картинка-1 картинка-2 картинка-3
Виж галерия

Обичаят Сати - достойнството и саможертвата на жените

Сати е религиозна практика, при която след смъртта на мъжа си, вдовицата доброволно или насилствено се принася в жертва като изгаря върху погребалната му клада.
Тази практика е описана в „Риг Веда”, където се казва:
„Нека жената, чийто мъж е живял достойно и е починал, да вземе свещено масло, с което да помаже очите му и да стъпи върху кладата без страх, без сълзи и облечена в най-красивите си дрехи.”.
Сатито се прилагало като се смятало, че така се премахват всички извършени от мъжа грешни дела и той получавал по-добър живот след смъртта си. Първите данни за този обичай водят началото си от преди съществуването на империята Гупта.
След тази епоха, местата, където е извършвано Сати, са обозначавани с гравирани каменни плочи, наричани „Девли” или „Сати камъни” - „Maha-sati” (hero-stones). Такива паметни плочи са намерени в Сагар - Централна Индия, Западна Индия и Раджестан, където техният брой е най-голям. Името на тази религиозна практика се свързва с името на богинята на семейното щастие и дълголетие и Вселенската енергия - Сати или както още я наричат Дакшаяни или Парвати, на която жените се молят за благоденствието и дългия живот на мъжете си.
Древните текстове разказват, че Сати била дъщеря на Дакша Праджапати - син на бога, сътворител на Космоса - Брахма. Още от малка тя израснала с разказите за делата на Шива - богът на сътворението и разрушението. Всяка мисъл да се ожени за избрания от баща й съпруг била ненавистна за нея. Тя отхвърлила предложенията на много богати и могъщи владетели и в стремежа си да спечели любовта на аскета Шива, напуснала лукса на двореца и заживяла като отшелник в гората. Молитвите й били възнаградени. Убеден в искреността на нейната обич и силата на упоритостта на характера й, богът решил да се ожени за Сати.
Арогантният Дакша не посрещнал с въодушевление завръщането на своенравния Шива и дъщеря си, както и вестта за годежа им, но се примирил. Вдигнал сватба, а когато тържеството свършило, той прогонил двамата далеч от царството си.
След време надменният цар организирал голямо тържество, на което поканил всички богове, с изключение на бога и жена му. Въпреки всичко Сати решила да отиде, защото й домъчняло за родния дом и близките, пък и помислила, че баща й не й е изпратил покана, защото са роднини и няма нужда от такава формалност. Познавайки Праджапати, Шива се опитал да разубеди жена си да посети двореца, но тя не се отказала. По време на приема, Дакша повел спор със Сати за положителните качества на своя зет като не искал да приеме нито едно от тях. Натъжена, че съпруга й е несправедливо обиждан само заради това, че се е оженила за него, въпреки несъгласието на родителите си, дъщерята на Дакша издигнала голяма клада и се самозапалила, молейки се в някой друг живот да се роди отново като дъщеря на баща, който да я уважава.
Научавайки за случилото се, Шива изпаднал в неудържим, страховит гняв. Той създал две ужасяващи чудовища - Вирабадхра и Бадракали, които изпратил да разкъсат безпощадно всички, присъствали на запалването, а сам обезглавил Дакша Праджапати. После преметнал на раменете си обгореното тяло на любимата си жена и обезумял от мъка, затанцувал танца на сътворението и разрушението, заплашващ да унищожи света. Забравил за всичко около себе си, богът се подхлъзнал и паднал в хладните води на Ямуна, които от огромната му скръб и отчаяние потъмнели. От тогава до днес, те останали такива. Тялото на прекрасната Сати се разпаднало на 50 парчета и се разпръснали по различни кътчета в Индия, превръщайки ги в места за поклонение. Историята не свършва до тук. Разказват, че като всеопрощаващ бог, Шива върнал живота на хората, разкъсани в нощта на неговия гняв и ги дарил с благословията си. Върнал дори живота на Дакша, който до края на дните си не престанал да слави бога.

