и суфикс, които залягат в основата на съвременните граматики. За заслугите му към този клон на науката, Панини е причислен към свещените мъдреци Риши.
Двата най-големи сборника с приказки са „Panchatantra” и „Хитопадеша”.
„Panchatantra” - „Панчатантра” или „Петте принципа”, или „Мъдро ръководство за живота” представлява сборник от поучителни алегорични истории за животни в стихове и проза, които се отнасят към човешкото общество и отношенията в него. Сборникът е разделен на пет книги:
Mitra-bheda - разделянето на приятелите;
Mitra-lābha или Mitra-samprāpti - печелене на приятели;
Kākolūkīyam - войната и мирът;
Labdhapraṇāśam - загубите на придобитото;
Aparīkṣitakārakaṃ - безразсъдни постъпки;
Предполага се, че това произведение е написано от мъдреца Вишнушарман, който имал за цел да научи на мъдро царуване един раджа, но учените не изключват и възможността книгата да е плод на събрани произведения от народното устно предавано творчество.
„Panchatantra” споделя много истории със сборника с разкази за живота и преражданията на Буда - „Jātakas”.
Завладяващите разкази се разпространили в Иран благодарение на сасанидския владетел - Хосров I, който през 570 г. нарежда да бъдат преведени на сирийски от персийския лекар Борзуя, а в 750 г., са преведени на арабски от персийския писател Ибн ал-Мукаффа и са познати под името „Kalīla wa Dimna”.
Книгата се разпространява и в Европа. В 1252 г. в Испания се знае под името „Calyla e Dymna”, преведена е на иврит от Рабби Джоел
През 12 в., на латински - от Джон от Капуа, под заглавието „Directorium Humanae Vitae”(„Напътствия за човешкия живот”), на немски - „Das Der Buch Beyspiele”.
В 1552 г., „Panchatantra” е преведена на италиански от Антон Франческо Дони, а в 1570 г. - на английски от сър Томас Норт и носи името „The Fables of Bidpai: The Morall Philosophie of Doni”.
Приложение към произведението „Panchatantra” е „Hitopadesha” -
санскритски басни в проза и стих, които са ръководство за държавно управление по време на война и мир и съвети как да бъдат печелени съюзници. Произведението е написано на достъпен език, лесно усвоим от младите принцове. Авторството на книгата се преписва на брахмана Нараян Пандит, кралски поет в двора на бенгалския цар Дхавалчандра.
„Hitopadesha” е многократно превеждана литературна творба, която се разпространява по света.
Император Акбар поръчва нейния превод на своя министър Абул Фазл, който й придава достъпен литературен стил и я издава под заглавието „Създаването на мъдростта”.
На английски, творбата е преведена няколко пъти - първият път от Чарлс Улкинс и втория път - от сър Едун Арнолд.
Изпълнените с мъдрост, висок морал и обширни знания истории на „Hitopadesha”, я правят една от най-четените и търсени книги не само в Индия, но и по света.
Повечето мотиви в митологията са взети от „Itihasa” - „Исторически събития”. До наши дни от този сборник са достигнали „Махабхарата” - история на Пандавите, Кауравите, войната при Курукшетра и Лунната династия; „Рамаяна”, разказваща за съдбата на Рама и произхода на Слънчевата династия и „Пураните” - историите за създаването на Вселената, легендите и индийската космогония.

Литературата на Пракрит има своя най-ранен представител в лицето на цар Хала и една част от неговите поеми, събрани в сборника „Gāhā Sattasaī”. Седемстотинте поеми от книгата са едностишни и са разделени в седем глави. Всяка една от тях е в метрична стъпка, наречена Āryā, като по-голямата част от тях са на анонимни автори. Пракрит използва в своето творчество и поета Калидаса.

Литературата на езика Пали е представена от „Pāli Canon” на будистката школа Тхеравада. Той е създаден в северна Индия и се предава по устен път до Четвъртия будистки събор в Шри Ланка, където е съхранен в писмена форма през 29 г. пр.н.е.
Канонът е разпределен на три основни категории, наречени piṭaka и поради тази причина е известен под името „Tipiṭaka” или „Трите кошници”, а именно:
Vinaya Pitaka - „Кошница на правилата”, раздел, посочващ правилата на живот и поведение на монахините и монасите;
Sutta Pitaka - „Кошница с поговорки и беседи”, някои от които се приписват на Буда и неговите ученици;
Abhidhamma Pitaka - текстове, съдържащи философия, психология, метафизика.
Въпреки специфичните области от различни науки, които се разглеждат в „Pāli Canon”, като цяло той съдържа най-важните поучения и правила, които да доведат търсещите истината до просветлението и нирвана.

На езика Пали е написана и „Dhammapada” (3 в. пр. н. е.), колекция от мисли на Буда, представящи основните морални принципи на будизма. Въпреки своя философски характер, те са изложени на ясен и опростен език, за да бъдат разбрани от обикновените хора. Книгата се състои от 26 глави, включващи 423 изречения. Всяка глава е насочена към определени морални норми, житейски принципи и емоционални състояния като: мисълта, старостта, гнева, света, пътя, желанието, щастието, мъдростта, наказанието, удоволствието, злото, Брахмана, Азът, справедливостта, порочността, доброто, милосърдието.

„Всичко това, кoeтo сме ние, е резултат от нашите помисли. То е основано на нашите мисли. То е създадено от нашите мисли. Щастието следва човека, който говори или действа с чиста мисъл така, както сянката никога не го напуска.”

