Вишну - пазителят на Вселенското равновесие

Вишну - богът, поддържащ равновесието във Вселената, е едно от трите висши божества в хиндуисткия пантеон, след Брахма и Шива. Според митологията, той живее в свят извън материалната вселена, наричан Вайкунта - царството на вечното блаженство и щастие. Това място е населявано от свободните души на онези, които са достигнали пълно просветление. Тук времето не съществува, а невежеството, илюзията и материалните неща са непознати. Духовете от Вайкунта, наричани махатма (велики души) имат сияйни тела, искрящи като слънце очи и не остаряват никога. Лъчезарността им се допълва от златните дрехи, прекрасните бижута, сияйната им кожа и уханните гирлянди от цветя около вратовете им.
Когато пребивава в материалната вселена, богът на равновесието посещава Ksheera Sagara - Млечния океан, където си почива върху огромната многоглава змия - Шеша, обгърнала с качулките си всички планети във Вселената, а с тялото си - цялата земя. Тази змия е олицетворение на безкрайността на времето, а името й Ananta Śeṣa означава „вечната”. Могъществото на змията е безгранично. Нейното тяло е изцяло духовно. Тя привлича материалната енергия и я управлява като създава чрез нея материалния свят, но като част от Шива може и да го разруши. Пред Шеша се прекланят великите мъдреци, демони и боговете, защото се смята, че онзи, който се вслуша в словата й, се избавя колелото на прераждането и достига Нирвана.

Вишну притежава шест важни качества:
Jñāna - познание; способност да знае за всичко, ставащо в света;
Aishvarya - върховна власт над богове и хора;
Shakti - енергия, способна да превърне невъзможното във възможно;
Bala - сила, позволяваща на бога да надделее, използвайки само мисълта си;
Vīrya - мощ да удържа желанията и действията на боговете, които могат да навредят на смъртните;
Tejas - великолепие и мъжество, идващи от съзнанието за неговата несломима сила и неограничени възможности.

В иконографията богът на равновесието във Вселената се изобразява с четири ръце, в които държи: боздуган, лотос, раковина и диск, а на главата му има златна корона.
Четирите ръце символизират властта над четирите посоки на света, четирите Веди, четирите стадия в човешкия живот и четирите основни цели в живота на хората: Dharma - пътя на правдата, Artha - богатството, Kama - удоволствието, Moksha - избавлението от кръга на прераждане - съвършенството.
Короната говори за върховна власт.
Раковината е свързана с първия звук, от който са създадени Вселената и живота, а също напомня за водата като източник на живот. От тук, раковината е символ на сътворяващото начало.
Дискът или чакрата с нейните шест шипа изобразява кръговрата на живота и времето, а също дуализма на реалността.
Боздуганът е неразрушимостта на времето, победата на доброто над злото и светлината над мрака, силата на изначалното знание, освобождението от обвързването с материалното.
Лотосът символизира душевната чистота, еволюцията на Вселената и божественото начало.
В някои изображения на Вишну в ръцете му може да се видят: меч, лък и стрели, а върху гърдите на бога е поставен малък триъгълник - Srivatsa и диамант - Kaustubha.
На ушите на бога висят обеци, които се възприемат като двойствеността в света: щастие и нещастие, радост и болка, успех - неуспех...
Мечът е остротата на интелекта и разрушаването на незнанието, а лъкът и стрелите - бързината на ума, дуализма и разрушителното начало.
Диамантът със своя блясък представлява слънцето, огъня и луната, чувствата и радостта от съзиданието.
Srivatsa е знакът на Лакшми - богинята на късмета и богатството, а също природните сили и човешката виталност.

Хиндуистката религия възприема няколко форми на съществуване на Вишну:
Para - формата, в която живее в своето царство Вайкунта заедно с богинята Лакшми;
Vyuha - четирите различни образа на бога, които му помагат да управлява човешките същества и Вселената;
Vibhava - аватарите на Вишну, чрез които наказва демоните и грешниците и дарява щастие на онези, които го почитат и вършат добри дела;
Antaryami - формата на съществуване на бога в душите на хората и космическите атоми;
Arcavatara - проявлението на Вишну в храмовете, което позволява приближаването на вярващите до него.

Богът, поддържащ равновесието на Вселаната, е известен със своите десет аватара:
Матся - рибата, помогнала на Ману да спаси хората от потопа и рибата, спасила Ведите от ръцете на демоните;
Курма - костенурката, помогнала на боговете да разбият Млечния океан и да извадят от него нектара на безсмъртието;
Вараха - глиганът, спасил земята и победил демона Хираниакша;
Нарасимха - човекът - лъв, победил демона Хираниакашапу;
Вамана - джуджето, спасило света от крал Бали;
Рама - господарят на Айодия;
Кришна;
Буда Гаутама;
Калки - Вечният, или както още го наричат „Разрушителят на времето”, който ще дойде в края на епохата Кали Юга, в която светът вече е навлязъл.

Една стара легенда разказва, че Ману бил добър и мъдър човек и живял в дълбините на джунглата. Веднъж той седял на бреговете на река Черини, когато до слуха му достигнали думите на една малка рибка:
„О, Ману, аз съм една беззащитна, малка рибка, която се страхува да не бъде изядена от големите риби. Моля те, спаси ме и се грижи за мене и един ден аз ще ти се отплатя за това.”.
Изпълнен със състрадание, мъдрецът взел малката рибка, чието тяло било хлъзгаво и блестяло като Луната и я пуснал в едно глинено гърне с вода. В продължение на няколко години той се грижел за нея като за собствено дете. Един ден рибката отново се обърнала към Ману с думите: О, Ману, този съд е твърде малък за мене! Намери ми нов дом!
Тогава Ману занесъл рибката в един голям басейн, където тя продължила да расте, докато станала толкова голяма, че и басейнът й отеснял. Скоро тя помолила Ману да я пусне в река Ганг, където да плува на воля.
След известно време, реката също отесняла на вълшебната рибка и тя помолила мъдреца да я отнесе в океана. Когато той я пуснал там, тя му благодарила, като се обърнала към него така:
„О, добри ми приятелю, ти се грижи за мен толкова дълго време, а сега чуй какво ще ти кажа. Скоро Земята ще бъде погълната от страшен потоп, който ще унищожи всичко. Направи си здрав кораб и вземи на борда му едно голямо въже, както и седемте мъдреци, живеещи на Земята от нейното сътворение, а също така семенца от всяко нещо в този свят. Щом времето настъпи, аз ще дойда при тебе, а на главата ми ще видиш един рог. Не забравяй думите ми, Ману, защото без мене няма да можеш да се спасиш от потопа!”.
Мъдрецът построил голям дървен кораб, както му било казано и в него приютил седемте мъдреци и семена от всяко нещо на Земята. Дълги дни този кораб плувал сред бурния океан, докато не се появила рибата и Ману не завързал единия край на въжето за рога на главата й. Вълшебното животно теглело кораба и му помагало да не потъне сред бурните води на океана, като накрая го докарало до високите върхове на Хималаите. Тогава мъдрецът завързал своя кораб за най-високия връх, а рибата проговорила:
„О, мъдрецо, аз съм създателят на Вселената и приех образа на риба, за да те спася от потопа. С моите помощ и благословия, ти ще бъдеш човекът, който ще насели с нов живот Земята.”.
Като казал това, Матсия - аватарът на Вишну, изчезнал, а Ману се превърнал в родоначалник на новата човешка раса. Неговите закони се смятат за думите на създателя на Вселената - Брахма, превърнати в послания до хората.

