Нахаргарх - крепостта на тигрите

Нахаргарх - крепостта на непокорните раджпутски войни се издига по стръмното било на хълмовете Аравали. Той е построен от Саваи Раджа Джай Сингх през 1734 г., за да защитава управлявания от него град Джайпур, както и крепостта Амер. По-късно през 1868 г. цитаделата е достроена от наследилите я нейни владетели.
Изграждането на Нахаргарх се оказало трудно. Легендата разказва, че духът на принц Нахар Сингх, който обитавал местността Аравали, не позволявал на строителите и архитектите да доближат до строежа. Всеки път, когато те издигали някоя от стените, тя се срутвала през нощта. Различни религиозни обреди били извършени от свещениците, които се опитвали да умилостивят духа. След няколко такива ритуала, призракът на Нахар Сингх се появил и обещал да напусне строителната площадка при условие, че новопостроения форт ще носи неговото име. Наименованието на укреплението означава „Домът на тигрите”, а днес го наричат „Крепостта на тигрите”. Името му се свързва с множеството истории за смелите и горди раджпутски владетели.
Раджпутите се споменават още от ведическата литература, където биват наричани „Синове на краля”. Техният произход е от централна Азия. Те мигрират от там и се заселват на територията на Индия, където се смесват населяващите я местни племена. Повечето от раджпутските племена са наследници на хуните.
Раджпутите принадлежат към кастата на войните и се славят със своята доблест и смелост. Векове наред те били бранители на Индия от чуждите нашественици - араби, турци, афганистанци и мугали. Те предпочитали да умрат в битка, но да не предадат честта на своите предшественици, както и религията си. Докато племената в Средния Изток се подчинили на последователите на исляма, раджпутите не преклонили глава пред тази религия и не позволили на ислямските завоеватели да завладеят Индия цели 500 години. Героизмът и саможертвата им останали неоспорим факт в хрониките на индийската история.
Раджпутите били наричани „Воената раса” и се славели като яростни войни, притежаващи агресивност в битките, саможертва, доблест, физическа сила, самодисциплина, преданост и стратегически умения. Те били безстрашни, горди и независими. Тези племена отдавали голямо значение на военната подготовка и традициите. Поговорките казват, че раджпутските войни се раждат с меч в ръка.
Едни от най-разпространените им обичаи били „джаухар” и „сака”. Тези два ритуала се извършвали, когато бранителите на крепостите осъзнавали, че ще загубят битката. Така те предоставяли на врага една безславна и ненужна победа.
В стремежа си да не попаднат в ръцете на завоевателите, жените от крепостите издигали големи клади и заедно с децата си се хвърляли в пламъците й. Като спомен за тях оставали само отпечатъците на дясната им длан, поставяни в мократа глина. Този ритуал на самозапалване се извършвал късно през нощта и се съпровождал от молитвите на свещениците. На сутринта мъжете обличали своите жълти сватбени дрехи, посипвали главите си с пепелта от кладата на жените и децата, поставяли листо от тулси в устата си и отваряли портата на крепостта. Хвърляли се в една последна яростна и безнадеждна битка и загивали с чест на бойното поле. Този ритуал, извършван само от мъжете се наричал „сака”. Крепостта Читор е останала в историята с трите най-известни акта на „джаухар” и „сака”.
Обяснението на обичаите се корени в легендата за произхода на раджпутите. Тя гласи, че много отдавна Парашурама - аватар на бога Вишну (поддръжникът на Вселената и създателят на всички елементи), унищожава съществуващата ведическа каста на войните, от която се избират царете. По-късно, мъдрецът Васихта от древната ведическа каста на брамините направил огнено жертвоприношение - Яджна (по името на бога на огъня Агни), за да изпроси от боговете защита и справедливост на Земята. В отговор на молитвите му, от пламъците на кладата се появил младеж, който се превърнал в първия Агниваши Раджпут. От този ден нататък раджпутските войни се смятат за негови потомци. Наименованието им „синове на краля” - подсказва техния произход от двете господстващи касти - тези на брамините и войните, а също така вярата им в пречистващата сила на огъня и огненото жертвоприношение.
Поставянето на тулси - свещен босилек в устата на защитниците на крепостите преди последната битка - „сака”, идва от тяхното схващане, че босилекът е свещено растение, чрез което спомените се запазват. Индусите често го сеят около храмовете си и го почитат като любимото растение на бога на Вселената Вишну. Легендата разказва, че някога Тулси била любимата на бог Вишну. Ревнивата му съпруга Лакшми, превърнала Тулси в растение. За да не се разделя със своята любима, богът станал камък. Понякога легендата има и друг край. По вълшебен начин се оказва, че Тулси и Лакшми са едно и също лице, единствената възлюбена на Вишну. Земята, където расте тулси, всеки ден се подхранва с тор, а всяка нощ близо до растението се оставя фенер или глинена лампичка. Разпространен обичай е да слагат до главата на умиращия клонче босилек, защото се вярва, че листенцата му осигуряват на мъртвия място в рая.
По времето на мугалската ера, 16-18 в., раджпутските владетели били принудени да се присъединят към мугалската империя. През царуването на Акбар Велики, те започнали да заемат високи постове в императорския двор и това било част от тактиката на императора за сключването на мирен договор с тези горди войни. Джалауддин Мохамад Акбар дори взимал за свои жени в харема раджпутски принцеси.
Майките на двама от най-известните мугалски императори - Шах Джахан и Джахангир, били от кастата на раджпутите. Последните владетели на раджпутите подписали договор с мугалите, принадлежали към рода Сисодия. С упадъка на мугалската династия и смъртта на император Аурангзеб, отношенията между мугалската империя и раджпутските лидери се влошава, като в 1719 г. при управлението на раджа Суджан Сингх мирния договор се прекъсва окончателно.
След период на хаос и нестабилност, през 1876 г. кралица Виктория е провъзгласена за императрица на Индия. Последният мугалски император - Бахадур Шах II е свален от престола, а раджпутските провинции са присъединени към Британския Радж, където остават до независимостта на Индия през 1947 г.
Свидетел на много от тези събития, Нахаргарх форт е затворил времето сред стените си. Неговата своеобразна архитектура смайва с художественото майсторство на детайлите, разнообразието на формите, изпълнението на фреските и интериора.