„Така, както дъждът прониква в лошо покритата къща, така и страстта прониква в лекомисления ум.”

„Ако мислите на човека са нестройни, ако той не познава истинския закон, ако душевното му спокойствие е нарушено, неговото знание никога няма да бъде съвършено.”

„Като знае, че това тяло е трошлива делва и като превръща тази мисъл в непревземаема крепост, човек трябва да нападне изкусителя Мара с оръжието на знанието. И щом победи, той трябва да го постави под стража, като никога не се отдава на покой.”

„Ако срещнеш мъдър човек, който ти казва къде се намират истинските съкровища, който посочва какво да се избягва и който порицава грешките, последвай го! За тези, които вървят след него, това ще донесе не вреда, а полза.
Не бъди приятел със злодеи, не бъди приятел с подлеци! Нека твои приятели бъдат добродетелните люде, нека твои приятели бъдат най-добрите сред хората!”

„Ако човек бърза към доброто, той трябва да се пази от лоши помисли. Ако човек е муден в добрите си дела, умът му намира наслада в злото.”

„Ако някой оскърби безобиден, чист и невинен човек, злото се стоварва обратно върху глупеца, който го е извършил, така както пясъкът, хвърлен срещу вятъра, се връща обратно.”

„Добрите хора сияят от далеч, подобно на отрупаните със сняг планини. Лошите хора не се забелязват, подобно на стрелите, пуснати в нощта.”

„Mahavamsa” е друго произведение на Пали, което разказва за царете на Шри Ланка. За създаването на произведението са използвани различни източници - от устните предания, до ранните палийски хроники. От него може да се черпи информация за управниците, царували в периода от управлението на цар Бимбисара (543-491 г. пр. н. е.) до царуването на Ашока (273-232 г. пр. н. е) и от царуването на цар Виджая (543 г. пр.н.е. - 505 г. пр. н. е.) до царуването на цар Махасена - 4 в. пр. н. е.
В „Mahavamsa” се дават сведения за ранния будизъм в Шри Ланка, излагат се данни за създаването му като религия и за различните будистки събори. Освен като историческа хроника, произведението е познато и като епическа поема, разкриваща бита и интригите в царските дворове и будисткото виждане за света.

Литературата на Урду е разпространена в Пакистан, Афганистан и Индия. Тя започва да се развива в северна Индия под влияние на персийския двор, арабската поезия, ислямската религия и култура и владичеството на мугалите.
Един от най-известните автори, писали на урду, е Амир Хосров Дехлеви - поет, суфист, учен и музикант. Ученик на известния суфист Низам Уддин Аулия, Хосров се счита за баща на стила Qawwali - музика, която се изпълнява в суфистките светилища и съпровожда рецитирането на суфистка поезия. Той обогатява индийската музика, като вплита в нея арабски и персийски елементи, изобретява инструмента ситар и барабаните - Табла и е придворен поет в мугалския двор. Хосров създава произведенията: „Wastul-Hayat” - „Средата на живота”, „Qissa Chahar Darvesh” - „Разказ за четиримата дервиши”, „Ishqia/Mathnavi Duval Rani-Khizr Khan” - „Любовта на принцеса Дувал и Кизр Хан”, „Khamsa-e-Nizami”(пет класически поеми: „Hasht-Bihisht” - „Осемте райски градини”, „Khosrow and Shirin” - „Хосров и Ширин”, „Layla and Majnun” - „Лейла и Маджну”, „Aaina-Sikandari” - посветена на Александър Велики, „Matlaul-Anwar”), „Khazain-ul-Futooh” - „Богатствата на победата”.
Към поетичните форми в тази литература се причисляват: Ghazal - два линейни куплета, които трябва да завършват с една и съща рима, Hamd - поеми, възхваляващи Аллах, Marsiya - елегични стихове в рима аaaaбб, Masnavi - романтични поеми, Naat - поезия, възхваляваща пророк Мохамед, Ruba'i - четиристишие, с ритмика ааба, аааа, Qasida - вид ода, по-често панегирик (публична реч, възхвала), ода, посветена на важно събитие, Qawwali - произведения, изпълнявани под акомпанимент на религиозна музика, Tazkira - биографична антология, сборници с биографични данни и мъдри мисли на известни писатели и поети,Diwan - колекция от поеми, епически произведения, носещи името „Dastan”, в които се вплитат магически сюжети и разкази за фантастични създания. Тези произведения са плод на народното творчество и отделни класически автори.

В литературата на урду важно място заемат сонетите и новелите, като новелите включват сюжети от градския и селския живот. Към този тип литература се причисляват и кратките истории, както и драматургичните произведения.

Дравитската литература съдържа произведения на четири езика: тамил, телуги, каннада и малаялам.
Най-старите произведения от тамилската литература са от периода 300 г. пр. н. е. - 300 г. от н.е. Творбите от този период носят наименованието сангамска литература. В нея се описват емоционални и материални проблеми като любов, омраза, война, управление, мир, търговия, радост, тъга, героизъм, обществени отношения, морални ценности и обичаи. Сангамската литература възниква в един мирен период, в който царуват представители на династиите Чера, Пандия и Чола, време, считано за Златен век на тамилския език.
Това бил период, в който незаплашвани от война и живеещи сравнително охолно и споделяйки много общи интереси с техните господари, творците можели спокойно да се отдадат на създаването на своите произведения в проза и поезия. За съжаление, много от творбите от този период били изгубени.