Обичаят Сати е символ на предаността, привързаността и голямата любов на всяка жена към нейния съпруг, ето защо той често се свързва с легендата за двамата влюбени Савитри и Стиаван и тяхната безгранична обич един към друг. Според тази легенда, някога, много отдавна, живеел един мъдър цар, който дълго време нямал деца. Всеки ден той се молел на боговете пред жертвения огън с надеждата да му дарят наследник и ето, че веднъж пред него се появила богинята Савитри, която му предсказала, че ще му се роди дъщеря, красива като слънцето. Не минало много време и царят се сдобил с момиченце, което нарекъл Савитри в чест на слънчевата богиня. Когато принцесата пораснала, слухът за нейните интелигентност, чар и изключителна красота обиколил цялото царство, но принцовете се плашели от почти божествената й хубост и никой от тях не дошъл да я поиска за жена. Малцината, които се осмелявали да поискат ръката й, били отблъсквани от нея, защото Савитри имала независим дух и искала сама да избере своя съпруг. Тя помолила баща си да й даде някой от най-доверените си войни, с който да пътува из земите на царството, за да намери онзи, с който да сподели живота си. Когато царят изпълнил това нейно желание, Савитри се отправила на път. Един ден тя достигнала до една гъста гора, където живеел крал Дюматсена, който бил прогонен от царството си. Стар и сляп, той обитавал малка колиба, която споделял с жена си и сина си. Синът му Сатияван - млад и красив принц, бил утеха за своите родители. Всеки ден той режел дърва и ги продавал в близкото градче, за да може да купи храна за семейството си. Така те преживявали в любов и щастие. Принцеса Савитри била привлечена от чара на младия принц и добротата на неговите родители. Скоро тя разбрала, че това ще бъде човека, който тя ще избере за спътник в живота си. Когато разбрал за решението на дъщеря си да се ожени за обеднелия принц, бащата на Савитри бил съкрушен. Той се опитвал по всякакъв начин да промени избора на младото момиче и щом нищо не помогнало, царят извикал мъдреца Нарада, за да й разкаже за проклятието, надвиснало над Сатияван. Според мъдрия човек, момчето било обречено да умре след една година. Въпреки предупреждението на Нарада, принцесата не пожелала да промени своя избор. След пищната сватба, двамата влюбени заживели в простата колиба в гората, а Савитри помагала на мъжа си и неговите родители. Така изминала една година, изпълнена с радост и щастие. Една сутрин, Сатияван нарамил брадвата и тръгнал да насече дърва така, както правел винаги. Преди да излезе от къщурката, красивата му жена се събудила и го помолила да дойде с него. Докато принцът сечал дърва, съпругата му седяла върху меката трева и правела венче от цветя. Накрая на деня, момъкът привършил работа и седнал да си почине до Савитри. Изведнъж се почувствал зле, а пред принцесата се появили пратениците на смъртта, които искали да вземат душата на мъжа й, но предвидливата девойка била запалила кръг от огън, през който пратениците на бога на мъртвите Яма не можели да преминат. Те се върнали при своя повелител и му разказали защо не са донесли душата на младежа. Тогава самият бог решил да отиде да я вземе. Яма се изправил пред Савитри с лице, по-черно от мрака, с очи и роба по-червени от кръвта. Прекрачил през кръга от огън, който не можел да спре боговете и казал:
„Дъще, остави това мъртво тяло, защото, както знаеш, смъртта е участта на смъртните, а аз съм първият смъртен, който умря. Оттогава нататък, всеки трябва да умре. Смъртта е участта на човека.”.
След тези думи принцесата се отдръпнала, а богът на мъртвите извадил примка, която завързал около гърдите на Сатияван и изтеглил от там душата му. Яма поставил тази душа във вътрешността на дрехата си и се отправил към своето царство. Докато вървял, чул стъпки зад гърба си, обърнал се и с изумление видял Савитри, която го следвала. Обръщайки се към нея, той я попитал защо върви след него, а тя отговорила:
„Участта на всяка жена е да следва любовта там, където тя я отведе, а Вечният Закон не разделя любящия мъж и вярната жена.”.
Възхитен от нейните думи, богът на смъртта поискал да направи подарък на принцесата. Той я помолил да му каже какво би искала да получи в замяна на изгубения живот на съпруга си. Момичето помислило и пожелало да бъде възстановено зрението и кралството на нейния свекър. Въпреки че Яма се съгласил да изпълни желанието й, тя продължила да го следва. Учуден, страшният бог предупредил Савитри, че не може да дойде с него в земята на мъртвите и трябва да се върне, но мъдрата девойка не искала да го послуша и казала:
„През цялото време се опитвам да тръгна назад, но мисълта ми върви след моя съпруг, а тялото и сърцето ми следват мислите ми. Ти взе душата на мъжа ми, но заедно с нея взе и моята, защото нашите души са неразделни дори в смъртта!”.
Нежните слова на младата принцеса разчувствали Яма и той се съгласил да изпълни още едно нейно желание, а то било да запази кралската династия на бащата на Сатияван и тя да бъде наследена от синовете на Савитри. Богът на мъртвите се заклел да изпълни и тази нейна молба, но преданата съпруга продължавала да върви с тихи стъпки зад гърба му. С недоумение Яма спрял и я попитал дали ако заведе съпруга й в ада, ще го последва и там:
„Ще бъда винаги до него, независимо къде се намира, дали е жив или е мъртъв, дали е в ада или в рая” - отвърнала упоритата девойка.