Друга приказка твърди, че Ведите произлезли от ума на бога на сътворението на Вселената - Брахма. В началото на времето, когато той трябвало да създаде света и когато заедно с доброто се появило и злото, два демона откраднали свещените книги и ги скрили в своето царство дълбоко под повърхността на Земята. Тогава Брахма се помолил на Вишну - богът на вселенското равновесие да му помогне да намери Ведите, защото без тях той нямало как да изгради Вселената и светът никога нямало да съществува. Вишну се отправил към недрата на земята, които се намирали под дъното на океана, но за да стигне до там, той се превърнал в риба, гмурнал се в дълбините и заплувал с плавни и красиви движения. Щом достигнал до пределите на митичния ад - Паатал Лок, населяван от демоните, богът приел формата на Ашвашир - полукон, получовек, убил двата демона, откраднали Ведите, взел свещените книги и ги върнал на Брахма. Така сътворителят на Вселената можел да създаде света.

За аватара на Вишну - глигана Вараха, съществува мит, че много отдавна двама полубогове - Джая и Виджая пазели вратите на двореца Вайкунта, принадлежащ на бога на Вселенското равновесие - Вишну. Един ден четиримата синове на бог Брахма, създадени от неговия ум, поискали да посетят Вишну. Заради това, че били малки на възраст, те били сътворени да приличат на деца. Двамата полубогове, пазители на портата, не поискали да ги пуснат, защото се усъмнили във вида им и не разбрали, че всъщност те са велики брамини. Започнали да ги бутат с дървените си бастуни като им казвали, че бога на равновесието на Вселената си почива и не може да ги приеме. Тогава синовете на Брахма се разсърдили от отношението към тях и казали: „Вашето назначение като пазачи на тези свещени врати се дължи на вярната ви служба към Вишну, но за нас вие сте недостойни за това. Вие дори не знаете, че бога няма врагове, от които да се пази. Всички хора могат свободно да се срещнат с него, когато поискат. Вашето поведение към нас доказва душевното ви несъвършенство. Ние не можем да ви накажем сурово, заради службата ви при Вишну, но и няма да позволим да останете без наказание. Проклинаме ви да бъдете изгонени от двореца Вайкунта и да се преродите като обикновени смъртни, принадлежащи към презряна раса, водена от гнева, завистта и похотта.”.
Чувайки разправията пред вратите на своя дворец, богът на сътворението на Вселената излязъл да види какво става, а Джая и Виджая го замолили да премахне от тях проклятието на синовете на Брахма. Вишну отговорил, че не е по силите му да направи това, но предлага на двамата си верни стражи два варианта: първият от тях бил да се преродят седем пъти на земята като предани на него служители, а втория да се преродят три пъти като негови врагове. След тези прераждания те отново могат да му служат, както преди, като пазят портите на Вайкунта. Джая и Виджая не можели да си представят да живеят седем прераждания далече от Вишну и затова избрали втория вариант.
В първото си прераждане те били асурите Хираниякашипу и Хираниакша, във второто си прераждане били демонът Равана и неговия брат - ракшасата Кумбхакарна, а в третото си прераждане Джая и Виджая били кралят на Каруша - Дантавакра и братовчед и враг на Кришна - Шишупала, който бил и принц на Чеди.
Демонът Хираниакша измолил от Брахма дарът на безсмъртието, но когато го получил, станал толкова зъл, че от него се страхували не само хората, но и боговете. Един ден той нарамил тежкия си боздуган и подгонил с него безсмъртните обитатели на небесното царство. Изплашени от яростта му, те се изпокрили. Като не можел да намери с кой да се бие, демонът надал страшен вой, сграбчил земята и я завлякъл със себе си на дъното на Вселенския океан. Там Хираниакша живял дълги години, като тероризирал всички подводни същества. Варуна - богът на водите и небето не могъл да изтърпи поведението на демона и възкликнал:
„Не мога повече да се боря с тебе. Ако искаш достоен противник за битка, то аз мисля, че бог Вишну е единственият, който може да се мери по сила с теб. Той ще смири твоята гордост, а ти ще се озовеш повален на бойното поле, обграден от кучета.”.
Като не разбрал подигравката, скрита зад думите на Варуна, демонът се втурнал да търси Вишну. Когато го намерил, богът на равновесието на Вселената приел образа на глигана Вараха и убил Хираниакаша. После извадил с бивните си Земята и я поставил на предишното й място.
Говорят, че след смъртта на своя брат, демонът Хираниакашипу решил да отмъсти на бога на равновесието на Вселената, като го убие. За целта той измолил от Брахма да му дари безсмъртие, като се обърнал към него с думите:
„О, господарю мой, дарителю на благословии, направи така, че нито едно от твоите творения да не може да ме убие. Нека не мога да загина на нито едно място, където отида - нито на небето, нито на земята, нито през деня, нито през нощта. Никое животно, човек, живо или неживо същество, бог или полубог, демон или змия, да не могат да ме убият. Дай ми победа на бойното поле, така че нито един враг да не може да ме победи. Дари ме с всички мистични сили, които да не ме напускат никога!”.
Демонът имал син - Прахлада, който почитал Вишну, а това дразнело Хираниакашипу, защото богът убил неговия брат Хираниакша. Като не могъл да накара Прахлада да се откаже от своето преклонение пред Вишну, Хираниакашипу няколко пъти се опитал да го убие, но благодарение на защитата на безсмъртния си покровител момчето винаги оцелявало като по чудо. Тогава демонът помолил сестра си Холика, която била надарена от боговете да върви през огън, без да се запали, да въведе сина му сред огнените пламъци на запалена клада и да го остави да изгори. Сестрата на Хираниакашипу, водена от злото си сърце, изпълнила молбата на брат си, хванала Прахалада за ръка и влязла с него в пламъците, забравяйки, че дарбата й я пази само когато е сама сред огъня. През цялото време момчето изричало молитви към бога на равновесието на Вселената, който и този път го спасил от смъртта, а Холика била изпепелена и така платила за злината си.
Скоро след тази случка, демонът извикал сина си и с надеждата да го отклони от религиозните му убеждения го запитал:
”Прахалада, ти винаги говориш за Вишну като за същество, стоящо над всичко, контролиращо всички, присъстващо навсякъде... Къде е той сега? Защо не се яви пред мен и не излезе от тази колона, до която седя?”.
„Той е навсякъде, бил е и ще бъде винаги във всичко...” - отговорил синът на Хираниакашипу.
Разярен от твърдата вяра на момъка, демонът замахнал с боздугана си и разсякъл колоната до него. За да запази Прахалада от страшния гняв на баща му, Вишну приел формата на Нарасимха - човекът - лъв, защото само така можел да победи Хираниакашипу. Той се промъкнал в двореца на здрачаване, когато не било нито ден, нито нощ, нападнал демона на прага на дома му (нито вътре в него, нито извън него), поставил го върху скута си (нито на земята, нито във въздуха) и го убил с ноктите си, оръжие, което било нито живо, нито неживо. Така, правейки точно обратното на онези неща, които Хираниакашипу измолил от Брахма, богът на равновесието на Вселената успял да се справи със своя силен съперник.