След периода Сангам, дошъл периодът на дидактическата литература, отличаващ се с акцента върху моралните и етически норми и философските съчинения, породени от развитието на будизма и джайнизма.
Една от най-важните творби на тамилската литература от периода Сангам, е „Tirukkuṟal”, сборник, съставен от мъдри мисли, за автор, на който се счита философа - поет Тируваллувар. Мислите в произведението са събрани в 1330 куплета, разпределени в 133 глави. Всяка глава засяга определена област от живота: ръководенето на страната, запазването на мира, морални норми, правила за поведение, чест, любов и начин на живот в обществото, личен живот.
В чест на Тируваллувар, в Канякумари е издигната голяма негова статуя, висока 29 метра, стъпила на 11,5 метров пиедестал, напомнящ храм. Общата височина на това произведение на изкуството е 133 стъпки или 40, 5 метра, като цифрите символично напомнят за 133-те глави на „Tirukkuṟal”, а трите вдигнати пръста на мъдреца са символ на трите стремежа: aram, porul и inbam - морал, богатство, любов.
До създадената от Тируваллувар „Tirukkuṟal” се нареждат и други литературни творби с дидактическо съдържание от различни автори като: „Kalavali”, „Nalatiyar”, „Inna Narpathu”, „Iniyavai Narpathu”, както и джайнистки такива като „Pazhamozhi Nanuru”.

С възраждането на хиндуизма, в тамилската литература настъпват промени. Развива се шиваистката поезия, представена от поетите: Сундарар, Самбандар и Тирунавукарасар. Появяват се сборниците „Tevaram”, включващ първите седем тома от създадения дванадесеттомен сборник - „Tirumurai” с химни, възхваляващи Шива, „Thiruvasagam” - с 51 химни, „Nalayira Divya Prabandham” - 4000 стиха.

Наред с религиозните химни, се развива и епическата литература, представена от големите епически произведения: „Silappatikaram”, „Manimegalai”, „Civaka Cintamani”, „Valayapathi”, „Kundalakesi”.

По време на династията Чола, времена на мир и просперитет, започнало строенето на храмове, посветени на Шива и създаване на литературни произведения в негова възхвала. Представителите на двете религиозни направления - шиваизма и вайшнавизма пишели свои литературни произведения, посветени на възхвалата на боговете.
„Ramavatharam”, написана от Камбар, се базира на „Ramayana” на Валмики и описва живота на владетеля на Айодия - Рама.

В тамилската литература с особена почит се пази и името на жената - поет Авваиар, чиито творби „Athichoodi” и” Konraiventhan” и до днес се четат и тълкуват в тамилските училища. Заслугата й към развитието на литературата и нейната мъдрост били толкова големи, че според легендата, цар Атиаман й предложил плода на гроздето Неликаи, за което се знаело, че е плодът на безсмъртието и здравето. Той искал да запази живота на Авваиар, за да може тя да съхрани тамилските традиции и изкуство.

През виджаянагарския период и периода Наяк настъпил разцвета в създаването на философска, религиозна и критическа литература и епическа.
Антологията „Thiruppugazh” била посветена на сина на Шива - бога на войната Муруган или Картикея. Тя била написана от Арунагиринатар, който посветил една част от стиховете в нея на Муруган, а останалата част на Шива и Парвати.
Преводът на епоса „Махабхарата” на тамилски бил направен от Вилипитирар и бил наречен „Villibharatam”.
Качиапа Шивачариар създава произведението „Kanthapuranam” за живота на бог Карттикея, което се базира на сборника с легенди за Шива, Парвати и Муруган - „Skandapurana”.

Литературата на езика Малаялам е представена от творбата „Ramacharitham” и песните, посветени на боговете, смелите войни и песните, пети за развлечение и при различни празници и обичаи, принадлежащи на определените касти.

Литературата на Асам се разделя на три периода: ранен (6-15 в.), средновековен (17-19 в.) и Pre-Sankardeva.
През първия период творят авторите: Рамаи Пундит - „Sunya Puran”, Бору Чандидас „Krishna Kirtan”, Сукур Мамуд” - Gopichandrar Gan”, Дурллава Мулик - „Gobindachandrar Git” и Бхавани Дас „Mainamatir Gan”.
Във втория период се създават предимно хроники в проза, а в третия се увеличава броя на преводите и текстовете за хорови песни.