„Дворецът Мадхавендра Бхаван” бил лятната резиденция на раджата и неговото семейство и любимо място на дамите от двора. Той бил изграден от махараджа Саваи Рам Сингх II през 1880 г. и съдържал 9 различни апартамента - по един за всяка от жените му. Помещенията заемали двата етажа на палата, вътрешността, на който гледала към правоъгълен двор. Покоите на Саваи били свързани със система от коридори, позволяващи на владетеля да посещава, която и да е от съпругите си без останалите да знаят за това. Тези коридори били богато декорирани с фрески, изобразяващи птици и цветя и отговаряли на разкоша, царящ в раджпутския двор. За улеснение на махараджата над вратите на кралиците били гравирани техните имена. Освен апартаментите на владетелите и жените им, дворцовата част съдържала множество будоари, кухни, бани и салони с големи камини. В Нахаргарх за известно време се намирала и кралската съкровищница.

Извън крепостните стени, в тясна долина са разположени гробниците на владетелите на Джайпур. Мраморните мавзолеи се издигат на местата, където са били кремирани тези управници. Всеки един от тях има свой собствен архитектурен стил, отговарящ на мощта и благосъстоянието на раджата, по чието време е построен. Най-красивата гробница е тази на раджа Джай Сингх II, поръчана от сина му Ишвари Сингх. Куполът й се крепи на 20 мраморни колони, гравирани богато с пауни и сцени от индийската митология.

„Мавзолеят на Мадхо Сингх I” - втория син на Джай Сингх, е двуетажна постройка с малък павилион на покрива. Ксенотапът (чатри) на Мадхо Сингх II пък е направен от бял и розов мрамор.
Чатрито на раджа Пратап Сингх има купол, поддържан от квадратни колони.
Най-странното нещо тук е мястото за вечен покой на Саваи Мейн Сингх, над което денонощно свети запален фенер. Неговият пламък се поддържа още от времето на смъртта на раджата.
Освен по архитектурен стил, гробниците се отличават и по големина. Високите и обемни ксенотапи са на управниците на Джайпур от рода Качваха, а ниските и по-тесни - на принцовете, починали млади. Мраморните постройки, представляващи отворени павилиони, които са изградени върху постаменти, са разположени сред красива градина, допълваща изяществото и лекотата на чатритата. Името на мястото „Царският Гаитор” означава място за покой на душите на мъртвите и сякаш за да оправдае това наименование, над долината тегне някаква неестествена тишина, тишината на спрялото време, вградило в себе си гордата история на достойните и непреклонни владетели на Раджпут, превърнали крепостта на тигрите Нахаргарх в свой дом и останали в летописите като пример за невиждана смелост, чест, свободен дух и родолюбие.