Зеб-ун-Ниса - невидимият живот на една принцеса
Зеб Ун Ниса била дъщеря на император Аурангзеб и иранската принцеса от рода Сафавид - Делрус Бану Бегум.
Ниса била умно дете, което усвоявало бързо всяко знание. Като член на императорската фамилия, тя изучавала астрономия, математика, персийски, арабски език, урду, религия, литература, философия и калиграфия. Принцесата имала няколко учители - Хафиза Мириам, Миябаи, поета Шах Рустам Гази и учения Мохаммад Саеед Ашраф Мазандарани.
Едва седемгодишна, Зеб получава титлата Хафиз, която се давала на хората знаещи наизуст Корана, който тя усвоила за три години. В чест на това събитие, Аурангзеб устроил големи тържества, дарил 30 000 златни монети на бедните и още 30 000 златни монети дал на своята дъщеря.
В по-късните си години тя започнала да пише стихове на арабски, за които арабските учени казвали, че се отличават с мъдрост и интелект и се възхищавали на способността й да се изразява толкова красиво на език, който не бил роден за нея.
Ун Ниса станала известна и с коментарите си върху Корана, но нейният баща й забранил да работи в тази насока, защото подобна научна дейност по онова време била присъща само на мъжете.
Девойката притежавала неутолима жажда за знания и колекционирала ценни книги и старинни манускрипти, създавайки своя собствена библиотека в една от залите на двореца. За преписването на тези книги били назначени множество писари и калиграфи. Любовта на принцесата към познанието била подкрепяна от любимия син на Шах Джахан - принц Дара, който също като нея прекарвал по-голяма част от времето си, изучавайки различни философски и религиозни учения, или се занимавал с изкуство.
Под влияние на леля си - принцеса Джаханара, Зеб Ниса приела суфизма, който бил най-близко до нейните виждания за заобикалящия я свят. Тя обичала да казва: „Четири неща ме правят щастлива: виното, цветята, течащите поточета и лицето на любимия!”
Поезията й обединява в едно идеите на исляма, хиндуизма и суфизма и
отразява схващането на принцесата, че бог е еднакъв за всички или твърде велик, за да може да бъде почитан в храма на която и да било религия.
Героят на една нейна поема описва себе си така:
„Аз не съм мюсюлманин,
нито идолопоклонник,
прекланям се единствено
пред образа на моята любов
и я почитам....
Аз не съм брахман,
захвърлил съм свещената си нишка надалеч,
а около врата си нося
плитка от косите й...”.
Зеб помагала на баща си в политическите дела с мъдрите си съвети, присъствала на събранията на благородниците и се срещала с дошлите в палата гости, но никога не показвала лицето си, скрито под плътен воал. Обяснението на това странно нейно поведение се криело в един от стиховете й от стихосбирката „Diwan-i-Makhfi” - („Скритата”):
„Няма да вдигна воала си,
защото ако го бих направила,
какво ли щеше да се случи...?
Славеят би забравил песента си за розата,
ако ме види да се разхождам в градината.
Ако брахманът види лицето ми, би забравил за своя бог.
Който и да ме намери -
нека се вгледа в стиховете ми,
защото аз съм скрита в тях,
както ароматът на цветето е скрит в листата му...
Аз няма да повдигна воала си...
Ако любимото лице не виждаш ти -
в сърцето ти страстта ще бъде вечно жива,
ако с любовта си тя не те дари -
то любовта не ще те отегчи...
Макар от погледа лицето й да бъде скрито,
в храма на сърцето ти живее то за твоя радост...
И ако пазителят на градината
затвори безжалостно пред теб железните врати,
постой за миг и аромата на розата
ще те докосне ...”.
Тези редове се превръщат в метафора за незабележимостта на девойката в царския двор и необозримостта на бога според суфистката философия.