Бенгалската литература се дели на два периода: средновековен (1360-1800 г.) и модерен (след 1800 г.).
Произведенията от средновековния период са предимно хиндуистки религиозни текстове, поетични творби, ислямски епос, преводи от санскрит, персийски, арабски.
Най-старите текстове (10-12 в.) са известни с името „Charyapada” и съдържа мистични религиозни песни, създадено от будистки поети.
В бенгалската литература се откроява името на Банким Чандра Чаттопаддхай - поет, прозаик и журналист, написал поемата „Vande Mataram”, превърнало се в част от националния химн на Индия и символ на движението за освобождение на страната от английска власт. Той се ражда в град Канталапара в семейството на брахман и получава образованието си в „Hooghly Collegiate School” и „Presidency College” - Калкута, а после и в „University of Calcutta”.
Писателската си кариера започва като пише стихове, но по-късно написва първата си новела - „Rajmohan's Wife” и новелата „Durgeshnondini”. Най-известното му произведение в проза е новелата „Kapalkundala”, последвана от опита му да разшири писателските си търсения в областта на историята с произведението „Mrinalini”.
Следващите му големи съчинения са „Chandrasekhar” и „Rajsimha”.
Поемата „Vande Mataram” („Покланям се пред теб, майко”) изиграва ролята на вдъхновение за борците за независимост и освобождение на Индия от британското господство. На организираните митинги по време на освободителното движение, хората скандират патриотичния възглас - „Vande Mataram”. Много от онези, които го използват на обществени форуми, като подбуда за борба биват арестувани от полицията, а фразата е забранена от британските власти.
Въпреки всичко, в 1896 г. великият индийски поет - Рабиндранат Тагор изпява поемата на конгреса в Калкута. Неговият пример бил последван от Дакхина Чаран Сен, който в 1901 г. изпява „Vande Mataram” на друг конгрес в Калкута, а през 1905 г. на конгреса в Бенарес, поетът Сарала Деви също продължава традицията, наложена от Тагор и изпява вдъхновяващите куплети на поемата.
Жената - революционер Матанджини Хазра, противопоставила се на английската колонизация загива, разстреляна от британската полиция по време на ръководения от нея митинг и въпреки многобройните си рани, държейки знамето на Индия, продължила да цитира поемата до самата си смърт.
В 1907 г. е създаден първият национален флаг на Индия, в средата на който е изписана фразата: „Vande Mataram”.
В 1947 г. за национален химн на страната е избрано произведението на Рабиндранат Тагор - „Jana Gana Mana” - „Ти владееш умовете на всички хора,” като по решение на Индийския Национален Конгрес, първите две строфи на произведението на Банким Чандра Чаттопаддхай, описващи красотата на родната земя и преклонението пред нея, също станали част от националния химн:
„Аз се прекланям пред теб, майко,
богата с пълноводни реки, изпълнена с плодове,
разхладена от южните ветрове,
потъмнена от богатия урожай.
Майка!
Радостните й нощи се къпят във величието на луната,
земите й са облечени в прекрасните дрехи на дърветата
и цъфналите цветя,
сладък смях, сладка реч,
Майко, даряваща благодат, даряваща блаженство...”

Индийският писател, философ, композитор, педагог, общественик, носител на Нобелова награда - Рабиндаранат Тагор се превърнал в символ на дълбоко хуманните идеи и безрезервна любов към родината.
Той израства в известно семейство сред високо интелектуална среда. Баща му - Дебендранат Тагор бил един от организаторите на религиозното общество Брахмо Самадж, които водели борба с кастовата система, предразсъдъците в обществото и остарелите религиозни възгледи, дядо му - Дварканат Тагор създал първата индийска банка и основал медицинската академия в Калкута. Поетът е обучаван от частни учители, които го запознават с богатството, но санскритския език и литература, с история, анатомия, английски език и всички необходими му знания.
Братът на Тагор - Джйотиндранат го въвежда в тайните на музиката. Свикнал с индивидуалното обучение, Тагор не могъл да се приспособи към учебния процес в педагогическото училище и Бенгалската академия и жадно поглъща знания от заобикалящият го свят.
На седемнадесет години, той заминава за Англия, за да учи право, но вместо това предпочита да изучава самостоятелно Шекспир, Сър Томас Браун и неговия труд „Religio Medici" и ирландските, английски и шотландски мелодии.
В 1890 г. поетът започва да управлява голямото семейно имение в Шелайдаха и създава сборника с поеми, наречен „Manasi” или „Творение на ума”.
По-късно, в 1901 г., Рабиндранат Тагор се установява в Шантиникитан, където изгражда свой собствен ашрам с голяма градина, училище и библиотека. За съжаление тук той загубва двете си деца, своята съпруга и баща си.
Мъката не могла да го пречупи и въпреки всичко, писателят публикува своите произведения „Naivedya” и „Kheya”.
При визитата му в САЩ през 1912 г., Тагор се запознава с ирландския поет Уилям Бътлър Йетс и художника Уйлям Ротенстейн, а след пътуването му до Япония написва „Japanyatri”(„Пребиваване в Япония”), в която изказва възхищението си от японската естетика.
Декември 1921 г., поетът основава колеж с парите, получени от неговата Нобелова награда за литература за стихосбирката „Gitanjali”. Колежът става център на брахманската наука и през 1951 г. правителството на Индия му дава статус на университет. Така възниква „Visva-Bharati University”, който има за мото: „Дом за целия свят”.
Рабиндранат Тагор провежда обучението на открито, защото смята, че стените са символ на ограничението на ума. Според друго негово убеждение, всеки човек е гений, но различните студенти и ученици проявяват своите дарби и способности по различно време, ето защо, за разлика от другите учебни заведения, образователният процес в „Visva-Bharati University” продължавал до тогава, докато учителите и учениците не бъдат напълно доволни от постигнатото. Различното в университета на Тагор било и това, че ако един студент се интересува от дадена наука или научен проблем, в учебното заведение се съставя курс за изучаването на този проблем и се наемат съответните преподаватели.
Освен поезия, писателят създава кратки разкази („Galpaguchchha” - сборник с 84 истории), есета, пътеписи, песни и драматургични произведения („Raktakaravi” - „Червенят Олеандър”), новели („Ekvishanti”, „Ghare Baire” - „Домът и света”, „Gora”, „Shesher Kobita” - „Прощална песен”, „Nastanirh” - „Разрушеното гнездо”).
Неговите творби са известни със своята лиричност, ритмичност, оптимизъм и философска дълбочина.