Вишну се явил като своя аватар - джуджето Вамана, когато трябвало да накаже крал Бали, чиято слава заплашвала авторитета на боговете. Някога, много отдавна, живеел крал Бали. Той принадлежал към злите асури, но това не му пречело да бъде добър, справедлив, уважаван и щедър владетел. Един ден той решил да организира голям огнен ритуал - Хома ида призове с него бог Брахма, който да изпълни някое негово желание. Кралят построил голяма клада, поканил хиляда свещеника, които рецитирали свещените мантри, пожертвал като дар за Брахма най-добре охранените животни от стадата си и раздал земя, добитък, злато и дрехи на всеки. Боговете гледали смутено действията на Бали и се питали дали той няма да постъпи като злите демони Равана, Нарака и Махишасура и да поиска да стане безсмъртен, а след това да се впусне да тероризира небето, земята и подземното царство. С тези свои съмнения, безсмъртните богове се отправили към двореца на бога на Вселенското равновесие да го помолят да спре ритуала на Бали, докато не е станало късно.
„О, пазителю на света, крал Бали провежда огнен ритуал, с който да призове великия Брахма, спри го, преди да е поискал неговото желание да бъде изпълнено! Помниш ли какво се случи, когато демоните Нарака и Махишасура получиха своето безсмъртие?” - обърнали се те към Вишну.
„Ще го направя, но не е ли крал Бали добър и справедлив владетел?” - отвърнал богът.
„Да, такъв е, ала способностите, които ще получи, може да го направят жесток.” - казали останалите богове.
„Прави сте, ще трябва да спра ритуала преди кралят да ни донесе неприятности” - съгласил се богът на вселенското равновесие.
През това време Бали бил доволен от начина, по който протича неговия ритуал: той нахранил хиляда свещеници, раздал земи на хиляда благородници, наградил хиляди хора на изкуството, намерил домове за сираците, облякъл селяните и се погрижил за бедните и слабите.
„Сигурен съм, че бог Брахма ще бъде доволен. Само въпрос на време е да се появи пред мен и да ме възнагради.” - мислел си кралят.
Точно в този момент малко джудже влязло в залата за жертвоприношения.
„О, велики кралю, виждам, че ти раздаваш дарове, може ли да дадеш нещо и на мен?” - попитало то.
„Разбира се, никой няма да бъде върнат! Искай, каквото решиш, и то ще ти бъде дадено!” - обърнал се към джуджето Бали.
„Не искам много, само три стъпки земя, тя ще ми бъде достатъчна.” - отвърнало малкото същество.
„Можеш да поискаш повече: голямо имение, богатство, дрехи, храна и може би красива съпруга...” - щедро предложил кралят.
„Не, не, нямам нужда от такива неща, само три стъпки земя ще ми стигнат.” - поклатило глава джуджето.
„Така да бъде, ще имаш твоята земя!” - обещал Бали.
Щом получило обещанието, джуджето започнало да расте, протегнало се и направило първата си стъпка, с която, за изненада на всички, покрило целия свят.
То ставало все по-голямо и по-голямо и втората му стъпка обхванала небето.
Издигайки се над другите още веднъж, превръщащото се във великан джудже вдигнало крака си, за да направи своята трета крачка, но за нея нямало вече място нито на небето, нито на Земята.
„Ти ми обеща три стъпки земя, къде да поставя крака си сега?” - попитало то краля.
Като разбрал, че пред него седи самият бог Вишну, Бали коленичил пред него и казал:
„Аз винаги изпълнявам обещаното, искаше три стъпки земя и ще ги имаш. Стъпи върху главата ми, велики боже на сътворението на Вселената... !”.
Вишну поставил крака си върху главата на краля и той потънал в подземното царство, а боговете отдъхнали от страховете си.
Хората в царството на Бали не били щастливи. Те обичали своя владетел заради добротата и щедростта му и не искали да се разделят с него. Богът на сътворението на Вселената също съжалявал за постъпката си, защото и той, като другите, обичал Бали, ето защо решил да му позволи да се връща от подземното царство на земята един път в годината - на шестнадесетия ден от месец Картика, което е четвъртият ден от Дивали за радост на неговите поданици.

