Изкуство » Индийската музика

Музиката на Индия води своето начало още от ведическите времена, когато химните на „Ригведа” и „Самаведа” били пети като Samagana, вместо цитирани. С времето тази музика търпи влиянието на персийската, хиндуистката и фолклорна музика. Този тип музика е предимно монофонна и е тясно свързана с религиозния живот, танците, песните и драмата. Тя се преподава устно от учител на ученик още от древни времена.
Хиндуистката музика е стилът, разпространен в северна Индия, който е познат под името Shāstriya Sangīt. Противоположен на него е южноиндийският стил или Carnatic. Както индийската класическа музика, така и хиндуистката музика, се формирала от няколко фактора: ведическите химни, традиционната персийска музика - Musiqi-e assil и фолклорната музика на този район.
Хората с големи постижения в тази област получавали съответните титли - за индийците - pandit, а за мюсюлманите - ustad. При взаимодействието на двете религии и култури и влиянието на суфизма, често се случвало и взаимодействие между музикалните композиции, възхваляващи мюсюлманските и хиндуистките божества. Основата на двата стила - северен и южен и разликата между тях е музикалният лад или композицията от тонове, оформяща определена мелодия по класическите правила на индийската музика, наречен raga, която е неделима от теорията на музикалния ритъм - tala.
В Индия, още от древността, музиката е тясно свързана с ведическите текстове - Śhruti и начина на тяхното предаване, посредством пеене и произнасяне. Правилното изпълнение на песнопенията се гарантира от специален канон, очертан в две от Ведангите: Shiksha - учение за произнасянето и песнопението и Chandas - учение за метриката и ритъма.
Аспектите на песнопенията са събрани в „Смаведа”, а връзките на пеенето с медитацията са описани в „Chandogya Upanishad”. В ритуалите, изискващи ритуално пеене, участват и множество инструменти като: shankh - раковина, Veena - лютня, Bansuri - флейта.
Санскритската традиция и „Смаведа” очертават тоналната структура на ритуалните песнопения при жертвоприношението Сома, която съдържа седем съставки: krusht, pratham, dwitiya, tritiya, chaturth, mandra и atiswār, които носят общото название pratham.
Един от най-важните трудове, свързани с музиката, танца и драмата, е „Natya Shastra”, а друго подобно на него е „Dattilam”.
През средновековния период, по време на делхийския султанат и управлението на мугалите, се извършва значителен обмен между различните култури по отношение на музиката. В северна Индия новите управници започват да проявяват изключителен интерес към местните музикални форми като прибавят към тях елементи, заимствани от персийската и мюсюлманска култура. Така се появяват Qawwali - суфистката музика, на фона, на която се изпълняват поеми със суфистки текстове или химни по време на религиозни церемонии в суфистките храмове и гробници, а по-късно и на специални концерти и фестивали и Khyal - свободна гъвкава музикална форма, даваща възможност за редица импровизации, която води своето начало от суфистката музика.
Един от най-ярките представители на поезията, музиката и суфистката философия от този период бил Амир Хосров Дехлеви. Ученик на известния суфист Низам Уддин Аулия, Хосров се счита за баща на стила Qawwali. Той обогатява индийската музика като вплита в нея арабски и персийски елементи, изобретява инструмента „ситар” и барабаните „табла” и е придворен поет в мугалския двор. Амир Хосров въвежда и Kalyani raga, наричана Mēḷakarta raga, музикална композиция, от която могат да се създават други композиции, Zeelaf raga и Sarpada raga.
По времето на Акбар, когато мугалската империя влиза в по-тесни взаимоотношения с местното население, започва разцвета на музиката и танца.
По това време твори и големият композитор, музикант и певец Миан Тансен. Той бил роден в 1506 г. в семейството на брамина Макрант Пандей, който, освен свещеник в храма на Варанаси, бил също така блестящ поет и музикант.
По онова време хиндуистката музика се преплитала с множество персийски и централноазиатски мотиви. В своите по-късни музикални произведения, Тансен продължил тази традиция. Първоначалното си музикално образование той получил от своя учител Свами Наридас, в прочутата тогава школа в крепостта на раджа Ман Сингх Томар - Гвалиор. Историята разказва, че Тансен, заедно със своя баща, заминал за Харидас. Там младият музикант се впечатлил от хиндуисткия музикален стил, наричан „dhrupad” и композирането на песни на езика на местните жители. След смъртта на Макрант Пандей, бъдещият голям композитор се върнал в родния си град, където често отивал да пее в храма на бог Шива и посещавал уроците на духовния си наставник, суфиста - музикант Мухаммад Гават Гвалиари. По време на пребиваването си във форт Гвалиор, Тансен се запознал с много други музиканти, с които обменял своите познания. Между тези хора била кралицата на Гвалиор - Мригнаяни, която била почитателка на музиката.