Рабиндранат Тагор е и автор на текста и композитор на музиката на националния химн на Индия - „Jana Gana Mana” - „Ти владееш умовете на всички”.

„Ти владееш умовете на всички хора,
и разполагаш със съдбата на Индия,
Името вълнува сърцата на
Пунджаб, Синд, Гуджарат и Маратха,
на Дравид, Ориса и Бенгалия.
То отеква по хълмовете на Виндхя и Хималаите,
Смесва се с музиката на Ямуна и Ганг
и се пее от вълните на Индийско море.
Те се молят за благословията ти и пеят в твоя чест.
Спасението на всички хора е в твоите ръце,
Ти разполагаш със съдбата на Индия,
Победа, победа, победа за теб.”

Поезията на Рабиндранат Тагор е изпълнена с красота, дълбоки философски прозрения, символизъм и изключителна образност.

„Изглежда съм те обичал по различен начин - безброй пъти,
живот след живот, възраст след възраст - завинаги.
Моето омагьосано сърце създаваше и поправяше огърлицата от песни, която ти прие като дар и носеше около врата си в различни времена - живот след живот, възраст след възраст.

Когато чета древните хроники, описващи любовта, се пробужда старата болка от разказа за онези, които са заедно или разделени.
Когато се взирам отново и отново в миналото, виждам как в мрака на времето проблясва светлината на Полярната звезда, как ти се превръщаш в образ на нещо, запомнящо се завинаги.

Ти и аз се носим по течението, което извира от извора на сърцето на времето, от извора на любовта ни един към друг.
Изминахме пътя на всички влюбени, споделихме с тях срамежливата сладост на срещите, печалните сълзи на сбогуването...
Една стара любов, която се възраждаше отново и отново...”
/” Безкрайна любов”/

„Пеперудата брои не месеците, а моментите и времето винаги й достига.
Времето е богатството на промяната, но часовникът с пародията си
превръща времето в промяна, но не и в богатство.
Нека животът ти танцува на ръба на времето като капка на върха на листа...”
/” Поема за времето”/

„Животът ни е даден,
ние го печелим като го даваме.
Нека мъртвите притежават безсмъртието на славата,
а живите - безсмъртието на любовта.

Житейските грешки плачат за милостта на красотата,
която може да превърне самотата им
в хармония с цялото.
Животът е подобен на дете, което се усмихва,
играе си със смъртта, докато преминава.”
/” Поема за живота”/

„Ти знаеше, императоре на Индия Шах Джахан,
че живота, младостта, богатството и страстта
се отмиват от реката на времето.
Единствената ти мечта бе да увековечиш болката на сърцето си.
Славата на владетеля отминава като сън,
като величествен пурпурен залез, след който остава
вечната въздишка, натъжаваща небето.
Смарагдите, рубините и перлите изчезват
подобно на искряща дъга, разтворена във въздуха.
Само една самотна сълза
ще остане върху лицето на времето,
приела формата на този блестящ, бял Тадж Махал.

Императоре, това ли е, което пожела сърцето ти,
изпълнено с тревога -
да покори сърцето на вечността със силата на красотата?
Как обичаше толкова силно?
Как можа да уловиш безформената смърт
в тази безсмъртна изящна форма?
Няма достатъчно време за вечна тъга -
затова ти вгради сълзите на твоята скръб
в прегръдката на мрамора, в неговото
каменно мълчание.

Нежните думи, които изричаше
в уединението на лунните нощи,
тихият шепот
в ухото на твоята любима,
в мигове на приятелска близост
ти завеща на вечността.

Тъгата и нежността на твоята любов
намериха израз в букета от красота,
запечатан в ефирния камък.

О, императоре - поет,
това е портретът на твоето сърце,
твоята епическа поема -
изящна и тайнствена, отправена към вечността,
където твоята любима те очаква и копнее за теб...”

/ част от поемата „Шах Джахан”/

Заедно с писането на поезия, Тагор се проявява и като драматург още от шестнадесетгодишната си възраст, когато заедно със своя брат написва пиесата „Valmiki Pratibha”.
По-късно той създава своята най-известна пиеса „Raktakaravi” или „Червеният Олеандър”. Тази пиеса е последвана от драматургичните произведения „Mayar Khela”, „Chitrangada” и „Raja”.

Разностранният талант на писателя се проявява и в изявите му като композитор и художник.

Бенгалският поет, философ, музикант и революционер - Кази Назрул Ислам също оставя своето име в историята на индийската и бенгалска литература.
Заради своята, изпълнена с революционен патос и свободолюбиви идеи поезия и заради национално-освободителната си дейност, той получава прозвището Bidrohī Kobi - поетът - бунтовник.
Назрул се учи на поезия, драма и литература, докато работи с театрални групи, а след службата си в британско-индийската армия, се установява в Калкута, където изкарва прехраната си с журналистика. Тук той издава първата си новела - „Bandhan-hara" („Свобода от робството”) и първите си сборници с поеми: „Bodhan”, „Shat-il-Arab”, „Kheya-parer Tarani” и „Badal Prater Sharab”.
Славата си Назрул Ислам постига с поемата „Bidrohi”, възхваляваща градивната творческата енергия на човека, героизма и отхвърлянето на всяка форма на потисничество:

„Аз съм изгарящ вулкан в прегръдките на земята,
аз съм див огън сред дърветата,
аз съм адът, бълващ ужасяващото море на отмъщението!
Аз яздя върху крилата на светкавиците с радост и гордост.
Аз разпръсквам нещастието и страха наоколо,
предизвиквам земетресенията на тази земя, аз съм вечният бунтар.
Издигам главата си над този свят -
сам и страховит.”.