Сломен от безграничната вярност и обич на Савитри, богът бил принуден да отстъпи и да върне душата на Сатияван, казвайки:
„Върни се у дома си. Твоите любов, мъдрост и упоритост победиха дори самата смърт! Никога досега не съм виждал жена, която да обича така силно съпруга си, както ти обичаш своя. Дори аз, Богът на смъртта, съм безсилен пред силата на такава истинска любов, която ще живее вечно!”.
О този ден нататък, Савитри и Сатияван заживели щастливо в своето кралство и се радвали на многото си деца като запазили до края любовта в сърцата си.
Обичаят „Сати” се практикувал още през 6 век в Раджестан, където се намират повечето от така наречените „Maha-sati” камъни. Той продължава да съществува и по времето на Виджаянагарската империя, за което говорят намерените повече от 50 „Sati-viirakal” или „Сати камъни на честа”. Най-много от тях са от периода на войната между Деканския султанат и Виджаянагарската империя и са изработени след битката при Таликота, състояла се през 1565 г.
През царуването на мугалите, 1526-1858 г., практиката на ритуалното самозапалване била прилагана главно от жените на раджпутските владетели и войни под формата на „Jauhar”. Този обичай се извършвал тогава, когато крепостите били завземани от чуждите нашественици и отбранителите им се изправяли пред лицето на поражението. За да избегнат позорния плен и да запазят своята чест и достойнство, жените предпочитали да се хвърлят в пламъците на кладата, докато мъжете и синовете им се впускали в последната отчаяна битка за отстояването на владенията си, която наричали „Сака”. Ритуалът „Jauhar” се практикувал от раджпутската каста на кшатриите и кастата на брамините. Благородничките от двора обличали сватбените си дрехи и предвождани от своята махарани, издигали голяма клада, която поглъщала техния живот, докато мъжете им, облечени в Kesariya Bana - шафранено жълти облекла, слагали лист от свещения босилек тулси в устата си, за да бъде запомнен техния подвиг и поемали към последната си битка, която водели до смъртта на последния войн от крепостта. Такива примери на саможертва са трите джаухара в цитаделата Читоргарх, когато крепостта била разграбвана на три пъти, а именно в 1303 г., когато Ала-уд-дин Килиджи побеждава махараджата Ратан Сингх, в 1535 г., когато Бахадур Шах - султан на Гуджарат, побеждава Викрамеджет Сингх и в 1567 г., когато император Акбар побеждава махараджа Удай Сингх. Подобни случаи се срещат в Райзен форт при продължителната му обсада от Бахадур Шах през 1532 г. и последвалият разгром, при който 700 жени, начело със своята владетелка Рани Дургавати доброволно жертват живота си, за да запазят своята чест и в Чандери форт през 1528 г., когато след завземането на крепостта от мугалският император Бабур, 600 раджпутски съпруги намират смъртта си сред пламъците на кладата. С подобна слава остава в историята и най-известната индийска крепост Гвалиор с нейния „Jauhar kund” или водохранилището на цитаделата, чиято вода е източена, за да стане сцена на джаухара при падането на цитаделата през 1232 г. под натиска на войските на делхийския султан Шамс-уд-дин Илтутмиш. В хрониките на раджпутската гордост и непреклонност, създали страшния обичай джаухар, следва името на Джайсалмер Форт, при завземането, на който от Ала-уд-дин Килиджи през 1294 г. загиват 24 000 жени и още 16 000 след нападението на Фероуз Шах. В Мехрангарх форт, при смъртта на махараджа Ман Сингх, петнайсетте му съпруги изпълняват обичая Сати, за да останат със своя повелител дори в отвъдния живот. Тази форма на саможертва в миналото и до ден-днешен се смята за подвиг, който носи щастие на семейството на вдовицата, съпруга й и хората от градчето за седем поколения напред. Жената, пожертвала себе си, се почита като богиня - Satimata, която защитава своите близки и съграждани от всяко зло.
От митологична гледна точка на обичая Сати се гледа като на възможност за проява на свръхестественото. Говори се, че запалената клада има силата да отменя проклятия, а на жената, която тръгва доброволно към нея, може да бъде дадена дарбата да предскаже бъдещето, да излекува неизлечима болест и да достигне безпрепятствено до небесното царство, заедно със своя съпруг. Тъй като ритуалното самозапалване се считало и се счита и до днес за проява на силната любов между съпрузите и желанието им да останат заедно дори след смъртта, вдовицата носи сватбеното си сари и гривни и украсява ръцете си с хена, така, както правят булките. Преди да се отправи към кладата, тя оставя отпечатък от дланите си върху стената на крепостта или дома.