Друг аватар на Вишну бил войнът Парашурам. Негов баща бил брахманът Джамадажни, който, поради грешката на своята майка Сатиаватхи, носел енергията на Кшатриите, а майка му се наричала Ренука.
Веднъж Джамадажни изпратил своята съпруга да донесе вода от реката. Когато отишла там, Ренука забелязала няколко нимфи, които се забавлявали близо до прохладните води. Възхитена от красотата им, жената се скрила в храстите и дълго наблюдавала техните игри. След известно време, божествените създания си тръгнали, а тя наляла вода и поела по обратния път към дома. Прибирайки се, Ренука разбрала, че дългото й отсъствие било подразнило нейния съпруг. Заслепен от яростта си, Джамадажни заповядал на синовете си да я обезглавят. Никой от тях не посмял да изпълни заповедта на брахмана, само Парашурам се подчинил и отрязал главата на Ренука. Като утолил гнева си, бащата обещал на младежа да изпълни едно негово желание, а Парашурам се възползвал от тази възможност и измолил от него да съживи майка му. Така Ренука била върната отново към живота.
Древна индийска приказка разказва как един ден в дома на брахмана дошъл жестокият и алчен владетел Картавирия. Жената на Джамадажни го приела с почести и го нагостила, както обичаите повелявали, но Картавирия бил харесал свещената крава на свещеника, която можела да изпълнява всички желания и пожелал да я вземе със себе си в двореца. Брахманът му отказал, като разказал на владетеля, че животното може да служи само за нуждите на ашрама и не може да бъде изведено от там. Жестокият Картавирия не приел увещанията на мъдреца и накарал воините си да отведат животното със сила. По това време Парашурам бил в гората и събирал билки и дървета, нужни за свещения огън. Когато се завърнал, баща му разказал за недостойната постъпка на управника на Махишмати и го помолил да върне кравата в светилището. Младежът награбил тежката си брадва, подарена му от бог Шива и огромния си лък, настигнал войската на Картавирия, разгромил я, а самия цар убил.
След години, синът на владетеля на Махишмати решил да отмъсти за баща си и се отправил към ашрама на Джамадажни. Той изненадал мъдреца в момент на медитация и въпреки молбите на жена му Ренука, го убил, като отсякъл главата му и я отнесъл със себе си в двореца. При вида на трупа на своя баща и отчаянието на майка си, Парашурам изпаднал в невиждана ярост и обещал да изтреби всички Кшатрии. Като лъв нападнал двореца в Махишмати, разбил вратите му, обезглавил стражите, убил принца и цялата му армия, но това не смирило гнева му. Войнът обиколил двадесет и един пъти земята и в своите двадесет и една битки унищожил всички Кшатрии, живеещи на нея. Когато изпълнил клетвата си, той се изкъпал в свещената река Сарасвати, за да отмие греховете си и се оттеглил в планината Махендра, където построил свой ашрам, в който според преданията живее и до днес като отшелник.
Заради жестокостта си, Парашурам бил отлъчен от всички брахмански общества, ето защо решил да създаде своя брахманска общност. Войнът събрал мъртвите тела, които плували в океана, пречистил ги със свещения огън и ги върнал към живота. Научил тези хора на Ведите, посветил ги в религиозните вярвания, научил ги да боравят с различни оръжия като създал от тях брахманите, наречени Читпаван (чистите по сърце). Тези брахмани нямали собствена земя и помолили своя създател да измоли място за живеене от господаря на океана. Морският бог отказал да изпълни молбата на Парашурам, който го заплашил, че ще унищожи царството му и се приготвил да призове страшното оръжие на бог Брахма - Брахмастра, което никога не пропускало целта си. Като разбрал какво оръжие се кани да използва срещу него непокорния войн, морският владетел се изплашил помолил го да му прости и го посъветвал да изпрати една от своите стрели в пространството. Там, където паднала стрелата - край бреговете на Конкан, Парашурам заселил своите брахмани Читпаван, Конканастха и Дайвадния.
В този си аватар Вишну наказал онези царе и управници, които злоупотребявали с доверието и търпението на своите поданици.

Името на Калки е свързано с пророчество, идващо от дълбините на времето. Той щял да се появи, за да съди прегрешилите и да издигне нов свят на доброто и справедливостта в края на епохата Кали Юга. На санскрит Kali Yuga означава „Епоха на демони” или „Епоха на поквара”.
Тя има своите признаци:
владетелите ще станат безразсъдни, данъците, които налагат - високи и ще забравят да защитават своите поданици. Те ще станат опасни за света и ще забравят да разпространяват духовното сред хората;
сребролюбието и злобата ще се разпрострат по земята и хората ще се отнасят с неприязън един към друг;
моралът ще бъде забравен, а престъпленията и беззаконието ще царят навред;
онези, които са беззащитни, ще станат лесна плячка за обществото и всичко ще им бъде отнето;
страхливците ще се приемат за храбри, а храбрите ще бъдат задушени от страхливците;
човеци със съмнителна репутация и знания ще проповядват истината и никой няма да се доверява на другия;
грехът ще надделее над благородството и честността, над всички добродетели и дадените обещания ще се нарушават лесно;
няма да има уважение към природата и животните и навсякъде ще настъпят глад, болести и смърт;
учителите няма да се зачитат, техните учения ще бъдат подигравани, а стремежът към удоволствия ще застане над знанието;
брамините няма да са вече образовани и почитани, Кшатриите няма да са смели, а Вайшиите няма да са честни...

В мъдрите книги на Изтока са описани и други неща, които ще се случат през този мрачен период:
„И ще има временни монарси на земята, царе свадливи, с жесток нрав, усърдни в лъжата и злото. Те ще убиват жени и деца... Ще отнемат собствеността на поданиците си. Животът им ще бъде кратък и въжделенията им - ненаситни. Хора от различни страни ще се съединят с тях. Имуществото ще стане едничкото мерило. Богатството ще става причина за кланета. Страстта ще бъде единственият съюз между половете. Лъжата ще бъде средство за успех в съда, жените ще станат само обект на въжделение. Богатият ще се брои за чист. Великолепието на дрехите ще бъде признак за достойнство. Така в края на Кали Юга ще става постоянно падение.".

В такива тежки за човечеството времена в град Самбхал ще се появи Калки - аватарът на Вишну и с меч в ръка, яхнал своя бял кон, ще обиколи земята, за да унищожи всяко зло по нея и да очисти пътя за новата епоха - Satya Yuga или „Ерата на истината”, в която ще царят справедливостта, милосърдието, духовната чистота и моралните ценности. Това ще бъде „Златният век” на човешката цивилизация.