Заради бунтарските си убеждения, Назрул Ислам е съден и изпратен в затвора от британските власти и много от произведенията му са забранени. След излизането му от там, той заминава със семейството си за Кришнагар и започва да съчинява музика и песни, посветени на нисшите, потиснати класи в обществото, осъждайки социално-политическата система, довела до мизерията и тежкото положение на бедните. Писателят е първият, който свързва ислямската поезия с традиционната бенгалска музика.
В 1928 г., поетът започнал работа като текстописец и композитор в грамофонната компания „His Master's Voice”, така написаните от него песни и музика стават популярни из цялата страна. Назрул вярвал в равенството между мъжа и жената, а поемите му утвърждават важността и на двата пола в обществения и семейния живот.
След смъртта на майка му и сина му - Кришна Мохамад, творбите на писателя изменят своя характер и интересите му се насочват към изследването на религията.
В песните и поезията му се смесват философиите и традициите на исляма и хиндуизма, както и идеята за религиозна търпимост и равенство в обществото. Като хуманист, той заклеймява екстремизма и фундаментализма и изповядва толерантността, равноправието и религиозната хармония.

Литературата на хинди се разделя на няколко стила и периода:
Adi kal или Vir-Gathas - поеми, възхваляващи смелите войни - 1-14 в.;
Bhakti - дълги епически поеми - 14-18 в.;
Riti or Srngar poems - романтични поеми - 18-20 в.;
Adhunik literature - модерна литература - 20 в.

Литературата от периода Adi kal се разпространява и създава в района на Делхи, Аджмер, Каннаудж и централна Индия. Неин представител е Чанд Барадаи, придворен поет на владетеля Притви Радж Чаухан, който написва за своя покровител поемата „Сказание за Притви Радж”, в която описва неговите подвизи и смърт. Тази поема съдържа ценни исторически сведения относно живота и социалната структура на кастата на Кшатриите от северна Индия. Дълго време поемата се разпространявала устно, докато през XVII в. била увековечена в писмена форма.
Принос в литературата на хинди от този период имат и различните религиозни движения, които създават свои литературни творби.

Следващият период - Bhakti се отличава с появата на дълги епични поеми. Сред тях изпъква поемата „Padmavat” на Малик Мухаммад Джайси, описваща героичната защита на крепостта Читоргарх, както и поемите: „Ramcharitmanas”, „Vinaya Patrika”, „Sur Sagar” („Океан от мелодии”) на Сурдас.
През този период поезията е под смесеното влияние на санскритската и персийска литературни школи, като се пишат множество Rasas - произведения, които са силно емоционално наситени и предизвикват определени настроения сред онези, които ги четат.
Литературата Bhakti се разделя на две школи - Nirguna и Saguna, които имат своите представители и философски схващания, като първата приема безформеността на Бог и неговата абстрактност, а втората го разглежда като инкарнация на бога на Вселенското равновесие - Вишну. Това е и една епоха на примесване на хиндуистките и ислямски елементи в изкуството.

Периодът Riti-kavya kal се отличава с усъвършенстването на поетичната теория и поетичните фигури, както и със създаваните романтични произведения, сред които изпъква „Bihari Satsai”, на поета Бихари. Историята на създаването на книгата започнала с раджата на Амер - Джай Сингх, който се запознава с Бихари в двора на мугалския император Шах Джахан и го поканил на гости в своята крепост. По-късно, Джай Сингх се оженил за младо момиче и запленен от него, не излизал с години от харема, като занемарил държавните си дела и забравил за останалите си жени.
Загрижени за своя господар, министрите му помолили Бихари да напише стих, който да разбуди заспалото съзнание на Джай Сингх и да го върне към реалността. Когато всичко било готово, те поставили листчето със стиха в таблата сред цветята, предназначени за леглото на раджата. Владетелят на Амер го открил и прочел написаното:
„Няма цветен прашец, нито сладък мед, докато пъпката на цветето не се разтвори.
Ако пчелата е влюбена в пъпката, кой може да каже какво ще се случи, когато цветето напълно се разтвори...?”.

Думите на поета отрезвили Джай Сингх и в желанието си да се поучи от мъдростта на Бихар, той поискал твореца да създава по един стих за него всеки ден, като богато го възнаграждавал за написаното. Когато се събрали седемстотин стиха, раджата заповядал да бъдат събрани в книга, която нарекли „Bihari Satsai” или „Седмстотинте стиха”.