Скромността на характера на принцесата и желанието й хората да съдят за нея по мислите и делата й намират отражение в облеклото й. През целия си живот тя носи непретенциозни бели дрехи, не слага грим, а единственото й украшение е огърлица от перли.
Със средствата, с които разполага, тя помага на болните и слабите, на вдовиците и сираците и организира посещения на поклонници до свещения за мюсюлманите град Мека.
Зебинда Бегум, както наричали на галено дъщерята на Аурангзеб, построила градината „Chauburji” в Лахоре. Тази градина се намира на пътя, водещ към Мултан, а името й на персийски означава „Четири кули”, заради прекрасната голяма порта в нея, оградена от четири кули. Историците твърдят, че монументът бил посветен на любимата придружителка на принцесата - Миан Баи Факхрунниса (Гордата жена). На една от арките на портата има надпис: „Тази градина - модел на градината на рая, е посветена на Миан Баи. Изградена е с щедрото дарение на Зебинда Бегум - Жената на века...”. Под надписа е поставена годината 1646, заради която се смята, че може би това творение на мугалската архитектура е създадено по-вероятно от дъщерята на Шах Джахан Джаханара Бегум, защото по това време Зеб Ун Ниса е била едва на осем години.
Внушителната порта на „Chauburji”, издигната в персийски стил, притежава
вход с айван, обграден от двете страни от дълбоки арковидни ниши, над които са поставени арковидни балкони с каменен парапет, отвеждащи към четири стаи.
На четирите ъгъла на сградата се извисяват четири кули, завършващи с широки октагонални върхове. Цялата фасада е декорирана с глазирана мозайка с растителни мотиви, подобни на тези от джамията „Wazir Khan”. Около портата се разпростира зелената площ на градината, в която някога имало множество дървета и цветя.
Освен тази прекрасна градина, принцесата спонсорирала построяването на ханове за почивка по пътя за Бенгалия и на джамията „Zinat al-Masjid” в Дарияганидж.
Дъщерята на Аурангзеб била сгодена за своя братовчед, сина на Дара - Сюлейман Шико, но поради ненавистта на баща й към неговия брат, Ниса била принудена да приеме друг годеник, избран от нейните родители. Женихът - Мирза Фарукх бил син на персийския владетел Шах Абас II. Той пристигнал от родината си, за да се срещне с принцесата, за която бил слушал толкова много, но когато бил приет от нея, тя не пожелала да повдигне воала си, за да може Мирза да види лицето й. Настояването му да го направи ядосало ексцентричната Зебинда Бегум и я накарало да се откаже от брака с него. Тя казала на императора, че красотата и високия ранг на принца не могат да я впечатлят.
Преди да се завърне без невеста в Персия, синът на Шах Абас II й посветил стиха:
„Реших никога да не напускам този храм.
Тук аз ще привеждам глава,
ще седя смазан от скръб,
и ще служа смирено,
защото само тук намирам радостта.”
На думите му девойката отвърнала така:
„Колко лесно ти изгуби тази игра на любовта, дете!
Ти не знаеш нищо за трепета на желанието,
огъня на раздялата
и изгарящите пламъци на любовта...”.
Истинската любов на принцесата бил губернаторът на Лахоре - поетът Акил Хан Рази. Прочут със своята красота и смелост, той от цялото си сърце желаел да се запознае със Зебинда Бегум. Под предлог, че охранява града, той обикалял стените на двореца с надеждата да види, макар за миг девойката. Един ден щастието му се усмихнало и Акил съзрял Зеб, която стояла на балкона на покрива на палата, облечена в красива червена дреха. Поетът, очарован от нейния вид, се провикнал: „Едно видение в червено се появи на върха на двореца.”. Дъщерята на императора го чула и отвърнала: „Не силата, не златото, а само смирението може да я спечели!”.
