Ведите - книгите, събрали цялата човешка мъдрост

Ведическият период обхваща времето, когато са създадени свещените за индусите книги - Ведите. Това е периодът от 1500 до 500 г. пр. Хр. Ведическата цивилизация обхващала районите на северна и северозападна Индия и се развила с миграцията на арийските племена.
Тя имала два периода: Ранен ведически период или ригведически период и Късен ведически период.
През ранния период хората водели полуномадски живот като се премествали от едно място на друго веднага, щом ресурсите за живот се изчерпвали. Постепенно с нарастването на населението те започнали да опитомяват различни животни и да се учат да обитават едно постоянно място. Развило се земеделието и животновъдството. Наред с тях се усъвършенствало металообработването, дървообработването, тъкачеството и грънчарството. Инструментите се правели от мед, бронз и желязо, а златарите изработвали прекрасни орнаментирани накити и златни съдове. От своя страна дърводелците правели колесници, рала и мебели за домовете. Тъкачите създавали вълнени и памучни платове, а шивачите шиели от тях дрехи. С времето голям дял от стопанството на Ранния ведически период започнал да заема търговията, която първоначално била разменна, но по-късно със сеченето на монетите, наречени Нишка се преминало към размяна срещу пари.
Основната форма на обединение била семейството (Kula), след нея следвала(Grama) или село, (Vis) - клан и племе (Jana). Начело на племето стоял племенен вожд, наричан раджа. Той бил поддържан от събранието на мъдрите старци (Sabhā) и съвета на всички поданици (Samiti). Раджата имал задължение да защитава земите и собствеността на своите подчинени и да отправя молитви към боговете за благоденствие на племето.
През Ведическия период мъжете и жените имали равни права на образование и социално развитие. Девойките имали право да избират своите съпрузи, посредством обичай, наречен (Swayamvara). В „Manusmriti” се казва: „Жените са достойни за боготворене. Те определят съдбата на семейството и са източник на просветление за него. Те донасят покой на дома и са неразделна част от пътя на спазването на Вселенския закон. Дори небесата се управляват от жени. Бог живее в това семейство, където жената е почитана, а в семейства, където е пренебрегвана, всички усилия за напредък са напразни.”. Жените можели да присъстват на събранията на мъжете и на всички големи религиозни церемонии. По това време се открояват имената на жени поетеси като Апала, Висвавара, Госа и Лопамудра. Детските бракове, както и обичая жената да изгаря на кладата на мъжа си - „Сати” били забранени. Многоженството било позволено само за управляващите. Основните забавления през ведическия период били танците, песните, надбягването с колесници и коне. В религиозно отношение били почитани природните стихии като огъня, водата, гръмотевиците, дъжда, а наред с тях била почитана и земята.
Главните божества от ведическия пантеон били: богът на дъжда и гръмотевиците - Индра, богът на огъня - Агни, богът на слънцето - Сурия, богът на вятъра - Ваю, богинята на зората - Уша, майката на боговете - Адити, богинята на мъдростта и изкуствата - Сарасвати, богинята на земята - Притиви, богът на жертвения огън - Сома, соларният бог - Ариаман, богът на бурите - Рудра, богът създател - Дакша и пазителите на справедливостта - Митра и Варуна.
Моралните принципи се определяли от схващането за Сатия и Рта. На санскрит „Satya” означава мъдрост, висша истина, път на правдата. Satya стои над всичко: пространството, времето, човешката личност, тя е истината, граничеща с любовта. Рта изразява принципа на природния ред, който контролира Вселената и всичко в нея. Тази философия включва в себе си понятието Дхарма или основния Вселенски закон на живота и Карма - определянето на съдбата на човека според неговите деяния. Ведическите хора вярвали в безсмъртието на душата, прераждането и просветлението.
Религиозните ритуали в онези времена включвали Agnistoma (Yajna), Agnihotra, Agnicayana, Rajasuya, Ashvamedha, Purushamedha и Soma.
Ритуалът Yajna представлява жертвоприношение на боговете, което цели постигането на определено желание. Най-важният му елемент е жертвеният огън, в който се изгарят: осветено масло (Гхи), ориз, мляко, плодове, цветя, както и свещената напитка Сома.
Във Ведите са описани над 400 вида Яджна. Някои от тях се изпълняват по определен ред и са придружени с рецитирането на специални мантри (молитви).
В миналото се смятало, че ритуалът „Agnihotra” е дар на хората от боговете, който дава възможност за поддържане на баланса в природата, пречистване на отрицателната енергия и съхранението на човешкия живот. За първи път за този ритуал се споменава във „Ведите” - Ригведа и Ахарваведа през 1400-1 000 г. пр. Хр. Неговата същност се състои в пренасянето на дарове на бога на огъня в часовете преди изгрев и залез-слънце с цел синхронизирането на човешката природа с хармонията на Космоса.
„Agnicayana” е обичай, при който в чест на Агни - богът на огъня, се изгражда олтар от 10 800 малки тухлички във формата на птица с разперени криле. Около него се поставят глинени съдове със запалени огньове. Олтарът символизирал безсмъртието.
Ритуалът „Rajasuya” се провеждал от владетелите при завладяването на нови територии и взимането на данъци от тях.