Adhunik literature, или модерната литература на хинди, води своето начало от основаването в 1800 г. на „Fort William College” - учебен център по ориенталистика в британска Индия. Целта на колежа била да обучава британските чиновници на езика и културата на страната, но с времето той се превръща в център за проучвания, публикации на научни трудове и разпространение на съвременната индийска литература. Нуждата от изучаване на широка гама от източни езици: санскрит, персийски, арабски, бенгалски, маратхи, хинди, китайски, довежда до назначаването на известни учени в тези области на познанието.
Професорите в колежа били насърчавани да пишат книги на хинди и така се сложило началото на развитието на съвременната литература на хинди.
Едни от известните книги от този период са: „Prem Sagar” - „Море от любов” на Лалу Лал, „Naasiketopaakhyan” на Садал Мишра, „Sukhsagar” на Садасукал, „Rani Ketaki ki kahani” на Мунши Иншалах Кхан.
Реализмът в прозата на хинди се установява от Мунши Премчанд, наричан заради своите изключително популярни творби „Императорът сред новелистите”.
Неговите новели засягат теми от социалния живот на бедните и градската средната класа в индийското общество. Авторът използва творбите си за разбуждане на социалното съзнание и борба против колониализма, корупцията, бедността, детското овдовяване, проституцията и социалната несправедливост.
Вдъхновен от идеите на Махатма Ганди, Премчанд развива идеите за социални реформи, насочени срещу експлоатацията и бедността, бори се за реформи в образованието и за икономическа либерализация, позволяваща по-добър живот на селяните и работниците.
Някои от произведенията му са: „Devasthan Rahasya”, „Seva Sadan”, „Nirmala”, „Pratigya”, „Godaan”, „Adeeb Ki Izat”, „Ishwariya Nyaya”, „Shatranj ke khiladi”, „Idgah”, „Lottery” и др.
Модерната литература на хинди се разделя на няколко периода:
Dwivedi Yug (свързана с името на Махавир Прасад Давиведи), Chhayavaadi Yug и Nakenwad.
Първият период се характеризира с обвързаността на поезията със социалните проблеми и моралните ценности, докато останалите два се отличават с преклонение пред древната култура, силна емоционалност, красота на словото и включването на философията и историята в поетичното творчество.

Хиндуистката пътешественическа литература включва авторите: Раул Санкритиаян, Бхадан Ананд Каусалиаяан, Баба Нагарджун, Саччидананда Хирананда Ватсияян „Аджнея”, които черпят своето вдъхновение от пътешествията си из страната и така създават множество поетични творби, новели и разкази.

Името на Бхартенду Харишчандра се свързва с определянето му като баща на съвременната индийска литература и театър. Освен като поет, той се изявява като създател на пътеписи, драматургични произведения, кратки разкази и като журналист. В творбите си Харишчандра показва бедността, нечовешката експлоатация, желанието за напредък.
От драмите му най-известни са: „Vaidik Hinsa Hinsa Na Bhavati”, „Sahitya Harishchandra”, „Bharat durdasha”, „Satya Harishchandra”, „Chandrawali”, „Shri Chandrawali”, „Prem Yogini”, „Dhananjay Vijay”, „Mudra Rakshas”, „Neeldevi, „Andher Nagari”.
От поетичните му творби се открояват „Prem Madhuri”, „Prem Pralap”, „Raag Sangraha”, „Krishna Charitra”, „Phoolo ka Guchcha”.

Друг писател, останал в историята на съвременната индийска литература и театър, е Джайшанкар Прасад.
В своята литературна кариера той проявява интерес към митологията, Ведите и историческите съчинения като всичко това намира отражение в създаването на неговите творби, които се отличават с дълбоко философско съдържание, романтизъм и патриотизъм. Към най-големите му поетични произведения спадат: „Kānan kusum” („Горските цветя”), „Mahārānā kā mahatv” („Величието на кралицата”), „Jharnā” („Водопадът”), „Arun Ye Madhumaya Desh Hamara”, „Lahar” („Вълната”), „Kāmāyanī”, „Prem pathik” („Пътешественикът в любовта”), „Ek ghunt”, „Aatmkatha” (Автобиография”) и поемата му „Kamayani”, а към драматургичните: „Skandagupta” („Император Скандагупта”), „Chandragupta” („Император Чандрагупта Мурая I”). След неговата смърт, Джайшанкар Прасад е запомнен не само като велик писател, но и като историк и философ.

Есеистичната литература на хинди е представена от индийския учен и писател Ачария Кубер Нат Рай.
В есеистичните му колекции: „Gandha Madan”, „Priya neel-kanti”, „Ras Aakhetak”, „Vishad Yog”, „Nishad Bansuri”, „Parna mukut” прозират неговият романтизъм, любовта му към красотата, индийската фолклорна литература, патриархалният живот и усетът му към естетиката.

Пенджабската литература се разделя на четири големи периода: средновековен (11-13 в.), Златен век (16-18 в.), Сребърен (1860-1947 г.) и Платинен (1947-1999 г.).
През средновековния период се създават произведения, отличаващи се с мистицизъм и одухотвореност. Една част от тези творби са създадени от Гуру Горакшанат, за който се вярва, че е достигнал физическо безсмъртие. На него се приписва създаването на Хатха Йога - учение за комплексно усъвършенстване на личността и Натх - йога учение за достигане на jivan-mukti (просветлението още приживе) и избягване на колелото на прераждането.

Друг автор от този период е Каваджа Фаридуддин Масуд Ганджшакар, суфист от ордена Чисти. Използвайки пенджабския език в поезията си, суфистът положил началото на народната литература на пенджабски, която ще се развива по-късно. След смъртта на Ганджшакар, неговите поетични творби били събрани в свещената книга на сикхите - „Guru Granth Sahib”.