До 1562 г. Миан бил на служба като придворен музикант при Рамачандра Багела, но впоследствие, когато Акбар научил за големия му талант, извикал музиканта при себе си. Така Тансен станал един от деветимата велики умове в двора на императора. За неговото пребиваване там легендата разказва, че голяма роля изиграла дъщерята на Джалал Уд-дин - Мехеруниса, която била влюбена в музиканта. Когато Миан Тансен се оженил за дъщерята на императора, приел исляма и на своето първо представление пред мугалския двор получил като дар 100 000 златни монети. Животът на композитора бил тясно свързан с Фатехпур Сикри. В града, в близост до мястото за публични срещи „Diwan-i-Aam” и до днес се намира квадратно изкуствено езеро - „Anup Talao”, в средата на което се издига каменна платформа, заобиколена от парапети, напомнящи ажурни паравани. До нея се достига по четири симетрично разположени на четирите й страни мостове. Върху тази платформа Тансен изнасял своите концерти по различно време на деня, пред отбрани личности от императорския двор.
Една легенда разказва, че веднъж Джалал Уд-дин задал на великия музикант следния въпрос: „Ти си прекрасен певец, кой е твоя учител? Коя велика личност е вляла толкова сладост и страст в твоя глас? Колко велик трябва да е твоя учител, за да създаде ученик като теб?”. Миан смирено отговорил на всичките въпроси на владетеля като не забравил да назове името на своя учител - Свами Харидас-джи. Певецът обяснил на Акбар, че Свами живее в дълбините на гората, почита единствено бог и няма да се преклони пред никой, дори това да бъде повелителя на мугалите. Акбар гневно настоял Харидас да се яви пред него и заплашил, че ако не дойде, той сам ще му отреже главата.
На Тансен се наложило още веднъж да разясни на Джалал, че учителят Свами не се бои от нищо, освен от Бог и ако владетелят желае да го види, то трябва сам да отиде при него. Мугалският император заповядал на охраната си да се подготви за пътуването, но това негово решение било отново осуетено от думите на Миан: „Ваше Величество, ако моят учител види толкова много хора да идват с Вас, той със сигурност няма да Ви приеме - трябва да отидете съвсем сам и то в ранните часове на деня”. На другия ден, още в ранни зори, Джалал Уд-дин и Тансен се отправили към колибата на Свами. Когато доближили до мястото, където живеел възрастният музикант - отшелник, те чули омагьосваща музика. Харидас пеел химните за утринна молитва толкова изумително, че Акбар забравил за света около себе си и прехласнато се заслушал. Минали часове, а прекрасната песен се леела във въздуха. Щом отшелникът спрял да пее и започнал да медитира, императорът тръгнал обратно към двореца, запазил завинаги в сърцето си вълшебството на мелодията, която бил чул.
Не прекрачил още прага на палата, владетелят изпратил да повикат Тансен и когато придворният музикант се явил пред него, повелителят на мугалите го запитал защо, за разлика от гласа на Харидас, неговият глас не буди в душата му същите чувства. Отговорът, който получил от Миан, се загнездил като ценен урок в паметта на Акбар: „Ваше Величество, аз пея за Ваша радост и удоволствие, чакайки награда. Песните и поемите ми са средство за получаване на Вашето одобрение, а моят учител не очаква нищо в замяна. Той просто изразява емоциите си, пеейки за свое удоволствие и възхвала на Бога. Неговите песни са магически, защото те са израз на преливащата му любов и радост, които той наистина изпитва.”. В един кратък миг Джалал Уд-дин научил нещо много важно: „Нищо не може да излекува душата така, както чувствата, а пък чувствата не могат да бъдат излекувани от нищо друго, освен от душата”.
Според много истории, мелодиите на Тансен имали силата да укротяват дивите животни, да запалват изгасените свещи и да довеждат дъжда. Великият музикант Миан Тансен починал на 26 април 1586 г. и бил погребан в мавзолейния комплекс на своя гуру - суфиста Шаик Мухаммад Гаус във форт Гвалиор. В тази крепост владетелят Мансингх Томар създава книгата „Mankutuhal”, в която описва основните стилове музика, разпространени по онова време.