„Ashvamedha” е жертвоприношение на коне, практикувано само от владетелите (raja) с цел придобиване на слава, благосъстояние, сила и възможност за завладяване на съседните земи. Този вид жертвоприношение е описан в свещената книга „Yajurveda”.
„Purushamedha” е човешко жертвоприношение, което се определя от схващането за създаването на Вселената чрез пожертването на космическия гигант Пуруша. Съществуват два вида „Purushamedha”. При първия вид избрания човек бива наистина убиван, а при втория това се прави символично като жрецът прокарва жертвения нож по кожата на избраника.
Религиозният обичай Сома бил познат на индоиранските племена. Той бил споменат в „Риг Веда”(свещена книга) и бил свързан с приготвянето на напитка от растението Сома. Смятало се, че това била свещената напитка на боговете, от която те получавали своята сила и безсмъртие. В това отношение Сома е близка до нектара на безсмъртието Амрит. Тази напитка била употребявана от свещениците в различни религиозни церемонии или изсипвана в свещения огън като дар на боговете.
През ранния ведически период, познат още като Ригведически период, била създадена свещената книга „Риг Веда” - книга на мантрите. Тя съдържа 1028 религиозни химни „suktas”, написани на ведически език и предназначени предимно за различни жертвени ритуали и възхваляване на боговете. Самата "Риг Веда" включва 10 книги - Мандали, като всяка една Мандала се състои от химни „sūkta”, а те от своя страна включват отделни стихове, наричани „ричи”. Ригведата е съставена някъде към 1700-1100 години пр. Хр. Наименованието й иде от санскрита и означава „Възхваляващи знанието стихове”. Тя е най-старата книга на индоевропейски език. Първоначално съдържанието и се предава устно, като нейното текстово записване става много по-късно. Заради голямото си културно-историческо значение при изучаването на древноиндийската история и митология, в 2007 година „Риг Веда” е включена към списъка на Световните културни паметници на Юнеско.
Късният ведически период е времето от хилядната година преди Христа до шестстотната година преди Христа.
Хората от тази епоха живеели в големи селища и се прехранвали от земеделие, занаяти и търговия. Те използвали все по-често желязото, заменяйки дървените рала с железни. Грижите за полята се усъвършенствали и това довело до увеличаването на реколтата от ориз, ечемик, пшеница и леща. Продължило отглеждането на добитък и богатството се измервало с броя на притежаваните селскостопански животни. Сечали се златни монети, които се наричали Nishka, Swarna и Sathamana. От медните рудници в Раджестан се добивала мед, която се използвала за изработката на върхове на копия и стрели, за сечива, оръжия, накити и селскостопански инструменти.
Процъфтявало тъкачеството, кожарството, грънчарството, изработката на колесници, ковачеството и бижутерството. Глинените съдове за домакинството се рисували с красиви шарки. Наред със занаятите се развивала търговията. Изнасяли се кожи и кожени изделия, медицински треви и произведения на тъкачеството. Териториите на селищата били охранявани от воини и заграждани с крепостни стени. Властта се предавала по наследство от стария владетел на сина му. Увеличила се ролята на управниците, които защитавали земите си и поддържали реда и законността в тях. Те провеждали и много от религиозните ритуали като „Yajna”, „Rajasuya” и „Ashvamedha”. Все повече се засилвало влиянието на свещениците, които поддържали близки отношения с владетелите. Обществото се разделило на касти: Брахмани, Кшатри (воини), Вайший (търговци, занаятчии и земеделци) и Шудрите (служещи на другите три касти).
През късния ведически период кастовата система не била толкова консервативна и хората можели да сменят професията си в зависимост от своите способности. Предишната свобода на жените била ограничена. Не им било позволено да участват в събранията на мъжете и да посещават школите за обучение. Те не можели да притежават собственост, а вдовиците нямали право да се омъжват повторно.
Особено внимание се обръщало на образованието. Учениците учели и живеели в дома на учителя, наричан Gurukula, където изучавали философия, математика, логика, религия, граматика, медицина, астрономия и етика. Изучаването на „Dhanur Veda” или стратегията за водене на война, било запазено само за принцовете. На учениците се налагала строга дисциплина, подчинение и уважение на учителя.
Настъпили редица промени и в религиозния мироглед. Наред със старите божества се почитали някои нови като Кришна, Праджапати - пазителят на живота, Вишну - богът пазител на Вселенското равновесие и Пашупати - повелител на всички животни, по-късно наричан Шива. Молитвите и принасянето на животни в жертва станало неизменна част от религиозните ритуали. Хората вярвали, че боговете са не само върховни създания, свързани със Сътворението, но те имат и силата да разрушават света. Утвърдило се философското схващане за прераждането, Кармата и Мокшата - просветлението или освобождаването от кръга на прераждането.
Постепенно с увеличаването на населението селищата прераствали в малки царства, от които по-късно се зараждат големите империи на антична Индия.
През късния ведически период били написани големите епически произведения „Mahabharata”, „Ramayana”, „Bhagavad Gita”, „Upanishads” или „Vedanta”, както и „Samaveda”, „Yajurveda”, „Atharvaveda” и „Aranyakas”.