Златният век на пенджабската литература включва книгата „Janamsakhis”, която описва живота на първия гуру на сикхите - гуру Нанак, като акцентира на извършените от него чудеса и философските му разсъждения, както и поезията му.
Неразделна част от тази литература са суфистките творби на Шах Хусаин, Султан Баху, Салех Мохамаад Сафори, Булех Шах, Али Хайдер.
Суфистката поезия се превръща във вдъхновение, доразвиващо пенджабската литературна традиция и по-точно, един от нейните стилове - Punjabi Qissa (разкази за любов, саможертва, страст, социални ценности).
Първоначално разказите Punjabi Qissa се разпространявали устно, но в последствие станали неразделна част от поезията, народните песни и приказки, като често се изпълнявали в съпровод на музика. Четирите най-красиви и трогателни любовни истории в пенджабската литература са: „Heer Ranjha” на Варис Шах, „Mirza Sahiba” на Хафиз Бакхудар, „Sassi Punnun” на Хашим Шах и „Sohni Mahiwal” на Фазал Шах.

Заедно с любовните поеми, в пенджабската литература застават баладите и одите за герои или исторически събития, наричани Vaar.

Викторианските новели и модернизмът навлизат в литературата на Пенджаб по време на нейната сребърна епоха и властването на Британския Радж. Заедно с тях в страната навлиза и британското обучение. Първата пенджабска печатна преса била създадена в Лудхиана в 1835 г., а в 854 г. бил издаден първия пенджабски речник.

Нанак Сингх - новелист, поет, създател на текстове на песни, e един от творците, работили през Сребърната епоха на пенджабската литература. Ставайки свидетел на безмилостната разправа на английските власти с хората, участващи в митинга в Амристар на 13 април 1919 г., Нанк Сингх написва поемата „Khooni Visakhi - Bloody Baisakhi”, в която открито изказва мнението си относно английската колонизаторска политика. Той участва и в сикхското движение Akali, което довежда до издаването на Sikh Gurdwara Bill, с която сикхските храмове попадат под контрола на Shiromani Gurdwara Parbandhak Committee.
Критика на английската господстваща власт представлява и книгата „Zakhmi Dil”, която е забранена от англичаните.
Произведението на Нанак Сингх „Ik Mian Do Talwaran”(„Една ножница и две саби”) спечелва голямата награда Sahitya Akademi Award.

През този период твори и Дхани Рам Чатрик, който се смята за родоначалник на съвременната пенджабска поезия. Той е първият човек, публикувал свещената за сикхите книга „Guru Granth Sahib” и енциклопедичния речник „Guru Shabad Ratnakar Mahan Kosh”.

Заедно с тези автори, в Сребърната епоха на пенджабската литература се изявяват творците: Диван Сингх, поетесата Амрита Притам, Устад Даман, проф. Мохан Сингх, Шаареф Кунджахи.

През своята Платинена епоха, пенджабската литература се разделя на източна и западна, всяка от които има своите представители.

Литературата на Мартхи е разпространена главно в щата Махаращра и се записва на Девангари. Произведенията, създавани в периода на династията Ядава, били предимно философски и религиозни. Бхаскарбхатта Борикар бил първият поет, написал химни на Маратхи, като произведението му „Vivek Sindhu” се счита за първата голяма книга на Мартхи.

Поетът-философ Днянешвар създава книгата „Bhavartha Deepika”, представляваща коменатари на „Bhagavad Gita”, която се превръща в шедьовър на литературата на Маратхи.

По време на султанатите Бахмани и Биджапур (1347-1686 г.) се формира литература, чиито представител е поетът Екнат. По времена своята поклонническа обиколка из Индия, той създава трактата върху произведението „Chatushloki Bhagavat.”
След мюсюлманското нашествие и последвалите поражения, голяма част от епическите произведения, както и баладите и поемите са забравени. Със своята дейност като писател, Екнат спомага за възраждането на литературата на Мартхи, на големите епоси, традициите, ценностите и образованието. Той се бори за толерантно отношение към недосегаемите - най-нисшата каста в индийската социална система и за поддържането на морала в обществото.
Екнат създава: „Eknathi Bhagavata”, „Rukmini Swayamwar”, „Bhawartha-Ramayana”, „Shukashtak”, „Ananda-Lahari”, „Chiranjeewa-Pad”, „Geeta-Sar”, „Prahlad-Wijaya”, „Bharud”.

През седемнадесети век се създава маратхската империя, а заедно с нея процъфтява и маратхската литература.
Появяват се произведенията: „Yatharthadeepika”, „Naladamayanti Swayamvara”, „Pandava Pratap”, „Harivijay”, „Ramvijay” и превода на „Mahabharata”.

В периода на британското господство, литературата на Маратхи се характеризира с издаването на първата граматика и речник на Маратхи, с влиянието на западната литература, разпространяваща се посредством мисионерите в Индия, с превода на първата английска книга, издаването на вестник на Маратхи и развитието на драмата.
Съвремената поезия на Маратхи е свързана с имената на Кешавсута, Балакави, Говиндаградж, Рави Киран Мандал и Сане Гуруджи, допринесъл за развитието на детската литература на Маратхи.

Освен тези типове литература, съществува литература на Раджестан, Синдхи, Телуги, Ориа, Непал, Мизо, Манипур, Гуджарати Боджпур.

Голямото разнообразие от стилове, форми, автори, литературни произведения и тяхната принадлежност към определен диалект и район, говори за дългия исторически път, изминат от индийската литература, нейната древност, многоликост и традиции предавани през вековете.
Като източник на мъдрост, дълбоки философски прозрения, романтизъм, своеобразна естетика и психологизъм, тя е ценена не само от изследователите й, но и от читателите й по цял свят.