Модерната епоха в хиндуистката музика ще бъде запомнена с имената на Вишну Дигамбар Палускар и Вишну Нараян Бхатканде, които разпространяват класическата хиндуистка музика сред широки кръгове от обществото и маратхската средна класа, посредством организирането на конференции и учебни часове по музика в училищата. След дълго и задълбочено проучване на северноиндийската музика и индийската музика като цяло, Вишну Нараян Бхатканде написва своите трудове „Swar Malika”, „Shri Mallakshaya Sangeetam” и „Hindustani Sangeet Paddhati”, които и до ден-днешен служат като учебници за студентите, изучаващи индийската класическа музика.
От своя страна, Вишну Палускар открива училището за музика „Gandharva Mahavidyalaya”, даващо тласък на развитието на съвременната индийска музика и изучаването на историята на традиционните музикални стилове.

Основните принципи на хиндуисткия музикален стил се изграждат върху музикалната ритмика - Tāla, мелодиката Raga и That - подреждането на гамата, включваща седемте Swara или ноти в октавата.
При хиндуисткия стил те носят имената: Sa (Shadja) - до, Re (Hrushab) - ре, Ga (Gandhar) - ми, Ma (Madhyam) - фа, Pa (Pancham) - сол, Dha (Dhaivat) - ла, Ni (Nishad) - си, Sa (Shadja) - до. Тези тонове се повтарят последователно в различните октави.
Импровизацията в северноиндийския стил музика включва два етапа:
Alap - свободна ритмична импровизация, подчинена на правилата на рагата и Bandish - фиксирана мелодична композиция по определена рага, изпълнявана в съпровод на перкусионни музикални инструменти, като тъпаните „tabla” или тъпани като „pakhavaj”.

В хиндуисткия музикален стил съществуват няколко типа композиция:
dhrupad - при която песента се изпълнява от солов изпълнител, малка група изпълнители в съпровод с барабаните Pakhavaj, Mridangam, струнния инструмент Танпура или (tambura) и Rudra veena. Драупадът е монофоничен и ладов с единична мелодия без акордна прогресия, но с присъствие на микротонална орнаментация. Текстът представлява набор от срички на фона на богато орнаментиран Alap - (бавно повтаряща се импровизирана мелодия). Според индийците, тази композиция е изразяване на състоянието на ума и душата и диалог между двама души. Когато драупадът е посветен на конкретно божество, той придобива формата на мантра. По-лекият вид на тази композиция - dhamar се изпълнява на празника, посветен на пролетта и Кришна - Холи;