Губернаторът знаел, че Зеб обича Лахоре и била построила в града градина, в която често отивала да се разхожда с приятелките си. Веднъж, когато тя била там, за да види новия мраморен павилион, издигнат сред прохладата на дърветата, Акил се промъкнал през охраната с покрито с качулка лице и се запътил към мястото, където девойката седяла с придружителките си. Минавайки край нея, той изрецитирал стиха: „В копнежа си по теб, аз се превърнах в прах, обикалящ света...”. Разпознавайки гласа му, Зебинда Бегум казала: „Дори и да станеш като вятъра, не докосвай косите ми...!”. От този ден нататък двамата влюбени се срещали често, за да споделят интересите си към изкуството и поезията. Слуховите за тяхната връзка достигнали до ушите на Аурангзеб, който не харесвал младежа и в желанието си да прекрати отношенията между него и дъщеря му, решил да ожени веднага Ниса. Независима по характер, тя помолила кандидатите за нейната ръка да й изпратят своите портрети и естествено избрала този на Акил Хан Рази. Коварният император се престорил, че одобрява избора й, като изпратил известие до губернатора, с което го канел на среща в палата в Делхи.
Но преди да попадне в капана му, Акил бил предупреден за опасността от един от отхвърлените от принцесата мъже, който написал на поета:
„Не е детска игра да си любовник на дъщерята на владетеля. Аурангзеб знае за всички твои действия и щом дойдеш при него в Делхи, ще обереш плодовете на твоята любов.”
Изплашен от писмото, губернаторът се отказал от брака си със Зеб и известил за това на мугалския владетел. Разочарована от постъпката на Акил, принцесата се затворила в себе си и дълго тъгувала за пропуснатото си щастие. След време, нейният любим, съжалявайки за малодушието, което проявил, решил да поправи грешката си и дошъл в Делхи, за да се срещне с девойката и да й поиска прошка. Той се преоблякъл като просяк и отишъл в градината, където тя прекарвала голяма част от деня в компанията на хора на изкуството. Някои от историите разказват, че започнал да работи там като наемен работник и така, след като принцесата му простила, Акил имал възможност да се вижда с нея почти всеки ден. Съдбата била решила романтичните им срещи да не продължат дълго и ето, че един ден Аурангзеб, разбирайки от своите съгледвачи за подновената връзка на дъщеря си с губернатора на Лахоре, се появил в градината на Зеб съвсем неочаквано. Изплашена от появата му, девойката предложила на любимия си да се скрие в големия казан за приготвяне на храна, но императорът бил достатъчно умен, за да се досети за мястото, където можел да се намира младежът и се отправил точно натам. Като се престорил, че не подозира нищо, той запитал Зебинда Бегум какво има в казана, а тя му отговорила, че там е само налятата за готвене вода. Тогава жестокият владетел заповядал да запалят силен огън, за да може водата да заври по-бързо. Така Акил Хан Рази бил изгорен жив, а Зеб Ун Ниса се простила с голямата любов в живота си.
Скоро след тази случка, Акбар - един от синовете на Аурангзеб, въстанал срещу баща си, защото не бил съгласен с политиката му, която той водел спрямо раджпутите и махараджата на Джотпур - Джасвант Сингх. Неговият бунт бил краткотраен, а мугалският император чрез хитрост успял да го победи и го осъдил на изгнание в Персия, където Акбар починал през 1704 г.
Съмнявайки се, че Зебинда подкрепя брат си и споделя неговите идеи, както и заради симпатията й към делото на управника на Мартхите Шиваджи, който бил заклет враг на Аурангзеб, владетелят хвърлил дъщеря си в тъмница в крепостта Салимгарх, където тя прекарала цели двадесет години.
Тук, изоставена от роднини и близки, принцесата написала своите най-тъжни стихове:
„Толкова дълго оковите притискат моите нозе...!
Приятелите ми са вече мои врагове,
роднините са непознати...
Какво ли мога да направя, за да запазя моята чест
щом тя от близките е опетнена?