Увлекателна история разкрива живота на Буда - деветото превъплъщение на бог Вишну. Столицата на царството на клана Шакия била Капилавасту. Там управлявал крал Судходана. По време на летния фестивал, неговата съпруга - кралица Мая, се оттеглила в покоите си, за да си почине. Тя заспала и сънувала странен сън, в който била отнесена на една висока планина и поставена в легло, покрито с лотоси. От небето към нея се спуснал бял слон, носещ лотосов цвят в хобота си. Той обиколил три пъти около кралицата и изчезнал, сякаш потънал в нея. Скоро Мая забременяла и щом времето за раждане на детето й наближило, съгласно обичаите, които съществували тогава, тя се отправила към родното си място - Девадаха, за да го роди там. По пътя за Девадаха процесията преминала през гора, изпълнена с красиви цъфтящи дървета. Тази гора била близо до градчето Лумбини. Изморена от дългото пътуване, Мая спряла да си почине и точно тогава се родил Буда. Щом се появил на бял свят, от небето се изсипали ароматни листенца от цветя и дъжд, който освежил майката и нейния син. Със своето раждане, детето можело да говори и ходи и там, където стъпело, израствали лотоси. То обяснило на съпругата на Судходана, че ще освободи цялото човечество от неговото страдание. Нарекли момчето Сидхарта - „Този, който постига своята цел”. Седем дни след своето завръщане в Капилавасту, царица Мая умряла и нейния син бил отгледан от сестра й Махапраджапати. Любопитен за бъдещата съдба на младия принц, баща му Судходана се допитал до мъдреца Асита, който предрекъл, че пред Сидхарта стоят две възможности: да стане велик владетел, или да стане велик мъдрец и спасител на човешкия род.
На краля му се искало момчето да наследи неговия трон и да управлява земите на клана Шакия, ето защо решил да предпази Сидхарта от всичко, което може да го подтикне към пътя на религията и отшелничеството. Судходана дал на принца един от трите си палата и го държал далече от живота на обикновените хора. Не позволявал да вижда старци, болни, мъртви или свещеници, които да го поведат по религиозния път. Красота, младост и здраве заобикаляли момъка. Той растял силен и смел и като всеки престолонаследник и войн бил обучаван в изкуството на управлението и воденето на война. На шестнадесет години Сидхарта се оженил за прекрасната принцеса Яшодара, като победил всички претенденти за ръката й на турнир, но разкошният живот сред стените на палата не радвал младия момък. От всичко най-много той искал да излезе навън, да разгледа града и да се срещне със своите поданици.

Един ден желанието му се сбъднало и когато високите врати на палата се отворили, той за първи път можел да види света извън тях. За да предпази сина си от неговата съдба, кралят заповядал само млади и силни хора да го поздравяват и да изказват радостта си от неговото появяване. Но станало така, че покрай процесията преминали двама старци - побелели, съсухрени, които едва се държали на краката си. Изумен от гледката, младият човек попитал какви са тези хора и с учудване разбрал, че нито едно човешко същество не може да избегне старостта. След старците Сидхарта срещнал болни и гладни просяци, а в близост до реката попаднал на погребалните клади. Така принцът научил, че в света, освен красивите неща, съществуват страдание, болести и смърт.
От този ден, синът на Судходана не можел да продължи да живее така, както преди. Той решил да разбере как страданието, което видял, може да бъде преодоляно. Една нощ, когато всички в палата спели, момъкът целунал своята жена и син и напуснал дома си. Той остригал косата си, облякъл груби дрехи и се присъединил към група от няколко аскети като скоро ги надминал по познание и станал техен учител. Сидхарта медитирал и постел, докато не отслабнал толкова много, че почти се доближил до смъртта.
Веднъж, когато влязъл в реката да се изкъпе, той чул как музикант, плуващ с ладия по течението, говори на своя ученик: „Ако натегнеш струните твърде много, те ще се скъсат, ако ги оставиш твърде отпуснати, инструментът няма да засвири...”.
Замисляйки се над думите на учителя по музика, принцът достигнал до извода, че трябва да съществува среден път между суровото отшелничество и светския живот. Докато размишлявал, покрай него преминала девойка, която го съжалила заради слабостта му и му дала купичка ориз. Той приел храната с благодарност и когато я изял, разхладил тялото си в студените води на реката. Започнал да постъпва така всеки ден и аскетите, които го заобикаляли си помислили, че се е отказал от отшелничеството и го напуснали.
За да намери отговор на въпросите, които го измъчвали, Сидхарта седнал под разклонените клони на дървото Бодхи и започнал да медитира. Умът и духът му пътували през предишните му животи, неговото детство и тайните на Вселената, докато накрая младежът не достигнал до истината, която търсел и не станал Буда - просветленият.
Легендата разказва, че през цялото това време, той бил изкушаван от демона на смъртта и разрушението Мара. Демонът създал страшна буря, която затъмнила небето, проливен дъжд се изливал от облаците в продължение на седем дни, реките излезли от коритата си и потекли с рев към медитиращия Сидхарта, но той останал спокоен и дори не отворил очи, сигурен, че скоро всичко лошо ще свърши. Царят на змиите Мучалинда изпълзял от недрата на земята, обвил се около тялото на медитиращият Буда и го запазил от пороя със своята змийска качулка. Когато бурята свършила, Мучалинда се превърнал в човек, поклонил се пред Сидхарта и се оттеглил. Като видял, че няма да изплаши младежа по този начин, Мари изпратил срещу него армията си от страховите създания, която започнала да го обсипва с множество стрели. Буда отново останал спокоен, превръщайки стрелите в розови листенца, които се сипели над главата му. Вбесен, демонът призовал вечния мрак, който се спуснал около смокиновото дърво, но светлината на медитацията, излъчваща се от Сидхарта, го прогонила. Разбрал, че не можел да отклони младия Буда от пътя на просветлението със сила, Мара прибягнал до хитрост. Той изпратил при принца своите дъщери - Привързаността, Насладата и Похотта, които приели образа на красиви девойки, затанцували около младежа и започнали да го съблазняват - всяка със своите качества. Сидхарта дори не ги погледнал, а силата на мисълта му ги превърнала в грозни старици, които с писък изчезнали.
Въпреки провалите си, демонът не се отказвал, той показал на Буда собствения му образ и образа на бъдещия Буда, който щял да остане в историята на човечеството като велик учител, желаейки да предизвика самолюбието на принца, но и този път не успял. Тогава не му останало нищо друго, освен да се оттегли ядосан и да остави Сидхарта приеме просветлението. Първоначално Буда не искал да проповядва своето учение, защото се съмнявал, че то ще бъде достъпно за всички, но по-късно, по молба на бога на сътворението Брахма, той склонил да обучава онези, които желаят да го последват.
В Сърнат той произнесъл първата си реч, наречена „Начало на въртенето на колелото на закона”, в която разкрил пред петимата отшелници Четирите благородни истини и Осмократния път. Тези отшелници станали неговите първи ученици и създатели на първата будистка общност - сангха. Въпреки болката, която таял в сърцето си, бащата на Буда също станал негов последовател, а синът на Сидхарта приел монашеството. Леля му Махапраджапати се превърнала в първата жена - будистка монахиня.
По думите на просветления, сангхата била достъпна за всички, независимо от положението им в обществото, националността и образованието, но постъпването в нея можело да става само със съгласието на родителите на желаещия да бъде монах.
Животът на принца не бил безоблачен. Неговият брат - Девадатта завидял за високото му положение и слава и поискал да заеме неговото върховно място в сангхата. За да постигне целта си, той уговорил убийството на Буда, но планът му се провалил.
Когато навършил осемдесет години, Сидхарта предупредил учениците си за своята смърт. В Кушинагара той получил хранително отравяне и преди да умре, изрекъл:
„Всичко създадено, един ден ще се разруши, всичко в света се променя... Работете за своето спасение...”.