Khyal е форма на вокално изпълнение, привнесено от персийската музика и означава „въображение, размисъл”. С този тип композиция обикновено се изразяват настроения и емоции, отношения между двама влюбени, преклонение пред божествата, възхвала на владетел, разказ за шегите на Кришна. Khyal е съчетание от къса песен и фиксирана импровизирана мелодия - Bandish. Акомпаниментът на певеца е от струния инструмент - sarangi, хармониум, тъпани pakhavaj, tabla, sitar.
Бандишът се поделя на две части: sthayi и antara като типичния khyal има типа темпо: бавно - bada khyal и бързо - chhota khyal. Между бързото и бавното темпо може да бъде включено и ati-vilambit - много бавно, madhya - средно бързо или ati-drut - много бързо темпо;

Tarana е средно бърза композиция, която се състои от една основна мелодия, повтаряща се няколко пъти в различни варианти и с различна орнаментация. Към нея се прибавя и втора контрастна мелодия с по-високи тонове, която звучи само веднъж преди връщането към основната мелодия;

Tappa е индийска полукласическа вокална музика, която има сложен строеж и произлиза от фолклорните песни на ездачите на камили в Пенджаб. По-късно този стил е преработен, облагороден и представен в такъв вид в двора на мугалския император Мухаммад Шах;

Стилът Thumri произхожда от Утар Прадеш от двора на наваб Ваджид Али Шах. Тексът към тази музикална композиция обикновено описва любовта на девойките към Кришна и предаността им към бога;

Ghazal е поетична форма, съдържаща римувани куплети и рефрен, споделящи един и съща метрика. В тази поезия се възпява красотата на любовта или се говори за болката от раздялата. Любовта може да бъде насочена както към любимата, така и към бога. Структурата на Ghazal напомня много тази на сонетите на Петрарка, макар че поетичната форма е творение на персийските мистици, суфистките и арабски поети. В тази поетична форма са писани стиховете на Руми, Хадже Шамс уд-дин Мохамад Хафез-е Ширази, Физули, Мирза Асадулла-хан Галиб и Мохамед Икбал.
При суфизма Ghazal е тясно свързана с идеите и философията на това учение. Стиховете обикновено се изпълняват в съпровод на плавна мелодия, съвпадаща с настроението, което иска да предаде съдържанието на поетичното произведение.

Хиндуисткият музикален стил се асоциира с инструменти като veena с нейните разновидности:
rudra veena - инструментът има дълго тяло, направено от бамбуково дърво, два кръгли резонатора, 4 основни струни и още 3 допълнителни;
saraswati veena - струнен инструмент, кръстен на богинята на мъдростта, изкуството, музиката и образованието. Той е съставен от тяло с 24 месингови прагове, два резонатора и седем струни. Вторият резонатор в днешно време изпълнява ролята за подкрепяне на инструмента при неговото позициониране;

Vichitra veena - съставена от тяло с 13 струни и два резонатора, поставени под тялото. Този тип инструмент има обхват от пет октави.

Друг инструмент, използван в северноиндийския музикален стил, е sarod (сарод). Той се характеризира с плътния си, дълбок, медитативен звук. Сародът произхожда от афганистанския струнен инструмент rubab и е изграден от резонатор с мембрана от козя кожа, гриф от неръждаема стомана (метал),17-25 струни, от които 15 резониращи струни и ключове за струните.

Surbahar е близък до ситарата, но за разлика от нея има по-ниски тонове. Инструментът е съставен от тяло и резонатор, четири основни струни и 15-17 резониращи струни.

Santoor е древен музикален инструмент, съществувал още в Месопотамия, 1600-911 г., пр.н.е. От там той се разпространява на изток и добива различни разновидности в различните страни. Инструментът има трапецовидна форма и 72 струни, изработва се от орехово дърво и на него се свири с помощта на две дървени чукчета, с които се удрят струните.

Sarangi се изработва от едно цяло парче кедрово дърво и притежава три кухи кутии: pet, chaati, magaj и резонаторна кутия, покрита с парче от козя кожа. Върху мост от камилска или бизонова кост се разполагат три основни и още 37 резонаторни струни. На инструмента се свири като по струните му се прокарва лък с конски косми, а пръстите се плъзгат по платформа от слонова кост.