Не търся от затвора на скръбта освобождение,
о, непознати, защото то не е спасение за мен,
о, непознати, надежда за спасение не ще намеря
чак до деня на божията правда...
Дори от гроба на Маджнун до мен достигат думите -
„О, Лейла, за жертвите на любовта покой и в гроба не ще има...”
Животът ми премина ей така, а не спечелих нищо друго,
освен безкрайна скръб и съжаление
и сълзи от несбъднати мечти...”
.....................................................
„Дълго е твоето изгнание, о непозната,
безкраен е копнежът ти и дълго ще очакваш
със сърце изгарящо в дома да се завърнеш....!
Но де ли е домът ти, о, злочеста?
Годините преминаха и запустял е той,
пред неговия праг прахта на възрастта се е посипал....”
............................................................................................
„Приятели имах, приятели много в тъжни и весели дни,
но днес не са с мен, откъсната съм аз
от всичко, дето притежавах...!”.
Зеб Ун Ниса умира в 1702 г. и е погребана в скромна гробница, в градината на „тридесет хилядите дръвчета”, извън крепостната порта „Kabuli” или „Khooni Darwaza” - („Кървавата порта”). По-късно нейният ковчег и каменния надпис от гроба й били пренесени в мавзолея на Акбар в Сикандра, където се намират и до днес.
Поезията на принцесата е запазена в стихосбирката „Diwan-i-Makhfi” - „Книга на принцесата в сянка”. От нея прозира истинското лице на Зеб, макар и скрито под воала на времето, нейният свободолюбив характер, страстна натура, радостта, мъката и любовта й:
„Въпреки че като Лейла от Персийската поема
романтичка съм -
сърцето ми обича с яростта на страстния Маджнун.
Бих избягала в пустинята, но тегнат
на нозете ми окови на дълга...”
.....................................................
„Не съм аз пеперуда нощна, която
в устрема си в пламъка изгаря...
Свещта съм аз, която със страст
в тишината бавничко догаря...”
Написаните редове разкриват пред читателите живота на една чувствителна и интелигентна жена, която била превърнала дома си в академия, приютила учени, художници, скулптори, поети и артисти. Жена, която въпреки жестокостта на нейния баща, дворцовите интриги, войните и личните несгоди, пазела дълбоко в сърцето си любовта, която щедро раздавала не само на своя любим, приближените, близките хора, но и на онези, стоящи ниско в обществената йерархия хора, които се нуждаят най-много от нея...
„Ти с дълги, тъмни коси
и поглед, който спира моя дъх -
твоят изпитателен взор ме погубва...
Очи, които пронизват и се отдръпват като два кървави меча -
очи като блясък на кинжал...
Фанатици - вие грешите, раят е тук -
забравете обещанията за задгробния живот
и станете наши приятели в опиянението...
Забравете за пътя към Каба -
светостта живее в сърцата ни.
Разпилявате живота си страдайки, а Бог е тук...
О, прекрасно лице, вечна светлина!
Пред теб се изпълвам с трепет, да, пред теб
и няма книги, учещи защо е тъй...
Щом видя те, разбирам всичко.
Ако решил си тази красота на Бог да обречеш,
то дай ми залък от нея да опитам -
чакам тук...”
Във времена, когато мястото на жените било в харема, а мъжете не се вслушвали много в думите им, когато всички в двореца и извън него се страхували от деспотизма и религиозния фанатизъм на Аурангзеб, а страната била раздирана от бунтове, социално и етническо разделение, дъщерята на императора имала смелостта да се опълчи на политиката на своя баща и да се бори за един по-добър свят на демократизъм, хуманност и толерантност.
Макар че живее двойствен живот, затворена в свой собствен свят, скрит от очите на мугалския владетел, неговите приближени и консервативните разбирания на нейната епоха, Зебинда Бегум успява да спечели обичта на поданиците си, хората на изкуството и да остави неизличима следа в историята на Индия.