Вишну обичал да учи своите поклонници на мъдрост. Така се случило и с Нарада - пътуващият музикант и свещеник, който бил посредник между боговете и хората. Веднъж Нарада практикувал аскетизъм и медитация в Хималаите. Индра, царят на боговете, се усъмнил за намеренията на свещеника и решил да го разсее от неговото занимание. Той изпратил при него бога на любовта Камадева, който трябвало да прекъсне медитацията на Нарада. Когато стигнал до студената и неплодородна местност, където седял отшелника, Камадева опънал своя лък и изпратил към него първата си стрела. С нейна помощ долината се преобразила на райско кътче и една красива девойка танцувала сред нея. Въпреки старанието на бога на любовта, очите на монаха останали затворени и дори нежните думи на прелестната танцьорка не могли да прекъснат заниманието му. Камадева трябвало да признае своя провал и когато го направил, Нарада поискал да узнае кой го е изпратил при него. Щом разбрал, че това е бог Индра, той посъветвал бога на любовта да се върне в небесните палати и да предаде на бога на бурите следните думи: „Отшелникът е победил всички изкушения и стои над всички желания, няма да можеш да го отклониш от пътя му.” Като казал това, монахът си помислил: „Победих бог Индра. Сега не само Шива може да се похвали с надмощието си над царя на боговете. Ще отида при бога на сътворението и разрушението, за да му кажа какво съм направил и може би той ще ме приеме като равен на него.” С тези мисли в главата си, Нарада се отправил към планината Кайласа и скоро открил дома на Шива. Той се преклонил пред бога и казал: „Аз победих бог Камадева. Индра го беше пратил да ме отклони от моята медитация, но той се провали.”. Шива изгледал монаха и отвърнал: „Радвам се да чуя това, но не се хвали с него на Вишну.”. Вместо да послуша напътствието на бога на сътворението и разрушението, отшелникът предположил, че съветът се дължи на ревността на божеството. Той поискал да сподели делата си с бога, поддържащ равновесието във Вселената и тръгнал право към неговия палат. Вишну с радост изслушал разказа на Нарада, но го предупредил да внимава, защото не се знаело какво може да се случи...
Монахът си тръгнал разочарован, защото очаквал похвала, не предупреждение:
„Вишну не остана доволен от моето постижение. Аз не съм безсилен, нима той не знае това? Защо ли ми каза да внимавам... ?” - разсъждавал на ум през цялото време Нарада. Както си вървял, пред него се разкрила гледката на голям и красив град, какъвто никога не бил виждал. Воден от своето любопитство, той влязъл в него и попитал един минувач кой е владетелят на този град. Научил, че това е крал Шеланиди и се отправил към двореца на владетеля, за да се срещне с него. Шеланиди приел вестителя на боговете с почести, а една красива девойка, която се оказала дъщерята на краля, влязла в залата и се поклонила на Нарада. Отшелникът останал очарован от прекрасното й лице и запитал владетеля за името й. Кралят му отвърнал, че се нарича Шримати и скоро ще организира Сваямвара (среща на всички принцове от различни царства), по време на която дъщеря му ще си избере съпруг.
„Шримати може да се мери по красота единствено с богинята Лакшми, неин съпруг може да бъде само някой, който да е равен по сила и слава на бог Вишну (или както бил наричан още - Hari) - възкликнал монахът.
Любовта му към принцесата била толкова силна, че той поискал тя да стане негова съпруга. За да постигне целта си, помолил бога на вселенското равновесие да го дари с лице, подобно по хубост на неговото. В молитвите си, отправени към Вишну, отшелникът използвал името Хари, което означавало също и маймуна. Ядосан от желанието на Нарада да използва неговия образ за лични цели, богът направил така, че монахът да получи лице на маймуна. Нарада усетил промяната, но не се погледнал в огледалото и като не разбрал какво му се било случило, се отправил доволен към организираната от Шримати среща. Той бил убеден, че красивият му вид ще заплени Шримати и тя ще го избере за свой спътник в живота. Когато девойката дори не го погледнала, монахът спрял до нея и се провикнал: „Сигурно търсиш мен, красавице! Ето ме пред теб!”. Смехът на присъстващите го стреснал, а думите им го учудили: „Теб ли да търси, маймунско лице? Да не мислиш, че красавицата търси теб - грозника?”. Нарада се усъмнил, че Вишну го бил изиграл и му се искало да го попита защо е постъпил така. Като се мъчел да си даде отговор на този въпрос, пред него се появил богът на вселенското равновесие в цялата си красота и величие и преди да каже какво и да било, младата принцеса сложила на врата му гирлянд от цветя. Отшелникът не можел да сдържа своя гняв. Той си мислел, че Вишну постъпил така, за да му отнеме Шримати и го проклел в следващия си живот да се прероди като човек, който да изгуби жена си, а после да я намери с помощта на маймуна.
„Ти ми обеща твоето лице, а ме дари с лице на маймуна, защо?” - попитал монахът.
„Драги ми Нарада, ти си учен и познаваш санскрита, не знаеш ли, че освен моето име, Хари означава маймуна? Откъде да знам за какво от двете си ме молил?” - спокойно обяснил Вишну.
„И ето ме сега с това противно маймунско лице, завинаги ли ще остана с него?”- проплакал отшелникът.
„Успокой се и се огледай наоколо, Нарада!” - изрекъл богът на вселенското равновесие.
Вестителят на боговете го послушал и се озърнал около себе си. Дворецът, царят и Шримати били изчезнали, а също и красивият им град.
„Не разбирам, къде са краля и дъщеря му, прекрасния палат и големия град?” - с учудване възкликнал Нарада.
„Няма го и твоето маймунско лице.” - през смях отвърнал Вишну.
„Всичко беше само една илюзия, създадена от мен, за да смиря твоята гордост, защото ти твърдеше, че си надвил изкушенията, страстите и желанията си.” - продължил богът.
„Благодаря ти, че ми отвори очите за моето несъвършенство и ми показа колко силна и разрушителна може да бъде една илюзия” - признателно казал Нарада, като се поклонил пред Вишну.
Въпреки че гневът на монаха отминал, неговата клетва останала и след много години
богът на вселенското равновесие се преродил като Рама, който открил отвлечената от Равана Сита с помощта на маймунския генерал Хануман.