„Mahabharata” е най-дългото епическо произведение от късния ведически период. То съдържа 100 000 куплета и 200 000 стиха, които са разделени на 18 книги, разказващи за конфликта между клановете Пандави и Каурави. В тези книги се споменава за голямата битка, наречена Kurukshetra. Легендата разказва, че произведението „Mahabharata” е написано от бог Ганеша под диктовката на отшелника Вияса. Богът помолил мъдреца да диктува стиховете на епоса, без да спира за почивка, но за да забави диктовката, Вяса казал на Ганеша, че преди да запише продиктуваните стихове той трябва да осъзнае значението на всяка дума, всяка строфа и философското послание на всеки стих. Мъдрецът диктувал поемата като всеки път прибавял към строфите по някоя сложна философска мисъл, която Ганеша трябвало да осмисли и това отнемало на бога доста време, през което мъдрият човек получавал възможност да съчини нов стих от епоса. Казват, че по време на записването на „Махабхарата” перото на Ганеша се счупило и бързайки да запише следващите редове, богът - слон счупил един от бивните си и продължил да пише с него като с перо.
Неразделна част от „Mahabharata” е „Bhagavad Gita” или съкратено наричана „Gita". Тя представлява диалог между бог Кришна и митологичния войн - стрелец Арджуна, който дава отговор на редица философски въпроси. Епичната битка, описана в „Bhagavad Gita” и разговора между Кришна и Арджуна са алегория на моралните и етически борби в човешкия живот. Книгата вдъхновява много политически лидери от индийското движение за независимост. Неслучайно Махатма Ганди наричал произведението „моят духовен пътеводител”.

Епосът „Ramayana” съдържа 24 000 строфи, разделени на седем книги: (Bāla Kāṇḍa - Книга за детството, Ayodhya Kāṇḍa - Книга за Айодия, Araṇya Kāṇḍa - Книга за гората, Kishkindha Kāṇḍa - Книга за маймунското царство, Sundara Kāṇḍa - Книга за красотата, Lanka Kanda - Книга за Ланка, Uttara Kāṇḍa - Последна книга). Предполага се, че е написан от бащата на санскритската поезия Валмики и разглежда човешки ценности като: идеалният баща, вярната съпруга, верният приятел, идеалният крал, победата на доброто над злото, както и концепцията за следването на основния закон на Вселената - Дхарма. Историята на „Ramayana” разказва за живота на Рама и борбата му със злия демон Равана. Царят на Айодия се смята за аватар на бога на Вселенското равновесие Вишну, ето защо се почита като божество в хиндуистката религия. Неговите подвизи се представят в театрални постановки, танцови интерпретации и вдъхновяват множество литературни произведения на тази тема. Те, както и самия Рама, се честват в хиндуистките фестивали: Рама Навами, Калианам, Виджаядашами, Навратри, Дусехра. Приема се, че четенето или слушането на „Ramayana” води до освобождаване от греховете и благославя читателите и слушателите на епоса.