Shehnai е дървен духов музикален инструмент с тръбовидна форма, 6-9 дупки, метално разширение в края и обхват две октави. То се появява като разновидност на pungi - духов инструмент, служещ за създаване на музика при укротяването на змии. Поради звука, който създава чувство на благоговение и святост, shehnai се използва в религиозните обреди, при сватбените церемонии и на религиозните фестивали.

Bansuri е вид флейта, която се изработва от бамбуково дърво с тънки стени. Тя има 6 или 7 отвора и според митологията, била любимият инструмент на Кришна, притежаващ омагьосващ и завладяващ звук. Музиката, излизаща от флейтата, се получава чрез резонирането на въздуха и отварянето и затварянето на отворите с помощта на пръстите.

Esraj е струнен музикален инструмент, който се използва за изпълнението на религиозна музика и класически индийски песни. Той притежава подобно на ситарата тяло, с 20 метални прага, дванадесет до петнадесет резониращи струни, резонаторна кутия, покрита с козя кожа и ключове за струните.

Sitar е един от най-известните инструменти за изпълнение на северноиндийска и класическа индийска музика. Инструментът става известен в Индия по време на делхийския султанат и се вярва, че произлиза от друг инструмент - veena.
Ситарът се изработва от махагоново дърво, има дълго тяло с 20 метални прага, 10-20 струни, като само шест от тях служат за свирене, а останалите са резонаторни и един или два резонатора. Струните, върху които се свири и резонаторните струни са закрепени върху два различни моста. Освен всичко това, ситарът притежава и 7 големи и 13 малки ключа. Звукът му е плътен и медитативен.

Harmonium (peti) е клавишен музикален инструмент, тип орган, който има тяло, представляващо кутия, помещаваща частите на инструмента; помпи за въздух (вътрешна и външна), необходими за издаването на звука, като външната помпа се движи с помощта на врата, като се сгъва и разгъва; клавиши, покритие, което променя звука; ключове за регулиране на въздуха; тръби за вибриране на въздуха; две дръжки за по-лесно носене на хармониума.

Друг стил в музиката на Индия е този от южната част на континента, наречен стил карнатик или karnāṭaka saṃgīta. Между северноиндийския и южноиндийския стил музика съществуват съществени различия в swara - нотите в октавата, rāga - мелодията и tala - ритъма. Музиката карнатик обикновено се изпълнява от малка група изпълнители, съставена от вокалист, мелодичен съпровод и ритъмен съпровод. При този стил се използват необикновени инструменти като:
ghatam - глинено гърне с тясно гърло, което издава специфични звуци при удрянето му с различни части на ръката;
kanjira е вид тамбурина, при която около дървен плътен кръг е опъната кожа от варан, а задната част остава отворена. Около кръга са закрепени няколко метални диска, които позвъняват при разклащането на инструмента;

Morsing е метален инструмент, съставен от метален пръстен под формата на конска подкова с две паралелни метални вилици, метален език, закрепен между вилиците, така че единият му край да вибрира, а другия да е неподвижен. За да се свири с него, morsing се поставя между зъбите и се държи здраво с едната ръка, а с другата се удря, като различните видове звукове зависят от преминаването на дъха на свирещия и движенията на езика му.

Музиката на южна Индия е била под патронажа на кралство Майсор и Траванкор и както северноиндийската музика, имала две основни части: мелодията - rāga и ритъма - tāḷa. Останалите елементи на Karnāṭaka saṃgīta са:
sruti - отнасящи се до музикалния тон, кръгът от тонове, които човешкото ухо може да долови;
swara - нотите „sa-ri-ga-ma-pa-da-ni", които се различават от северноиндийските „sa-re-ga-ma-pa-dha-ni”;