След този случай Нарада станал голям поклонник на бога на вселенското равновесие и прекарвал по-голяма част от времето си в молитви, отправени към Вишну, но не минало много време и той, както някога, си помислил, че на света не съществува друг човек, който да отдава по-голяма почит на бога от него.
Един ден, докато вестителят на боговете медитирал, Вишну застанал пред него, а той го запитал:
„Кой е най-големият ти поклонник, велики боже?”.
„Има много хора, които ме почитат, но сред тях най-отдаден на мен е бедният дървар Кришна.” - отвърнал богът.
Воден от своето любопитство, Нарада поискал да знае къде да намери този човек, за да се запознае с него.
„Иди в Мадурай, в квартала на бедните, там ще намериш дърваря.” - посъветвал го Вишну. Без да се бави, монахът отпътувал за Мадурай и скоро се намерил пред колибата на Кришна. Дърварят бил много беден, имал десет деца и всяка сутрин, още преди слънцето да е изгряло, отивал в гората да насече дърва и да ги продаде на пазара, за да изхрани с малкото пари, които получавал, своето семейство. Със ставането си, той произнасял поздрав, отправен към Вишну и после се отправял на работа. В края на деня, преди да си легне, Кришна отново казвал: „Поздравявам те, Вишну!”.
Нарада останал край дома на бедния човек няколко дни, за да види как дърварят почита бога на вселенското равновесие и после се върнал в своя град. При следващата среща на отшелника с Вишну, той не се сдържал и рекъл: „Аз споменавам твоето име многократно през всичките двадесет и четири часа на денонощието, а Кришна се обръща към теб само два пъти на ден. Как можеш да кажеш, че той е най-големият ти поклонник?”. Вместо отговор, богът на равновесието във Вселената подал на Нарада едно стъклено шише, пълно с олио и му заповядал да го носи навсякъде със себе си, където и да отиде, като внимава да не разлее дори капка от него. Заплашил го, че ако това се случи, отшелникът ще се превърне в маймуна и ще остане завинаги такъв. После Вишну помолил монаха да се срещнат отново, когато изтекат десет дни и си тръгнал. След определения срок, Вишну срещнал Нарада и като го поздравил, му задал въпроса: ”Кажи ми, монахо, колко пъти на ден спомена моето име, докато носеше стъкленицата?”.
„Нито веднъж. Бях твърде зает да мисля как да не разлея олиото” - искрено си признал вестителят на боговете.
„Въпреки непосилния си труд, бедният Кришна намира време и сили да ме спомене поне два пъти на ден, а ти не го направи нито веднъж през всички десет дни, които ти дадох. Разбра ли сега защо казвам, че той е най-верният ми поклонник?” - попитал Вишну.
Засрамен, Нарада навел глава и никога повече не посмял да се гордее, с което и да било от своите качества.

В митологията Вишну често се споменава редом с бога на сътворението и разрушението Шива. Богът на вселенското равновесие дори се счита за брат на Парвати - съпругата на Шива. Разказва се, че веднъж демонът Гаджасура успял да спечели симпатията на бога на разрушението и сътворението след практикуването на аскетизъм и измолил от него сбъдването на две желания. Първото желание било от тялото на Гаджасура да излизат пламъци, които да не позволяват на враговете на демона да се доближават до него, а второто се изразявало в молбата му богът да се всели в него. Без да се замисля, Шива изпълнил и двете мечти на демона. Живееки в Гаджасура, богът на сътворението и разрушението станал невидим за другите. Като не се прибрал дълго време, съпругата му Парвати тръгнала да го търси. Къде ли не ходила, но не могла да го намери. Разтревожена, богинята посетила Вишну с надеждата да й помогне да открие Шива.
„Не се безпокой, сестричке, твоят мъж има навика да изпълнява желанията на онези, които го молят за това, без да мисли за последиците от своите действия. Мисля, че пак се е забъркал в някоя неприятност. Ще разбера какво му се е случило и със сигурност ще го намеря.” - успокоил Парвати богът на вселенското равновесие.
След тези думи, Вишну превърнал Нанди - бика на бога на сътворението и разрушението в танцуващо цирково животно, а самият той приел образа на флейтист. Променени по този начин, той и бикът изнесли представление, което развеселило демона Гаджасура, който от благодарност за полученото добро настроение, обещал да изпълни всичко, което флейтистът пожелае.
„Пусни Шива да излезе от твоето тяло!” - поискал богът на вселенското равновесие. Като чул тези слова, демонът се досетил, че пред него седи не кой да е, а самият Вишну, който знаел за всичко случващо се във видимия и невидим сват и от страх да не си навлече гнева му, направил каквото му било казано. Освобождавайки бога на сътворението и разрушението, Гаджасура изпросил от него изпълнението на още едно свое желание: „Направи така, че хората да ме помнят дори, когато умра и да се прекланят пред главата ми!” - смирено казал той. За да му угоди, Шива довел своя собствен син и поставил върху раменете му главата на Гаджасура. Така Ганеша се сдобил със слонска глава, а хората до ден-днешен го почитат като бог на просперитета и щастието.

Невинаги обаче, отношенията между Вишну, Шива и другите богове били толкова добри. Веднъж богът на вселенското равновесие и богът, създател на Вселената - Брахма се скарали кой от тях е по-велик и по-достоен за почит:
„Какво толкова са направили Вишну и Шива? Единият просто поддържа равновесието, а другият се занимава с демоните. Аз съм създателят на цялата Вселена и като такъв съм най-достоен за почит!” - хвалел се пред поклонниците богът на сътворението.
„Да създадеш Вселената е лесно, но на мен се падна тежката задача да пазя равновесието в нея. Моето търпение, състрадание и опрощение надхвърлят многократно онова, което е постигнал Брахма, а поддържането на Вселенското равновесие изисква векове... Аз съм по-достоен да бъда обсипван с почести!” - твърдял от своя страна Вишну.
Докато яростно се препирали, между двамата богове се издигнал огромен огнен стълб, в който се криел Шива. Стълбът ги накарал да забравят за малко безсмислената си разпра. Изправени пред ново предизвикателство, те решили да докажат своето могъщество, като се опитат по различен начин да измерят височината на огнения лингам. Брахма яхнал своя лебед и се издигнал високо в облаците, а Вишну приел образа на глиган и се спуснал в подземните недра. Колкото и да търсили началото и края на космическия стълб, те не могли да го открият. Богът на Вселенското равновесие се завърнал от своето пътуване и признал, че не намерил края на лингама, но Брахма нямал намерение да се предаде толкова лесно. По своя обратен път към земята, той видял цветето Кетаки и поискал от него да свидетелства пред Вишну, че сътворителят на света е успял да достигне до началото на космическия стълб. Щом цветето изрекло тази лъжа, огнената колона се разтворила и от нея излязъл самият Шива в цялата си мощ, който обяснил на двамата богове, че те са равнопоставени, защото са част от свещената троица - „Тримутри”. Заради лъжата си, Брахма бил осъден от бога на сътворението и разрушението да не бъде почитан от хората.