„Упанишадите” са колекция от философски текстове, които влизат в основите на хиндуистката религия. Те са познати и под понятието „Веданта” или последна заключителна част на „Ведите”.
Терминът (उपनिषद् upaniṣad) означава „да седиш в краката на учителя” или „да седя близо до...” . Той идва от онези исторически периоди, когато учениците седели до своя учител в горските ашрами или отшелническите жилища, а той им предавал знанията си. Тяхната датировка има няколко етапа: „Brihadaranyaka Upanishad”, "Chāndogya Upaniṣad” - VIII век пр. Хр., а останалите текстове са от периода VII-III в. пр. Хр. Има и такива от средновековието. Като цяло „Упанишадите” засягат въпроси, свързани с нирвана, карма, самсара - прераждането, атман или душата, йога и медитация. Те дават обяснения на сложните текстове на Ведите, разясняват природата на човешкото съществуване, създаването на космоса и познанието. Авторите на „Упанишадите” са много и не само хора от кастата на брахманите. Сред тях има поети, достигнали до светлината на духовната мъдрост, които имат желанието да напътстват групи от избрани от тях личности по пътя им към просветлението. Според древните текстове човекът седи в основата на загадките на Вселената и държи ключа на познанието, водещо до мъдростта. Те насочват ума към вътрешния свят на хората, различен от егото, материалното тяло, сетивата и всички онези елементи, които са нетрайни и преходни, с цел да се извлече божественото начало, скрито в сърцето на всеки един индивид. В най-старата книга на „Упанишадите” - „Brihadaranyaka” се казва:
„Води ме от нереалното към реалното,
от тъмнината към светлината,
от смъртта към безсмъртието...”
Строфата подчертава единството на Атмана - духа (душата) с Вселенския разум Брахмана или единството между дълбоко скритото в човешкото съзнание Аз и божествената душа, от която произлиза мисълта и целия видим живот (-तत् त्वम् असि) „Tat Tvam Asi” - „Това си ти”.
Петдесет от „Упанишадите” са преведени на персийски език през 1657 г. от сина на мугалския император Шах Джахан - Дара Шико, а на английски език преводите им се появяват през 1805 г.

„Aranyaka" или „Книгите от пустошта”, наричани още „Горски книги” съдържат текстове, описващи ритуали, които трябва да бъдат изучавани само от определени групи монаси, далеч от очите на хората. Обикновено те са свързани с жертвоприношения като „Яджна” и „Сома” (Pravargya) ритуалите и петте велики джайнистки обещания за ненасилие, истина, непритежание, целомъдрие, неприсвояване, носещи името „Mahavratas”. Освен тези ритуали се изучават тайни знания, даващи възможност за предпазване от болести, смърт, тълкуване на сънища, боравене с нажежени глинени съдове, самоконтрол, вникване във вътрешния смисъл на мантрите.

„Самаведа” - книга на песните, включва в състава си ритуални песнопения „sāman - мелодия”. Оттук идва и самото й име -„Знание за песнопенията”. Тя се датира към 1300-1000 г. пр. Хр. Химните в Самаведата представляват стихове, взети от Ригведа, които не отговарят на първоначалната си последователност, а са обединени в едно цяло в зависимост от нуждите на определена религиозна церемония, за която са предназначени.

„Яджурведа” - „Самхита” - книга на ритуалите, представлява книга, съдържаща мантри, използвани от жреците при жертвоприношенията. Основната част на Яджурведата се състои от молитви, философски тълкувания на мантрите и различни описания на жертвоприносителните ритуали. Наименованието й означава „Правила за жертвоприношение”. Книгата е разделена на две Самхити - отделни книги: Шкула - бяла и Кришна - черна. Съставена е в 1400-1000 г. пр. Хр. Тези две части се практикуват от различни школи, наричани „śākhā”.
„Шкула Яджурведа” има две шакхи, или два превода: Мадхяндиния-шакха и Канва-шакха, докато „Кришна Яджурведа” притежава четири: „Тайттирия-самхита”, „Майтраяни-самхита”, „Карака Катха-самхита”, „Капитсхала-самхита”.