Мугалските закони ограничават практиката на Сати. Император Хумаюн издава специален указ за нейното забраняване. Акбар нарежда на чиновниците си да удължават умишлено сроковете на издаванията на разрешителни за извършването на ритуала, с което целял да даде възможност на благородничките, загубили мъжете си, да не се ръководят от моментното чувство на тъга, а да размислят трезво и да се откажат от решението за доброволната си смърт. Шах Джахан строго забранява прилагането на обичая от жени, които имат деца и се бори за обявяването на тази жестока практика извън закона. Но дори след официалната забрана на „Сати” от владетеля Аурангзеб, през 1663 г., тя продължава да съществува в по-малките и бедни райони на страната. В по-късните епохи през 1812, 1829 и 1832 г., този обичай е многократно отхвърлян от закона.
Вдовиците в индийското общество са подложени на множество табута. Те не могат да носят цветни дрехи, а трябва да бъдат облечени само в бяло сари, гривните, които са носели по време на брака, се строшават и на жените се забранява да се кичат с накити. Синдурът от главите им се изтрива, а при по-нисшите касти косата им се остригва. Вдовицата се подлага на строга диета, като в същото време не се допуска до семейни събирания и религиозни церемонии, защото присъствието й там се смята за лош късмет. В някои случаи дори сянката им се счита за нечиста, а самите те се третират като представители на най-нисшата каста - далитите. Въпреки опитите да се узакони повторния брак на овдовелите жени, повечето от тях остават да живеят сами до края на живота си. В бедните райони на страната по икономически, социални и религиозни причини, загубилите мъжете си жени без финансова независимост са обречени на жалко съществуване, изпълнено с множество унижения и предпочитат или са принудени от роднините си да извършват забраненото от закона „Сати”. В противен случай, те са изпращани в градовете на вдовиците Вриндаван и Варанаси, където прекарват остатъка от живота си в крайна мизерия в полуразрушени приюти за вдовици, просейки по улиците и храмовете. Особено тежко е положението на децата - вдовици, станали такива заради все още съществуващата практика на омъжване на малки момичета за по-възрастни от тях мъже. Този, изпълнен с несгоди и страдание живот, отритнатите от обществото жени наричат „Живо Сати”.
Днес най-много „Maha-sati” камъни се намират в Раджестан и Карнатака. Те представляват каменни плочи с изображения на жени или вдигната лява ръка. В зависимост от случая, върху тях са гравирани сцени от самата „Сати” церемония, джаухара или последната битка „Сака”. Някои надгробни плочи съдържат множество надписи или гравюри, представящи раджпутски войни, яхнали коне или опънали лъковете си, над които са изсечени медальони със слънца. В крепостите често се срещат тъй наречените Сати знаци - отпечатъци от ръцете на жените, пожертвали себе си на кладата. Те са направени върху различни по размер плочи от червен пясъчник или направо върху самата мазилка на стените и показват пътя на церемонията и мястото на извършването на ритуала. Понякога, когато обичаят бил прилаган извън пределите на укрепленията, както това се случвало в Чандери форт, Джайпур и Джайсалмер, на местата на кладите били издигани красиви гробници, наричани „Royal Gaitor”. По тяхната големина и място, което заемат, може да се съди за ранга и пола на онези, за които били строени. Архитектурата на ксенотафите е издържана в типичен за онези времена смесен раджпутски, ислямски и хиндуистки стил. Тези гробници са съставени от отделни чатрита, цяла композиция от чатрита или са под формата на самостоятелна сграда и са изградени от жълт пясъчник или мрамор. Мавзолеите са поставени върху висока каменна основа и имат кръгла, правоъгълна или квадратна форма. Куполите, които могат да бъдат пирамидални или кръгли, се поддържат от арковидни подпори и гравирани колони. В горната си част те са заобиколени от дъговидни или правоъгълни стрехи, а под върховете им има скулптурирани обърнати лотоси. Основата на чатритата - многоъгълна, квадратна или правоъгълна, е обточена с фризове. При чатритата в Джайпур се среща разнообразие от архитектурни форми като централните куполи са заобиколени от по-малки, подобни на централния купол, куполчета. До самото чатри се достига по няколко стъпала, заградени с ажурни парапети. Същите парапети обикалят обширната каменна площадка, върху която се издига чатрито. Понякога в четирите ъгъла на площадката се поставят четири малки елегантни чатрита. Гробниците на владетелите се отличават със своята пищност като наподобяват малки дворци.

Обичаят Сати отразява контраста в индийската история и общество. От една страна, той е символ на раджпутската представа за чест, достойнство, вярност и непреклонна свободолюбивост, а от друга е отражение на тежките социални и икономически проблеми в страната. Тази религиозна практика, дошла от древността, свързва фолклорните представи от миналото с догмите, предразсъдъците и социалното разслоение на хората от съвременна Индия. Тя има силата да превръща жената в богиня или да я осъди на мъчително съществуване като отнеме повече от човешките й права.

Виж галерия..»