С нектара на безсмъртието Амрита, аватара на Вишну - костенурката Курма и птицата на бога на вселенското равновесие Гаруда е свързан разказа за разбиването на Млечния океан, наречен Samudra manthan или Ksheera Sagara Mathanam.
В началото на времето, когато се създавал света, демоните получили голяма власт, а Боговете загубили своето безсмъртие. Това се случило заради надменността на бога на гръмотевиците Индра.
Докато бил на разходка със своя слон, той минал покрай светилището на отшелника Дурваса Муни, който му поднесъл специален осветен венец от цветя. Индра сложил венеца на хобота на слона, но животното, раздразнено от силната миризма на цветята, разклатило глава и захвърлило гирлянда в праха. Обиден от постъпката на бога на гръмотевиците, Дурваса проклел всички богове да бъдат лишени от всяка сила и късмет. Това било използвано от демоните - асури, които победили безсмъртните обитатели на небето и установили контрол над Вселената. Изплашени от безсилието си, боговете потърсили помощта и мъдрите на трите най-почитани индийски божества: Брахама - създателят, Шива - разрушителят и Вишну - пазителят. Тримата велики посъветвали останалите божествени създания да постъпят дипломатично с демоните, да се съюзят временно с тях, за да извлекат еликсира на безсмъртието, даряващ вечна младост и създаващ живот от дълбините на Млечния океан, като разбият водите му, докато не закипят. За да привлекат на своя страна асурите, боговете им обещали да поделят с тях намерената вълшебна напитка.
Вишну приел образ на костенурка, върху която била поставена висока планина. Около планината Боговете увили царя на змиите Васуки и спуснали дългото му тяло към океанските дълбини. За да постигнат целта си, Агни, Индра и Ваю се съюзили с демоните, които, примамени от предложението да опитат Амрита, се съгласили да използват силата си. Божествата и асурите дълго разбивали водите на Млечния океан, а от тях се появявали множество магични същества: белият слон Айравата, белият божествен кон - Учаишравас, Калпаврикша - дървото, на изпълнените желания, Камадену - кравата, осъществяваща мечтите, най-скъпият диамант в света - Каусттубха, нимфите на зората - Апсарите, богинята на богатството и късмета - Лакшми, Варуни - богът на виното, а накрая и богът на медицината Данвантари. Той бил млад и красив, черни къдрави коси се стелели върху рамената му, бялото му лице излъчвало светлина, а походката му била плавна като на хищник. Бил облечен в блестяща жълта роба и носел перлени обеци на ушите си. В четирите здрави ръце на бога на аюрведическата медицина се намирали целебни треви, пиявици, раковина, вълшебното оръжие на бог Вишну - чакра и нектара на безсмъртието, наричан още „Sudha Pani” - целебната вода.
Щом видели безценната течност, демоните започнали да спорят помежду си кой ще пие от нея пръв и да се карат като крадци. Спорът им бил използван от бог Вишну, който приел образа на прекрасната девойка Мохини. Така богът на вселенското равновесие успял да излъже асурите и взел от тях нектара Амрита. Отпивайки от нея, останалите божества върнали своите сили и победили демоните. Остатъкът от вълшебната напитка се пазел ревниво от тях, защото той бил източникът на тяхното безсмъртие. Те създали около Амрита огнен пръстен, който покривал небесата, заградили го с механизъм от въртящи се остриета и поставили до съда с нектара две отровни змии като пазачи.
Птицата Гаруда успяла да преодолее препятствията, като победила почти всички небесни повелители. Донесла в човката си вода от много реки и изгасила огнения пръстен, смалила се и преминала невредима през обръча от въртящи се остриета и накрая се справила и с двете змии, пазещи свещения съд. Гаруда сложила нектара в човката си и се запътила към нагите. По обратния път срещнала Вишну. Никой от двамата не можел да победи в двубоя, ето защо се договорили повелителят на бурите да й дари безсмъртие, без дори да погълне и капчица от вълшебното питие, а тя от своя страна да му се отплати като му служи при неговото предвижване из небесното царство. Подобен облог Гаруда сключила и с бога на гръмотевиците и бурите Индра. Индра помолил свещената птица да му помогне да върне еликсира на безсмъртието обратно на боговете, щом Гаруда изпълни обещанието си към змиите Наги. В замяна на услугата, която ще му направи, богът на гръмотевиците обещал на птицата да превърне змиите в нейна храна.
Още щом се върнала у дома, Гаруда поставила на тревата пред нагите дългоочакваната напитка, като побързала да освободи своята майка - Вината от нейното робство. Могъщото създание помолило змиите да извършат ритуално измиване, преди да се докоснат до божествения нектар. Докато те се суетели, бог Индра се спуснал от небето и грабнал Амрита. Той го скрил на четири различни места в Индия, които се превърнали в места за поклонение: Праяг - Алхабад, Хардивар, Нашик, Уджаин.
Когато боговете разбивали Млечния океан, от него, наред с всички други свещени неща, излязъл и съд с отровата Хала-хала, която била толкова силна, че можела да унищожи целия създаден свят. От състрадание към хората, желание да им помогне и поради молбата на боговете, Шива се съгласил да погълне опасното питие. За да не пострада бога на сътворението и разрушението, жена му Парвати притиснала врата му, за да не позволи на отровата да стигне до стомаха и така Хала-хала се задържала в гърлото на Шива, което от този ден придобило син цвят. Заради този цвят, често богът носи името Неелаканта - (този със син врат). В чест на спасяването на света чрез подвига на Шива, до днес се празнува празника Шиваратри.

В хиндуистката религия Вишну е почитан като самостоятелно божество, поддържащо равновесието във Вселената и като част от триадата, съставяща сътворението, поддържането и разрушението - Брахма, Вишну и Шива. Тази триада носи името Тримурти и представя различните страни на Вселенския разум - Брахмана, както и основните закономерности в развитието на света.