Импровизирането на мелодията е много важно за индийската музика. В стила карнатик съществуват няколко вида импровизация:
raga alapana - бавна импровизация без ритъм, при която рагата седи в основата на орнаментиката на музиката, която започва от ниските октави и отива към по-високите;
niraval е сложно импровизиране, с изпълнение на две повтарящи се мелодии, между които се поставят редица орнаментиращи елементи;
kalpanaswaram е мелодична музикална импровизация, при която съществува специфична ритъмна структура, използвана след завършването на цялата музикална композиция или на определено място от ритмичния градеж на мелодията;
ragam tanam pallavi е музикална импровизация, изградена от три основни части: ragam - бавна импровизация, представяща основна мелодия на музикалното произведение, tanam - разширяване на мелодията и импровизирано пеене чрез използването на определени срички, pallavi - тематичната част на мелодията и песента, повтаряща се няколко пъти. Нейното наименование идва от сричките, съставящи думата: pa - дума, фраза; lla - поетичност и ритъм; vi - въображение;
tani avartanam е онази час от мелодията, която се изпълнява на перкусионни инструменти в края на цялостната композиция и дава възможност за изпъкване на способностите на изпълнителите на перкусии.
За разлика от северноиндийската музика в стила карнатик, музикалната композиция е силно усложнена и съдържа два основни елемента: varnam и kriti.

Индийската фолклорна музика притежава изключителна пъстрота, дължаща се на обширността на територията на континента и на етническото многообразие в него. Тя обхваща почти всички области от живота - социална, религиозна, семейна, романтична, област, свързана с обичаите и традициите.

Bhaṅgṛā е традиционната популярна музика на Пенджаб, създадена от емигранти, които донасят в Англия музиката на родната им земя и я примесват със западния тип музика. В този тип музика, наред със съвременните музикални инструменти, се използват и традиционни индийски инструменти като: dholak - тъпан, предназначен за акомпанимент на фолклорни и класически индийски песни и танци и за солово изпълнение. Той най-често е основният инструмент, съпътстващ изпълненията на песни и танци при сватбените церемонии.

Damaru е малък двустранен барабан, изработен от дърво, с резонатор от пиринч. В хиндуизма се приема, че той е свързан с бога на разрушението и сътворението - Шива, а неговият звук предизвиква прилив на мощна духовна енергия. Този тип барабан се използва от божеството при неговия танц tandava, който, според настроението на Шива, причинява сътворението (ananda tandava) или разрушението (rudra tandava). Едната страна на тъпана символизира мъжката креативна сила - (Lingam), а другата - женското начало, божествения преход, раждането, съхранението (yoni). Съединяването на тези две страни води до съграждането на света, а тяхното разделяне - до неговото унищожение.
В Тибет съществуват две разновидности на този тъпан: skull damaru e изработен от човешки черепи и кожа (обикновено мъжки и женски), като върху костите със злато се изписват женски и мъжки мантри. Кожата се поставя в мед, соли и специални треви за две седмици, след което се обработва по специална технология, преди да бъде опъната на тъпана. Така приготвени, тъпаните се използват за различни vajrayana ритуали.

Тъпаните chod damaru се изработват от дърво, което не е отровно или не съдържа тръни, украсяват се с мантри, изписани със злато и към тях се прикрепят звънчета или огледалца, символи на душевната чистота и физическото здраве, а също предназначени да прогонват злите сили.

Tumbi представлява струнен музикален инструмент, изграден от дебела дървена пръчка, резонатор от тиква и една-единствена струна, опъната между моста на резонатора и ключовете на върха на дървената пръчка.