„Атхарваведа” - Книга на заклинанията
Името й означава „Знанието на древните мъдреци”. Съставянето на тези свещени за индуизма текстове се преписва на двама прочути мъдреци - Бхригу и Ангирас. Бхригу се свързва с божествените същества, предали огъня на Агни на хората и станали негови пазители. Бхригу бил създателят на първата астрология и книгата с предсказания. Една легенда разказва, че той се родил от желанието на бога Брахма, с цел да му помогне да създаде света. Според друг разказ, мъдрият човек се родил от бог Праджапати, който поддържал небето и земята и имал власт над животните и хората. Веднъж Бхригу трябвало да разреши спора кой от боговете може да се нарече върховен бог. Мъдрият старец се отправил към Шива, но не бил допуснат при него, защото богът бил зает с любовта към жена си. Ядосан, мъдрецът отказал да принася жертви на Шива и го заставил да приеме формата на лингам. След като напуснал дома му, се отправил към дома на Брахма. Богът на сътворението обаче отказал да му отдаде дължимите почести, ето защо Бхригу го лишил от почитта на Брахманите. Накрая древния мъдрец отишъл при Вишну. Заварил го да спи и за да го разбуди, ударил с крака си по гърдите му. Вишну не само не се разсърдил, но и смирено попитал Бхригу дали смята, че кракът на брамина е по-здрав от гърдите му. По този начин богът си спечелил правото да бъде признат за единствения достоен за почит от боговете и хората бог. Свидетел на тази случка била жената на Вишну, богинята на благоденствието и богатството Лакшми. Наскърбена от незачитането на мъжа й, тя проклела брамините да живеят в бедност и се заклела никога повече да не ги посещава. Когато чул думите на Лакшми, Бхригу й разказал за целта на посещението си и й разкрил своята мисия. Богинята отговорила, че проклятието й със сигурност ще застигне брамините, но тези от тях, които се молят на Вишну, ще се спасят от него.
След този инцидент Бхригу решил да напише своята известна книга по астрология, с използването, на която брамините да изкарват прехраната си.
„Атхарваведа” се разделя на четири части: „Kāndas” - 1-7 част, която се занимава с лекуване, бяла и черна магия, които се прилагат при всички обстоятелства в живота от първото зъбче на детето до възвръщането на царската власт.
„Kāndas” - 8-12 е философия, която се занимава с произхода и същността на човека, Вселената и ритуалите.
„Kāndas” - 13-18 е раздел, занимаващ се с домашните проблеми, брака, смъртта, съперничеството между жените, проблемите в обществото.
„Kāndas” - 19-20 са по-късни допълнения към „Атхарваведа”, които са свързани с различни брахмански ритуали и мантри.
В „Атхарваведа” са намерили отражение бита и живота на хората от Ведическата епоха. Тя е един вид енциклопедия, разказваща за древните ритуали за помазване на владетелите, съграждането на домовете, лекуването на болестите, сватбите и погребенията. Пак тук могат да се видят изброените видове заболявания, причинителите им и методите за тяхното лекуване. Книгата е и първият сборник, описващ употребата на древни антибиотици, приготвени от растения.
Текстовете дават представа за оръжията, изработени по специален начин като върху тях се нанасят екстракти от отровни растения, за начините за разпространение на болести по време на война, които да спомогнат за унищожаването на противника, за приготвянето на смеси за димни завеси, ритуалите на Кшатриите и магически ритуали за прогонване на духове и демони.
„Атхарваведа” съдържа и някои от ритуалите на арийците като ритуалите за призоваване на бог Индра и Вишну, тези при избора на отшелнически начин на живот и унищожаването на враговете, ритуалите на войните, мантри при сватби и погребения.
Името Веди идва от санскрит и значи „знание”, „мъдрост”. Твърди се, че тези текстове са „apauruseya” (неръкотворни), „śruti”- пряко разкрити от боговете на мъдреците и в тях под метафорична форма се съдържа цялото човешко познание. Ведите са смятани за един вид божествено прозрение, предадено на човешки език. Законите на Ведите доминират в социалния, семейния и религиозния живот на индусите до наши дни.
Раждането, женитбите, смъртта са обвързани с ритуалите, предписани от ведическите текстове. В тези текстове могат да се открият десетте ценности на индуизма:

1. Ahimsa - Ненасилие, липса на причиняване на болка и страдание, на което и да е живо същество.
2. Satya - Вярност, правдивост на думите и мислите.
3. Asteya - Неприсвояване, липса на трупане на дългове, липса на алчност.
4. Brahmacharya - Одухотворено поведение, сдържаност, вярност в брака.
5. Kshama - Търпение, съсредоточаване върху настоящия момент, оценяване на времето.
6. Dhriti - Непоколебимост, устойчивост, устояване на трудностите, позитивизъм.
7. Daya - Състрадание, победа над безчувствеността и егоизма.
8. Arjava - Честност, откровеност, отричане на лъжите и лошите дела.
9. Mitahara - Промяна на апетита, отбягване на чревоугодничеството, употребата на яйца, риба, птиче месо, и месо въобще. Вегетарианство.
10. Shaucha - Чистота на тялото, мислите и ума.

От незапомнени времена съдържанието им се е предавало устно от поколение на поколение, а по-късно било записано в книги. Според легендите Ведите произлезли от ума на бога на сътворението на Вселената - Брахма. В началото на времето, когато той трябвало да създаде света и когато заедно с доброто се появило и злото, два демона откраднали свещените книги и ги скрили в своето царство дълбоко под повърхността на Земята. Тогава Брахма се помолил на Вишну - богът на вселенското равновесие да му помогне да намери Ведите, защото без тях той нямало как да изгради Вселената и светът никога нямало да съществува. Вишну се отправил към недрата на земята, които се намирали под дъното на океана, но за да стигне до там, той се гмурнал в дълбините и заплувал с плавни и красиви движения. Щом достигнал до пределите на митичния ад - Паатал Лок, населяван от демоните, богът приел формата на Ашвашир - полукон - получовек, убил двата демона откраднали Ведите, взел свещените книги и ги върнал на Брахма. Така сътворителят на Вселената можел да създаде света.
Ведите се възприемат като „Шрути”(„Apaurusheyatva”) - свещени писания без автор, бил той човек или бог. Те представляват вечното знание, звукът на Вселенската истина, чут за първи път от светите мъдреци - Риши. Тези мъдреци предавали чутото от тях устно до епохата Кали Юга, когато както твърдят преданията, мъдрецът Вяса ги записал на хартия заради благото на човечеството. Тъй като свещените книги били съставени от думи (shabda), които се считат за вечни (nitya), заради съдържащите се в тях звуци, произлизащи от първичния звук на Вселената, Ведите биват обявени също за вечни.

Като „Шрути” са описани четирите свещени писания:
„Ригведа” - книга на мантрите
„Яджурведа” - „Самхита”, книга на жертвените формули
„Самаведа” - книга на песните
„Атхарваведа” - Книга на заклинанията

Като „Смрити” (текстове, които трябва да се помнят) се приемат свещените текстове, допълващи Шрутите и представляващи описание на хиндуистките традиции, морал и право.
Такива текстове са писанията:
„Dharmaśāstra” - сборник с правила за поведение, религиозни, етически и морални норми и древни закони;
„Puranas” - 18 книги, описващи историята на Вселената от нейното сътворяване, генеалогията на царете, боговете и героите, както и философските схващания на хиндуистката космология;
Индийските епически произведения като „Ramayana”, „Mahabharata”, „Bhagavad Gita”;
„Āgama” - сборник от четири части, съдържащ философията и духовното познание, нужни за развитието на хиндуистката религия, правила за йога и медитация, изисквания за построяването на храмовете и изработването на скулпторите на боговете в тях, предписания за провеждането на религиозните ритуали и празници;
„Vedanga” - шестте дисциплини, спомагащи да се разберат Ведите;
„Shiksha” - наука за правилното произнасяне на химните и мантрите от свещените книги;
„Kalpa” - ръководство за провеждане на религиозните ритуали;
„Vyākaraṇa” - граматика, помагаща за правилното интерпретиране на ведическите текстове;
„Vedanga Jyotisha” - ведическа астрономия;
„Chandas” - наука за ведическата ритмика;
„Nirukta” - коментарни обяснения на думите и значението на текстовете във Ведите;

Всички тези книги съдържат в себе си вековната мъдрост на хората, населявали индийския субконтинент, която успяла да прехвърли границите му и да се превърне в част от мъдростта на света.