Раджастанската музика произхожда от района на Удайпур, Джотпур и Джайпур. Обикновено песните от този регион включват женските песни panihari, описващи ежедневието на раджастанките, епичните балади за героите, песни, съпътстващи традиционните сезони тържества, пристигането на дъждовете, социалния живот, семейните отношения. Този тип музика се изпълнява на специфични музикални инструменти като:
ektara - струнен музикален инструмент, съдържащ една струна, глава от кокос или тиква, две рамена от бамбук, съединени с плътна горна част и ключ за струната. Музиката, създавана с него, се получава при дърпането на струната и вибрирането на звука, издаван от нея, в зависимост от сгъването и отпускането на двете бамбукови рамена. Ектар се използва при изпълнението на религиозни химни, песнопения - Kirtan, мантри и суфистки песнопения;
rawanhatta е струнен музикален инструмент, направен от дълга бамбукова пръчка, към която е прикрепен резонатор от издълбана тиква или кокосов орех, покрит с мембрана, зашита към резонатора с памучни конци. Върху пръчката и резонатора минават няколко струни, една, от които от косъм от конска опашка, а останалите - от метал. На rawanhatta се свири с помощта на лък, направен от дърво и косми от конска опашка, който се прокарва върху струните на инструмента.

Към фолклорната музика спадат песните ganasangeet, които носят някакво социално послание. В тях се разказва за свободата, патриотизма и обединението на хората около някаква прогресивна идея.

Dandiya е фолклорна музика, тясно свързана с танца, разпространена предимно в района на Гуджарат. Танцът, изпълняван заедно с нея, носи името garba. Този танц се танцува в кръг като символ на вечно променящото се време и кръговрата на живота. Той напомня за раждането и смъртта и е посветен на богинята - войн Дурга и непроменяемостта на Бог в променящата се Вселена. Гарбата утвърждава и идеята за пребиваването на божественото в човека.

Lavani е фолклорна музика, считана с танц, разпространена в районите на Махаращра, Мадхя Прадеш, Карнатака и Тамил Наду. Името на тази музика означава „красота”, а песните към нея имат сантиментален характер и се изпълняват предимно от жени. Преобладаващи в създаването на мелодията са перкусионните инструменти. Жените, танцуващи на lavani, са облечени в красиво сари, а танцът протича под съпровода на барабаните dholaki.

Музиката uttarakhandi приближава хората до природата и нейната красота. Тя придава усещането за простор, свежест и отразява начина на живот на жителите на Хималаите и Утаракханд.

Музиката от Асам - bihu, съпътства едноименния фестивал, посветен на Новата година, която се чества в средата на април. Фестивалът и самата музика възхваляват земята - майка и природата. Песните са енергични и приветстват настъпващата пролет.

Rabindra sangeet е музиката от Бенгалия, която включва песни и музикални композиции, създадени от Рабиндаранат Тагор.

Голяма част от индийската популярна музика заема музиката за филми. Боливудските песни и танци са неделима част от индийската филмова индустрия и живот на индийското общество. Първите песни са от първия филм с говор - Alam Ara от 1931 г., в който са включени седем песни.
През 1934 г. музиката от индийските филми започва да се записва на грамофони плочи, да се пуска по радиото и да става част от масовата култура. Тя преодолява езиковите и етнически бариери и се превръща в универсално средство за общуване между хората. Индийската филмова музика черпи вдъхновението си не само от класическата и фолклорна музика на страната, но и от модерната западна музика, какъвто е случаят с филма RA.One, където известният американски хип-хоп и ар ен би изпълнител Ейкън изпява песните „Criminal" и „Chammak Challo.".

Индийската музика покорява със своето разнообразие, мелодичност, ритъм и емоционално въздействие. Тя създава необикновено настроение, събира в себе си тъгата, любовта и радостта, дава възможност на слушателите да намерят в нея нещо, което да докосне най-дълбоките кътчета на душите им. В музикалните произведения се преплитат звуците на дъжда, лениво течащите реки, усеща се изгарящия дъх на слънцето, безкрая на пустинята, величието на природата, силата на човешките чувства, преклонението пред чудото на живота и безкрая на Вселената.
Индийската музика по вълшебен начин кара всеки да мечтае, да забрави за сивото ежедневие, да изпита щастието, да танцува и да бъде по-жив от всякога. Тези нейни качества я правят обичана и добре приета не само в страната, от която произлиза, но и по целия свят.